Обединение, но около какво?

преди 3 месеца

Напоследък доста упорито, да не кажем, направо възторжено се заговори за обединение, за общи действия, за единно мнение по важни теми, които засягат бъдещето на България, националната сигурност или друга важна област.

В този разговор е редно да внесем съществено уточнение: подобен тип „обединения” обикновено са динени кори, под които упорито, но и твърде зловещо се крие опит за размиване на наистина важни проблеми, теми и въпроси. И най-вече се търси обединение около някаква хибридна цел, като в повечето случаи това е скрит, рафиниран руски интерес, естествено насочен срещу България.

За какво става дума? Темата за придобиване на нов боен самолет за българската военна авиация раздели обществото по политически признак. Не защото това е чисто политически въпрос, а защото управляващата коалиция и водещата партия в нея посочиха и застанаха зад единия образец, а опозиционната проруска сила избра и яростно отстоява другия.

Т. нар. левица притисна верния си електорат да се бетонира още по-твърдо и без да се допитва до здравия разум, да отбранява позицията на „здравите сили”.

Темата тук не е за самолета, а за въпросното обединение. Все по-често и най-вече отляво се чува възгласът „Да се обединим, братя българи!” Помните ли как сме били „обединени“ при социализЪма, били сме единни в радост и болка и държавата затова била грижовна и богата?…

Подобни брътвежи не заслужават обсъждане, но с кандърмите за „обединение“ авторите на лозунгите обикновено целят да се скупчим около лявото мнение, около техните идеи. Няма как да е истинско и трайно подобно събиране, защото трябва да бъде осъзнато и изстрадано.

Първо, необходими са истинска идейна близост и сходни виждания у хора, социални групи, партии и политически семейства.

Второ, нужни са проверени и осмислени посока, цели, стъпки.

И не на последно място, обединението не е задължително. Обединяват се хора, групи и сдружения, които се привличат, изпитват взаимни симпатии, имат общо идейно и политическо минало. Но какво по-хубаво от различия, нюанси и пъстра палитра на идеи, учения и стратегии!? Нито е необходимо, нито е полезно да мислим еднакво, както ни задължаваха при социализма, когато не всички мислеха еднакво, но който вдигнеше глава, му я подрязваха.

„Да се обединим около нашата теза“, лукаво припяват левичарските сирени. Около тезата им за демократическия централизъм. Около диктата на мнозинството. Около тарикатския призив „Дайте да дадете!”. Около старата комунистическа максима, че отиваш при началника със собствено мнение, а се връщаш с неговото.

Ето показателен пример: Американската академия за театрално и филмово изкуство обяви номинациите за най-престижните филмови награди „Оскар”. Лентата „Зелената книга“ на режисьора  Питър Фарели с българското участие на Димитър Маринов спечели наградата за най-добър филм на американската Гилдия на продуцентите. Филмът триумфира и на церемонията за наградите „Златен глобус“.

„Зелената книга“ връща зрителя в 60-те години на миналия век, когато Тони „Лип“ Валелонга, италиано-американски охранител, е нает да вози и да охранява Дон Шърли, известен афроамерикански джаз пианист, при турнето му в силно консервативния американски Юг. Там, където законите на Джим Кроу за сегрегацията все още се прилагат. По време на пътешествието между грубоватия шофьор (в ролята Виго Мортенсен) и изискания музикант (Махершала Али) се заражда истинско приятелство.

Филмът показа как един човек, Тони „Лип“ Валелонга, може напълно да промени мнението си, когато получи достатъчно доказателства, когато бъде убеден и мотивиран да го направи. Така че, когато говорим за обединение, трябва да намерим верния път към разума и чувствата на вероятните съмишленици. Подобен курс все още не е начертан в картите на перфидната социалистическа безгръбначност.

За повечето българи въпросното обединение звучи като връщане към „ценностите“ от комунизма. Към унифицираното униформено мислене, към личностното обезличаване, към сервилната безкритичност.

Подобна акция не е никакво обединение, а доста прозрачна хибридна атака, търсеща слаби места и правеща пореден опит да разложи плурализма, заложен в основите на всяка демокрация.

Митовете за „светлия” комунизъм и за „обединения“ доволен народ са стара мантра, която се повтаря обикновено преди избори. Тъй като отчетливо замириса на избори, отново завъртяха плочата за „обединение“. Президентът даже извади списъка си с червени интелектуалци на повикване, спуснати от ЦК и проверени от ДС.

Около кого сега ще ни канят да се обединим? Отново около сталинизма, панславянството, ченгесарското православие и вмирисания казашки ботуш?

Дали съществува друга нация на планетата, която толкова раболепно да се е „обединявала“ с мнимия си освободител до степен, че да му позволи да я зароби!?

Това не би станало с народ, при който са осъзнати националните интереси, заложени са яки темели на държавност и европейска идентичност.

И където националното предателство, маскирано като „русофилия“, моментално бива разпознато и заклеймено като най-страшна зараза за обществения организъм.

Етикети: * *