От Берлинския конгрес до Берлинския процес

преди 2 месеца

"Европа на отечествата" означава да се върнем към начина на правене на политика от времето на Берлинския конгрес.

България според решенията на Цариградската конференция от 1876 г. Границите ѝ почти съвпадат с тези на Българската екзархия

Когато през лятото на 1878 г. ръководителите на Великите сили се събрали в Берлин, домакинът на срещата – канцлерът Ото фон Бисмарк, заявил:

„Не сме се събрали тук, за да дискутираме щастието на българите, а да запазим мира в Европа“.

Българи на конгреса не присъстват, макар там да са представени не само всички балкански народи, но дори арменците. Не че те нямат своя национална институция. След десетилетни борби, през 1871 г. българите са получили културно-просветна автономия в лицето на Българската екзархия. Нейните граници са определени по възможно най-честния начин – след серия от референдуми. Тя е управлявана от демократично избран Екзархийски съвет.

Но Русия не допуска представители на Екзархията на конгреса.

Тя е заложила капан. Две години по рано, на Цариградската конференция Великите сили са се съгласили България да получи административна автономия в граници, близки до тези на Екзархията, но в Сан Стефано граф Игнатиев налага договор, за който знае, че няма да бъде приет от останалите сили. Целта е постигната. След трагичните решения на конгреса българите остават благодарни на Русия и обвиняват западните сили за разпокъсването на техните земи. Борбите им за освобождение и обединение може да дадат на Русия нов претекст за намеса на Балканите. Един от духовните водачи на българския народ – прилепчанинът митрополит Методи Кусев, още докато траят честванията по повод подписването на Санстефанския договор, предупреждава за надвисналата катастрофа.  А тя е страховита и обрича Балканите на войни и страдания за повече от век. Спомням си как в края на 90-те години президентът Петър Стоянов цитира споменатото изказване на Бисмарк и допълни, че

„без щастието на българите мирът в Европа не е възможен“.

В Берлин не имагинерната „Санстефанска“ България, а земите на съвсем реалната Българска екзархия са разкъсани на парчета. Все пак според Берлинския договор македонските земи, оставени под директна османска администрация, запазват културно-просветната си автономия, а член 23 предвижда извършването на „реформи“ и евентуална автономия. Когато през 1893 г. се създават Българските македоно-одрински революционни комитети, тяхната обявена цел е прилагането на този член от Берлинския договор. Тогава Княжество България под сузеренитета на султана, а и съединилата се с него Източна Румелия продължава формално да се води самоуправляваща се османска провинция, чийто генерал-губернатор е българският княз.

Балканите с;лед Берлинския конгрес.

Както често се казва, на Балканите създаваме повече история, отколкото можем да консумираме. Следват безброй перипетии, въстания, войни, граждански войни, окупации, пропаганди… Но през 1991 година, когато Република Македония обявява своята независимост, призната и подкрепена от България, в огромната си част потомците на възрожденските българи, създали Екзархията, престават да живеят под чужд суверенитет.

За зла беда през следващите три десетилетия България и Македония не успяха да изградят така нужното стратегическо партньорство. Защо?

Причината е ясна и видима. Културно-просветната автономия на македонските българи е отнета след войните (1912 -1918 г.) Домородните български училища са затворени. Земите на днешната Северна Македония са инкорпорирани в „международно признатите граници“ на Сърбия, а по-късно на Югославия. Македонците, за които е важно да запазят българската си идентичност, нямат други съюзници освен фашистите и по-късно нацистите. Отраства ново поколение, което е готово да направи компромис с Белград. Да се сложи край на насилствената сърбизация, като се изгради нова идентичност – македонци – нито сърби, нито българи, а един от югославските народи. Първият министър на независима Македония Денко Малески описва прекрасно този трагичен процес. Разказва как собственият му баща се е отказал от наложеното му „сръбство“, но и от „българството“ на родителите си.

След жестока гражданска война, при която всички поддръжници на българската идентичност на македонците са жестоко репресирани, новата македонска идентичност получава неочакван бонус. Тито извежда Македония от съветската орбита, докато България деградира зад Желязната завеса. Македонците, вече един от югославските народи, получават не само по-добър живот, но и по-голямо самочувствие. През 1991 г. повечето от тях разглеждат обявяването на независимостта не като „освобождение“, а само като „осамостояване“. В голямото си мнозинство те продължават да гледат на себе си като на продължители на Титова Югославия, а не като наследници на Българската екзархия.

Това, че

българите, включително тези от Македония, са се преборили за Екзархията, а не тя като „чужда“ институция е създавала българи в Македония,

е очевидно за всеки непредубеден наблюдател. Но за всеки, който се идентифицира със създадената през 1944 г. „Федеративна“, по-късно „Народна“, а още по-късно „Социалистическа“ Република Македония, е крайно болезнено да приеме, че тя е била създадена на „фалшива“ основа. Както сподели с мен един македонец,

„не можем да обявим, че сме излъгали сърбите, че не сме българи, за да получим държава“.

Още повече, след като няколко поколения македонци отраснаха в сърбоцентричната югославска субкултура. В ресторантите в Северна Македония се слуша повече сръбска музика, отколкото македонска, а когато стане дума за български песни, репертоарът не е подновен от „Еделвайс“ и „Минаха години“.

Реформаторът от ВМРО ДПМНЕ Петър Богойески неотдавна сподели, че признаването на българските корени за много македонци би означавало признаване, че са „еничари“. Как да признаеш подобно нещо? Колко по лесно е да кажеш:

„Предците ни не може да са били българи. Българите са татари, с дръпнати очи“.

На съвременните македонци няма да е никак лесно да разглеждат предците си, включително Гоце Делчев едновременно като българи и като техни. И за нас няма да е лесно да разглеждаме потомците на македонските българи като обособено народ. Твърде дълго българската дипломация и българската „научна мисъл“ не показваха признаци, че осъзнават деликатността на ситуацията…

Появяват се признаци, че това е на път да се промени.

Президентът на Северна Македония Стево Пендаровски призна, че Гоце Делчев се е определял като българин, а българският евродепутат Андрей Ковачев заяви, че България не е отрицател на съвременната македонска идентичност.

Вчера на срещата на инициативата „Берлински процес” в полския град Познан бе договорено, че София ще бъде домакин на срещата на върха на държавните лидери на т.нар. Берлински процес през 2020 г. Заедно със Северна Македония страната ни поема над 30 общи събития и конференции, посветени на интеграцията на Западните Балкани към Европейския съюз.

„За нас ще е чест да сме съпредседатели с нашата приятелска Република България. Моята земя, моят народ беше подготвен дори да смени името на нашата страна. Това е още едно доказателство, че мястото ни е в Европейския съюз”,

заяви след срещата премиерът на Северна Македония Зоран Заев.

Клио, музата на историята, обича да си прави шеги. През 1878 година Познан (тогава Позен) е в границите на Германия и е родно място на германския пълководец и президент Паул фон Хинденбург, чиято кариера започва славно във войните за обединение на Германия и завършва позорно, когато в условия на парламентарен блокаж той назначава Хитлер за канцлер.

Очевидно е, че не само на Балканите, но и в цяла Европа произвеждаме повече история, отколкото можем да консумираме. Европейският съюз – този невероятен политически конструкт, който позволи между обединения през 1990 г. Берлин и полския град Познан да няма гранични проверки, днес е изпаднал в дълбока криза. Но ако не намерим начин да го демократизираме и ревитализираме, ако се върнем към Европа на отечествата, това ще означава да се върнем към начина на правене на политика от времето на Берлинския конгрес. Време, когато никой не го е било грижа за щастието на българите.

Етикети: * * * *