Парадоксите на македонския 11-ти октомври

преди 2 години

Бомбата хвърлена от Аспарух Йосифивски и прострелването на невинния полицай от Смилево са били удари насочени срещу Берлин и София, но историческият парадокс е, че, удрят именно Белград. В крайна сметка след 1991 г. се стига до геополитическа ситуация, за която Павел Шатев, Панко Брашнаров и Методий Андонов – Ченто биха могли само да мечтаят

Посрещане на Българската администрация в Македония шест месеца преди 11 октомври 1941 г.

Ако има ден, който трябва да бъде наречен денят на бъпгаро-македонското неразбиране, това е именно 11 октомври. Според официалните власти в Скопие и според македонската историография тогава е пукнала първата пушка на т.н. Антифашистко въстание прераснало в Народоосвободителна война на македонския народ срещу българския фашистки окупатор. Тази война кулминирала когато България капитулирала и партизаните основали Федеративна Република Македония на 2 август 1944 г.

Погледнато от българска страна тази история изглежда нелепа. На 11 октомври 1941 г. в град Прилеп група младежи, един от които се наричал Аспарух, хвърлят бомба и прострелват полицай,баща на три деца, роден и отраснал в Смилево, произхождащ от семейство близко на Даме Груев. Името Аспарух с което е кръстен младежът хвърлил бомба по участъка е силно, макар и косвено доказателство за етническото самосъзнание на неговите родители. Днес една от опорките на македонците отричащи „общата история“ е, че те нямали  нищо общо с аспаруховите българи. И все пак честото кръщаване на деца със забравени през вековете имена като Аспарух, Крум и Асен в Македония е недвусмислено доказателство за българското етническо съзнание голяма част от населението на Македония по време на Възраждането.

Аспарух Йосифовски

От българска гледна точка на 11 октомври не се е случило нищо повече от един непровокиран с нищо терористичен акт. Шест месеца по-рано, във вече завладяната от Хитлер доскорошна Южна Сърбия, Българската армия и българската администрация е посрещната с небивал ентусиазъм. Навсякъде възникват Акционни комитети, които се обявяват за обединение на Македония с България. Дори македонските комунисти, водени от Методи Шатаров – Шарло правят постъпки да се присъединят към БКП. Сръбските училища са закрити преди края на учебната година и както по-късно пише Иван Михайлов, няма никакво друго предложение освен заместването им с български училища през есента. Подготвя се откриването на университет в Скопие. В Народното събрание министър председателят произнася гръмка реч, обявявайки създаването на мощна Българска държава – от Бяло море до Дунав и от Черно море до Охридското езеро. Речта е посрещната с бурни аполдисменти.

Но това не е нищо повече от евтина пропаганда.

Никой, нито дори нацистка Германия не признава  никаква обединена България. Статутът на Македония остава на част от окупираната от Германия Югославия, администрирана от българските власти.

Формалното признание не винаги е от основно значение при определяне на случващото се на терен. Съединението например е международно признато чак през 1909 г. – година след обявяването на Независимостта.  Но то е реално още през 1885 г. Тогава румелийските депутати идват в София и стават български народни представители. Шест месеца след приключването на Меджусъюзническата война с подписването на Цариградския мирен договор, в България се провеждат избори, в които участват новоприсъединените Пиринска Македония, Родипите, Западна Тракия и Станджа-Сакар.  Германците едва ли биха попречили през лятото на 1941 година в се проведат частични избори за допълнителни народни представители в 259то Народно събрание. Но това не се случва. Ако не броим няколко депутати от Македония, отдавна преселили се в България, хората от новоприсъединените земи не получават представителство в управлението на България.

Разбира се по-голямата част от администрацията в Македония е съставена от местни хора, но централните власти изпитват подчертано недоверие към тях . Това не е случайно. Ако през 1915 г. Българската армия заварва на терен структурирано българско общество, със свои български църкви и училища, то през 1941 ситуацията е съвсем различна. Цяло едно поколение е било школувано на сръбски. Учителите прогонени в България през 1918 са се установили в „старите граници“ и нямат намерение да се завърнат. Българската държава изпраща учители, не всички от които проявяват достатъчна чувствителност към светоусещането на децата отрасли в кралска Югославия. Сръбската образователна система е била доста релаксирана и замяната ѝ през 1941 г. с полуказармената строга българска учебна система често не е посрещната с ентусиазъм от учениците, особено тези в по-горните класове. И понеже преди войната сърбите не допускат откриване на университет във „Вардарската бановина“, по-будните младежи отиват да се обучават в Белград или Загреб. Те отказват да станат сърби, но идеята за македонци – един от югославските народи им изглежда смислено решение на „Македонския въпрос“. Тази идея е подкрепена от Коминтерна. Сред студентите в Белград, е и Кузман Йосифовски, брат на Аспарух, който също ще се включи в съпротивата. Още в Белград той е станал член на Югославската комунистическа партия.

И все пак ако през последните шест месеца, преди 11 октомври 1941, както прекарано описва събитията македонския писател Младен Сърбиновски, Македония е мирна, това съвсем не се отнася за света. Той се тресе!

На 22 юни Хитлер е задействал Операция „Барбароса“ – нашествието в Съветския съюз. Забележително е, че до тази дата нито един македонски комунист не е изрекал и една лоша дума било за Хитлер, било за българската администрация!

Към 11 октомври, когато групата младежи извършват нападението над участъка в Прилеп, нашествието в Съветския съюз изглежда е успяло. Милиони съветски войници са попаднали в германски плен. Киев е превзет, Ленинград е обсаден и група армии „Център“ е подновила настъплението към Москва. В съветската столица избухва паника и само въвеждането на военно положение и строгата забрана на гражданите да напускат града удържа Съветския съюз от разпад. Самият Хитлер е се е похвалил няколко дни по-рано, че Съветският съюз е рухнал и никога няма да се възправи отново.  Дъждовете, които ще превърнат руските полета в кал, в която ще затънат германските танкове още не са завладели.

От тази гледна точка атаката извършена от Аспарух Йосифовски и другарите му, макар убитият полицай да е бил застрелян в гръб е безразсъдно смела. Не е като действията на комунистите, които след като вземат властта, когато изходът от войната е ясен, избиват невинни хора, които не оказват съпротива.

Праведна ли е войната започната от Аспарух и другарите му?

От демократична гледна точка можем да кажем, че не е. Групичката не започва война от името на своя онеправдан народ. Макар първите вълнички на разочарование да са усетени сред населението на Македония, българската администрация все още е доста популярна. В нея са се включили синът на Питу Гули и братът на Никола Карев! От Москва обаче е дадено нареждане македонските комунисти да воюват срещу България и то в рамките не на КПЮ, а не на БКП. Пратеникът на Тито – Светозар Вукманович – Темпо признава, че народа в Македония посреща окупатора с цветя. Именно той разформирова пробългарското ръководство на македонската комунистическа партия и я обвързва тясно с Белград.

Няма никакво съмнение, че Аспарух и другарите му започват войната не от демократични, а от комунистически позиции. И тук се натъкваме на един трудно решим проблем на цялата световна историография.

„Антифашисти“ ли са комунистите“?

За десницата те не са, защото комунистическите режими са също толкова тоталитарни, колкото и фашистките. За левицата обаче, без комунистите фашизмът не е можел да бъде победен и без Съветският съюз е нямало как Европа да бъде освободена от Хитлер. През октомври 1941 г. за левицата, а и за част от демократиучната десница не стои въпросът дали е по-добре да победи Хитлер или Сталин. Но за много дясномислщи хора този въпрос е бил съвсем реален. Дори бъдещият американски президент Хари Труман не е убеден, че ако изглежда, че побеждава Русия, Америка не трябва да помогне на другата страна. Не бива да се шокираме. Холокостът все още не е бил дори мислим, а престъпленията на Сталин са били добре известни на тези, които са се интересували от истината.

Парадоксите на историята продължават. Два месеца след нападението в Прилеп, операция „Барбароса“ се проваля. Япония, макар и членка на Тристранния пакт не напада СССР и Сталин спасява Москва с последните си тихоокеански резерви. Вместо Съветския съюз, на 7 декември Япония напада Съединените щати и по неизяснени причини Хитлер също обявява война на Америка. България, която поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз, обявява война на Великобритания и САЩ.

Малката групичка, подчинена на Тито и Темпо се оказва съюзник на бъдещите победители. Две години по-късно, когато тази победа става неминуема и на всички става ясно, че българската администрация на Македония ще е нещо мимолетно, към тях ще се присъединят и хора членували в Акционните комитети.

Всички присъединили се към военното усилие на белградските комунисти, които обаче не приемат докрай теорията, че македонците са напълно отделен от българите югославски народ, ще бъдат първо използвани, а после жестоко репресирани.

Такава ще е съдбата на стария участник в Солунските атентати Павел Шатев. Неговата биография е многозначителна. През Първата световна война той е „български окупатор“ в Ниш, по-късно става комунист и политзатворник в Кюстендилския затвор. Участва в първото заседание на АСНОМ, и е министър на правосъдието в първото правителство на Федеративна Република Македония. Когато заедно със стария си съратник Панко Брашнаров, чиято биография е доста подобна, пишат писмо до българските власти, с което осъждат насилствената политика на унищожаване на българските корени и двамата са арестувани и малтретирани. Подобна ще е съдбата на първият председател на Македония Методи Андонов – Ченто, който през 1941 също приветства „обединението“ с България, но отказва да участва в администрацията. Дори комунистът Венко Марковски, направил повече от всички за легитимация на кодифицирането на съвременния македонски език, няма да бъде пощаден.

И все пак атаката на 11 октомври и събитията задействани тогава, имат други последствия, който остават някак встрани от вниманието на изследователите. Колкото и символична да е била войната водена първо от македонските комунисти, а по-късно и от присъединилите се към тях представители на левицата на ВМРО и други, тя изиграва огромна роля за извеждането на „Вардарската бановина“ от „международно признатите граници“ на Сърбия, пък макар и в рамките на Югославия. Това е нещо, което нито Българската държава, нито ВМРО успява да постигне.

Без признаването на „македонския народ“ като субект на югославската федерация, Македония не би могла да получи статут на Република в следвоенна Югославия. Идеята, че не само републиките или автономните области, но и „народите“ са субекти на федерацията е трудна за разбиране извън контекста на Съветския съюз и Югославия. Но именно на тази основа Косово с население от два милиона души не получава статут на република, а такъв е даден на Черна гора с четири пъти по-малко население. Никой не може да предскаже какво би се случило през 90-те години на 20 век, ако статутът на Македония беше като този на Косово. Със сигурност независимостта на Македония нямаше да бъде постигната толкова лесно и безкръвно.


Бомбата хвърлена от Аспарух Йосифивски и прострелването на невинния полицай от Смилево са били удари насочени срещу Берлин и София, но историческият парадоксе, че е удрят именно Белград. В крайна сметка след 1991 г. се стига до геополитическа ситуация, за която Павел Шатев, Панко Брашнаров и Методий Андонов – Ченто биха могли само да мечтаят.

За съжаление властите, а и обществата на съвременните България и Северна Македония не успяват да разчетат парадоксите на 11 октомври и вместо да влизат в схоластични спорове да надградят над постигнатото и да осмислят историята. Когато го направят, вероятно България и Северна Македония ще станат прекрасни партньори и съюзници. А 11 октомври, който днес разделя не само двете страни, но и самото македонско общество, просто ще бъде релативизиран и забравен. Далеч по-подходяща дата за празнуване на победата над нацизма би бил 13 ноември, когато през 1944 г. след съвместна операция на Българската армия и партизаните, нацистите са прогонени от града.

Етикети: * *