Петр Гладилин: Аз съм фотоапарат

преди 7 месеца

Изкуството ни спасява от илюзорността на реалния живот, защото то е единствената реалност, именно лъжата на изкуството е истинската реалност.

Едно интервю на режисьора Йордан Славейков, публикувано за първи път в неговия блог.

Петр Гладилин е човек на словото, на езика, но и човек на образите. Започва творческия си път с поезия. Но е и художник- график, има изложби. Сценарист е, а също така е сценограф и режисьор, продуцент.  Преди всичко, поне за мен, той е драматург. Един от най-добрите, които съм чел. Пиесите му се поставят в Русия, Беларус, Сърбия, САЩ, Канада, Австралия.  Той е познат, обичан, превеждан и поставян и в България. По няколко пъти съм гледал „Другият човек“ в „Театър 199“,  „ Фотоапарати“ в театър „Възраждане“,  а „Нощна пеперуда“ в Народен театър „Иван Вазов“ не помня колко пъти.  За мен е удоволствие да му задам няколко въпроса.

Мисля, че моите творчески амплоа не бива да бъдат разделяни. Драматургията е един от начините за поетическо осмисляне на света, а режисурата по мое мнение е особен вид рисуване, създаване на специална визуалност, на четириизмерно, поетическо, мисловно пространство. В основата на творчеството е мисленето, то е източник на човешкото съществуване и емоционалния живот.  Използвайки парадоксална метафора, ние мислим за небето например по същия начин, по който мислим и за предстоящо пътешествие. Аз пиша пиеси по същия начин, по който рисувам, защото менталният източник е един.

Ние отдавна с превърнахме в медиацивилизация, не толкова в политиката, колкото в разрастващата се до гигантски размери световна медиаикономика, която се цели в потребителя, тоест в зрителя.  Конкуренцията е жестока – стотици хиляди телевизионни канали, стотици хиляди интернет-ресурси.  Тече жестока конкурентна борба за вниманието на човека, за волята и вътрешния му свят. Миналата седмица отидох да се подстрижа, на огледалото на фризьора имаше малък екран, веригата фризьорски салони е създала своя телевизия и там тече реклама. Скоро няма да бъде възможно да се скрием от рекламите, не забравяйте за мобилните ни телефони – в джобовете си носим световната  интернет-мрежа.  Тече дълбока промяна в културата и в човешкото съзнание. “Homo sapiens” ще бъде сменен от „homo medias“. А какво се случва с душата на човека, с неговото съзнание? Ето това ме интересуваше в тази пиеса, и още един въпрос – а какво се случва с душата на обществото? С нашата обща душа, която ще предадем на следващите поколения, тоест с културата на нашата цивилизация? Страшно е, когато Големият брат следи човека, но още по- страшно е, ако това същество, което той следи, вече не е човек, ако Големият брат следи духовна пустота.

Аз съм критичен към който и да е текст, към човешката реч, към словото изобщо. Оттук идва и чувството ми за хумор, тоест някаква дистанция по отношение на реалността, критичен съм към човешкото поведение, в това число и към своето. Когато започвам да поставям спектакъл по своя пиеса или да снимам филм по собствен сценарий, аз първоначално сериозно встъпвам на територията на подробния литературен анализ, който никога не си позволявам по време на писането на пиеса.  Разглобявам литературната машина много  внимателно, до най-малките й болтчета, после също така внимателно я сглобявам. След всички тези умствени, логически конструкции рисувам на хартия, превръщам смислите в образи, пресирам. А после си давам пълна свобода, опитвам се да взривя въображението си. Сцената, сценичното осветление, актьорската експресивност, музиката имат свои идеи за логиката и действения анализ, достатъчно фриволни и цинични.

Това не е пиеса за сексуалната идентичност, в основата на пиесата лежи доктрината на Емануел Сведенборг за спасението на душата. В един американски театър в Лос Анджелис искаха да поставят „Нощна пеперуда“, но не им дадох правата. Усещанията след двумесечни преговори с режисьора и с адвоката бяха все едно разговарям с хора от друга планета. Колосалното щастие на Русия е това, че малко изоставаме от локомотива на световната цивилизация. Ще цитирам Шпенглер: „Цивилизацията убива културата“. Всички опити за имитиране, за копиране на американски или немски театър в Русия възприемам като глупави маймунджилъци, отнасям се към тях с ирония. В Русия все още има много глупаци, макар пътищата да станаха по-добри. 

Анди Уорхол се смяташе за записваща машина, за магнетофон. Аз смятам себе си за фотоапарат. Тоест главата ми е фотоапарат, очите ми са лещи. Това е отразено в пиесата ми „Фотоапарати“. Аз обичам да снимам и с мобилния си телефон, да фотографирам и с фотоапарат, но това няма нищо общо. За друго иде реч. Главата ми е фотокамера. Как живея ли? Фотографирам и съхранявам. След това си наливам едно малко уиски и подреждам снимките в пълна самота.

Не съществува никаква истина, тя е илюзия. Изкуството ни спасява от илюзорността на реалния живот, защото то е единствената реалност, именно лъжата на изкуството е истинската реалност. Бих разширил казаното по-горе: мисленето е единствената ни реалност.

Никога не съм мислил за това, но неотдавна ми предложиха да създам поетичен киносценарий в рими. Възможно е нещо да се получи.

Неотдавна имах два проекта, създадени на този принцип. „Музика за дебели“ и „Любовта като милитаризъм“. Бих продължил в този дух, но с годините все по-малко ми се иска да продуцирам. Бих повторил, ако намеря сериозен талантлив продуцент.

Да е добра пиесата според мен не е комплимент за самата пиеса. Да е добра е толкова естествено, колкото и че водата е мокра. Недобрата пиеса не е пиеса. Комплимент е, когато замисълът на пиесата е рисков. Когато започвам да пиша, аз се впускам в опасно плуване, понякога без всякаква надежда да зърна бряг. Към днешния ден най- авангардната, неочаквана и рискова моя пиеса е „Вълшебният антиникотинов пластир“. Миналото лято я поставиха театъра на Петр Фоменко „Мастерскя“. Дадоха й друго име – „Леко дишане“. В пиесата няма списък с действащи лица, няма препинателни знаци, няма главни букви, нито едно име. Спектакълът в постановка на Евгений Каменкович стана мощен, море от емоции.

Аз съм много благодарен на Майя за многогодишната дружба и за сътрудничеството. Благодарен съм още и на българските режисьори, артисти, преводачи. В София и в други градове са поставени немалко мои пиеси. Някои от премиерите и срещите ще помня цял живот. На моята творческа вечер дойдоха приятели, театрални зрители, мои ученици. Българската актриса Василена Винченцо с партньор прочете откъст от пиесата ми „Другият човек“. Аз говорих за мистиката, за парадоксите на творчеството, тоест показвах картини, които е „нащракала“ главата ми. Според мен беше интересно – всичко, което е банално и скучно, главата ми отказва да фотографира, а ако се случи, бързо изтрива снимките.  Очаквам нова пиеса, имам много замисли, но този, единственият, още се крие от мен.

Благодаря Ви, Йордан, за това интервю. Много се радвам за приятелството ни. Желая на Вас и на българския театър творческо щастие.

Още текстове от същия автор можете да намерите в личния му блог.