Невчесани мисли за екзистенциални проблеми

преди 3 години

България трябва ясно да признае, че не може да се възстанови със собствени усилия.

Годината 2019 е на избори. Ще трябва да направим равносметка и да изберем нашите представители за външната (европейската) и местната политика. След още две години ще завършим цикъла, избирайки националните законодатели (ако това не стане предварително), както и новия ни мажоритарен представител. Дейностите на четирите центъра се припокриват, всеки носещ своите отговорности. Определено конституцията е дала най-големи правомощия на институционалната симбиоза парламент-правителство. Видно е, че има дисбаланс на властите и това е една от причините за недостатъчното, забавено развитие на българската икономика. Основната норма вече не само затруднява, но с течение на времето тя се превръща в главна спирачка на обществено-икономическия просперитет.

Наистина през последните години макроикономическите показатели са добри, поддържаме с около 1 – 1.5% по-висок темп на икономическо развитие в сравнение с общоевропейските, относително ниски нива на безработица и много други. Това обаче не е достатъчно, тъй като ще ни трябват десетилетия, за да догоним развитите страни в Западна Европа. Съществува пълно разминаване с микроикономическите резултати. Просто усещането на българските граждани е друго. Най-категорично доказателство е продължаващото изтичане на българи към страните с по-висок жизнен стандарт. Според данните на МВнР за 7 години България са напуснали около 400 хил. човека, което прави над 57 хил. човека годишно. Все едно всяка година да изчезва приблизително един град като Враца.

Вероятно след две години ще има фасадно обновяване на елита, който обаче пак няма да е в състояние да даде отговор на основния въпрос „Как да преодолеем периферния статут?“ България пак ще продължи да бъде в края на Европа и в началото на Азия, а на оредяващия генофонд ще му е все по-трудно да намира верните политически алтернативи. Не е въпрос единствено на работна сила, но и на интелект. Изключенията в силово-аграрния произход на елита само потвърждават правилото.

Според мен през следващите 3-4 години е необходимо да се направят
три основни неща. Някои не търпят отлагане, тъй като става въпрос за екзистенциални проблеми.

1. Нова демографска философия. България трябва ясно да признае, че не може да се възстанови със собствени усилия. Ражданията у нас са чувствително по-малко от смъртността. Виктор Орбан заложи на обратния модел, разчитайки на стимулираната плодовитост на унгарците. Моделът е неработещ за нас, тъй като, първо, България не може да отдели толкова големи ресурси и второ, съществуват огромни различия в етно-конфесионалната структура на двете общества. Стратезите трябва да са наясно, че „външната квота“ ще е доминираща над „собственото производство“. Необходимата квота на поканените, външни, „нови българи“ трябва математически много точно да се изчисли, за да се увеличава бавно броят на българските граждани. Според холандски експерти територията на Р България (земя, климат и води) може да изхрани над 20 милиона човека.

Даване на „пари на калпак“ е не само неработещо, но и вредно.

Запазвайки стимулите за повишаването на раждаемостта, е необходимо да се промени сега действащият принцип в демографската политика, а именно от „хаотично търсене от вън навътре“ с „планирана селекция и посочване от вътре навън“. Трябва да се разработи стратегия, в която да се състави точкова система и да се оформят целеви групи, сред които да се развие (пропагандира) идеята за „българската мечта“. Става въпрос не само за лица от български произход, а за граждани на държави с по-нисък жизнен стандарт. Смятам, че най-успешният имиграционен „резервоар“ към България са някои бивши съветски републики, а именно Украйна, Беларус, Армения и Грузия. Списъкът може да се обсъди и разшири. Веднъж пристигнали, младите кандидат-българи трябва да са обект на специални грижи от държавата с цел бързото им адаптиране и насочване към българския трудов пазар.

2. Децентрализация на административната структура със задължително въвеждане на второ ниво на управление. Изпълнителната власт трябва да се откаже от част от своите компетенции, които да прехвърли към местните власти. Четирите района за планиране (които преди 4-6 години бяха 6 поради задълбочаващото се обезлюдяване и понижаване на доходите в малките населени места) трябва да се превърнат в ефективни политически и стопански единици. Силният регионален дисбаланс, който концентрира населението в 4-5 града, поддържа ниския жизнен стандарт на част от населението. То от своя страна емигрира, било то в големите градове, но най-вече в чужбина.

Правителството трябва да се откаже от управлението на тактическите секторни политики – вътрешен ред, селско стопанство, образование, здравеопазване, екология, регионално развитие, култура и спорт, и да се заеме със стратегическите такива – външна политика, отбрана и сигурност, енергетика, транспорт и публични финанси. Най-важна е финансовата децентрализация, по силата на която областите да имат собствен бюджет, т.е. по-голямата част от данъците да остават в областта, а да не да отиват в Министерството на финансите. Четирите области се управляват от областни съвети и областни управители, които се избират периодично. На този етап единствено преди избори водещите политически сили проявяват желание за подобни действия. След изборите бързо забравят това, което техните представители са говорили. Децентрализацията в България има стойността на ново „Просвещение“, в което политическият център ще се откаже от част от привилегиите за сметка на достъп до тях на много повече хора. Децентрализацията ще сложи и край на премиерската република, което е силен удар върху вече моделирания политически елит у нас.

3. Създаването на голям балкански пазар от трите съседни страни-членки на ЕС– България, Гърция и Румъния, поставяйки ясен акцент, че членството на България в ЕС е безалтернативно (присъединяването към Шенгенското пространство и Еврозоната са част от него). Към изграждането на окрупнена икономическа единица трябва да се върви много по-решително, с презумпцията за нейното по-нататъшно институционализиране. Това трябва да стане чрез постепенното синхронизиране на икономическото, а по-късно и на социалното законодателство. Към инфраструктурните транспортни проекти може да се присъединят Сърбия и Северна Македония, а по-късно и към икономическото пространство, когато станат членки на ЕС. Според мен в светлината на съществуващите няколко скорости в ЕС България трябва да даде приоритет на изграждането на Балканския Бенелюкс (надстратегически отношения с двете съседки) пред тежненията към Вишеградската четворка или към групирания в някакъв друг, по-широк посткомунистически формат.