Пътят до страшния 22 юни

преди 5 месеца

Истинските демократи в България, които се противопоставят на всякакво сътрудничество с Хитлер като Никола Мушанов от Демократическата партия, Кръстьо Пастухов от Социалдемократическата, Димитър Гичев от БЗНС-Врабча, д-р Г. М. Димитров и Никола Петков от БЗНС-Пладне, Атанас Буров, Стоян Костурков (Радикална партия), са жестоко репресирани от комунистическия режим

Браковете между диктатори винаги завършват с трагедии

Днес се навършват 80 години от една преломна дата. Нацисткото нападение над СССР. Този акт на агресия е причина за милиони човешки жертви и променя геополитическата карта на Европа за следващите 50 години. Комунистите и посткомунистите вече осем десетилетия използват 22 юни  като индулгенция за всички свои престъпления извършени преди и след тази дата.  И днес се опитват да използват реалната трагедия която сполетява милиони европейци, за да не допуснат търсене на историческата истина и да запазят живи клишетата и заклинанията, с които режимът им се опитваше да намери своята легитимация.

Ако искаме трагедията сполетяла тогава не само СССР и Германия, но и цяла Европа, а и голяма част от света трябва да проследим пътя до 22 юни 1941 г.

Ако трябва да анализираме причините довели до Втората световна война то те няма как да не бъдат проследени до начинът по който завършва Първата световна война. Тя завършва с поражение на Централните сили, защото Съединените щати се наместват на страната на Антантата малко след като Русия започва да се срива. Но те не налагат своята версия за мир, базиран на принципите на самоопределението, прокламирани от президента Удроу Уилсън, а макар и неохотно, позволяват на своите спасени по чудо от поражение съюзници да наложат отмъстителен мир. Не по-малко важно, на болшевика Русия е позволено да възстанови разпадналата се Руска империя, този път под формата на Съветски съюз. Международно признатите Украйна, Грузия и Азербайджан са силово съветизирани. Все пак независимостта на Полша е призната още от временното правителство в Петроград, а на Финландия – от болшевишкото. Балтийските страни също успяват да утвърдят своята независимост, а след разгрома на Червената армия при Висла Полша изтласква границите си дълбоко в териториите, населени в украинци и беларуси. Бесарабия, населена предимно с румънци и българи, е анексирана от Румъния, а части от Кавказките владения на Руската империя са присъединени към формираната със съветска помощ Турска република. Малцина от живеещите в отделилите си или откъснати бивши руски владения мечтаят да станат съветски поданици, но тези загуби превръщат СССР в откровено ревизионистична сила. А успешното завладяване на Украйна, на кавказките републики и на страните от Централна Азия предоставя на Съветския съюз възможности за нови, вече идеологически мотивирани експанзии.

Начинът, по който приключва Първата световна война, поражда огромно напрежение в Централна и Източна Европа, а това прави целия регион крайно нестабилен. Част от малките и средно големите държави не приемат новите граници за окончателни, а всички се страхуват от надвисналата съветска заплаха. Версайската система се оказва бомба със закъснител, която ще избухне само след 20 години.

Отмъстителният мир от 1919 г. е една от безспорните предпоставки за идването на Хитлер на власт. А допускането СССР да реинкорпорира повечето от териториите на разпадналата се Руска империя отваря пътя към Пакта Рибентроп-Молотов. Днес много от апологетите на Сталин оправдават този зловещ пакт с Мюнхенското споразумение. Но аналогията не е точна.

Няма западен политик, който да не осъжда Мюнхенското споразумение. Отрицанието му е навлязло дълбоко дори в популярната култура. Във филма „Кръстникът 2“, когато Том Хейгън посещава Пантенджали в затвора, за да го убеди да се самоубие, му припомня как някога са си говорели за история, за Римската империя и за това как е трябвало Хитлер да бъде спрян още в Мюнхен. Но трагедията на Мюнхенското споразумение не е в неговите разпоредби, а в това че западните демокрации позволяват на Хитлер, който заплашва с война, това, което по-рано не са позволили на демократична и разоръжена Германия! Едва ли някой може да отрече, че една от причините за Втората световна война са несправедливостите в мирните договори, с които завършва Първата световна война. И е напълно легитимен въпросът дали, ако през 1919 г. на Австрия и на Судетските области е било позволено да се присъединят към Ваймарска Германия, някакво подобие на Хитлер е можело да дойде на власт!

Политиката на „омиротворяване” на Чембърлейн разбира се се проваля, защото в Берлин има тоталитарен режим, базиран на човеконенавистническа идеология. Но към 1938 г. нацисткият режим все още не е извършал най-страшните си престъпления, докато Ленин и Сталин вече са убили милиони невинни хора. В навечерието на войната западните демокрации искат, от една страна, да възпрат Хитлер, а от друга, да не допуснат Сталин да завладее страните по съветската периферия. В крайна сметка те се провалят и в двете начинания.

За разлика от Мюнхенското споразумение, Пактът Рибентроп – Молотов е договорка за подялба на територии на суверенни страни, като претенциите на нито една от страните не е подкрепяна от населението на анексираните от нея територии.

Предпазливостта на Чембърлейн относно постигане на сделка със Сталин за удържане на Хитлер може и да е била грешка, но решението на Сталин да съучастничи с Хитлер се оказва самоубийствено.

Без доставените от Съветския съюз суровини и горива блицкригът, с който Хитлер завладява Западна Европа и Балканите би бил невъзможен. А без ресурсите на завладените страни атаката срещу СССР не би била толкова опостушителна. Не случайно Чърчил определя случилото се на 22 юни 1941 г. като „Руската Немезида” (богинята на възмездието). Съветският съюз плаша прескъпо за колосалната грешка от август 1939 г. И все пак Великобритания, в преследване на своя интерес снабдява СССР със значими материални ресурси, включително 3000 танка! Американската помощ за СССР е още по-голяма. Всичко това не омаловажава чудесата от храброст извършени от съветските войници и офицери. Но тяхната съдба е наистина трагична, защото на 10 май 1945 г. те се оказват лишени от най-елементарните свобода и достойнство.

У нас опитите на апологетите на Сталин се опитват да оправдаят вероломното съветско нападение срещу България с факта, че страната ни – обявена за победена на Парижката мирна конференция не губи територии, а напротив – запазва Южна Добруджа. Безспорен факт е, че след много опити да остане неутрална, България скланя глава пред Хитлер и допуска да стане нацистки васал – макар да възприема политика на свеждане на неизбежното сътрудничество със сюзерена в Белрин до възможния минимум. България не участва в никакви военни действия и предава на нацистите само тези евреи, които те вече са завладели и са ѝ дали за „администриране”. 

Апологетите на цар Борис, според които България нямала друг избор през март 1941 г. не са убедителни. Но апологетите на Сталин удобно заправят, че през първите месеци на 1941 г. комунистите, ако изключим някои второстепенни фигури като Иван Пашов, са или пасивни, или подкрепят присъединяването на България към пакта! Истинските демократи, които се противопоставят на всякакво сътрудничество с Хитлер като Никола Мушанов от Демократическата партия, Кръстьо Пастухов от Социалдемократическата, Димитър Гичев от БЗНС-Врабча, д-р Г. М. Димитров и Никола Петков от БЗНС-Пладне, Атанас Буров, Стоян Костурков (Радикална партия), са жестоко репресирани от комунистическия режим, а Петко Стайнов (Народна партия) и Кимон Георгиев (политически кръг „Звено“) са превърнати в грозна декорация на един чудовищен режим.

Случилото се на 22 юни 1941 г. е трагедия, която никога не трябва да се повтаря. Но тя не идва като гръм от сяно небе. Пътят към 22 юни 1941 г. е поет десетилетия по-рано и днес демократичният свят трябва да вземе всички възможни мерик, за да тръгнем отново по него.

Етикети: * *