Как беше опята българската нежна революция (2)

преди 11 месеца

Въпреки нетърпението на хората, въпреки техните искания за промени и за скорошни избори, новоучредените партии в СДС никак не бързаха.

Признавам, че бях не изненадан, а направо потресен, когато преди десетина години, преглеждайки архива на БКП от есента на 1989 г. се натъкнах на Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 26.12.1989г.  за прословутата кръгла маса. Каква изненада – в него няма нито дума за новоучредения Съюз на демократичните сили! Липсва дори наименование на тази нова политическа сила, която броени дни след създаването си бе разпространила специална декларация с настояване за преговори с комунистическото правителство и очертаването на пътя към свободни и демократични избори.
Нима преди през този бурен декември сме приели това решение за отговор от страна на другарите?

Да, за съжаление! Ако  вече сте прочели документа, който цитирам под линия *,  най-вероятно ще поискате да знаете – а как все пак се стигна до тази позорна капитулация. Ето накратко фактите и пътят към кръглата маса, чиито решения легитимираха в далеч по-голяма степен престъпната организация БКП, отколкото лидерите на новосъздадения СДС. 

–––––-

Пл. „Св. Александър Невски“, 15 декември, привършва панахидата в памет на Андрей Сахаров. И на българската нежна революция. Клекнал долу до стълбите проявявам нужната партийна дисциплина и пиша съболезнователната телеграма от името на НКС на СДС до съпругата на Сахаров Елена Бонер.

След панихидата на 15 декември 1989 г. вече и за слепите беше ясно, че новоучреденият СДС няма никакво намерение да придружи учредителната си декларация от 7 декември с конкретни действия.  А действието по онова време можеше да бъде само едно – призив към хората, митинги и демонстрация, докато бъде обърнат хода на нещата и опитите за перестройка и оцеляване на БКП.  Въпреки нетърпението на хората, въпреки техните искания за промени и за скорошни избори, новоучредените партии в СДС никак не бързаха. Даже земеделци и социалдемократи вкупом настояваха за избори през есента на идната година.  Един вид, за да имаме време за подготовка – структури, членска маса и пр.
На всичкото отгоре все още нямаше никакъв официален отговор на предложенията на независимите сдружения за провеждане на преговори с правителството. Това предложение, подписано от всички лидери, бе разпространено под формата на декларация от БТА, ако не се лъжа още в края на ноември. Исканията в нея бяха три — провеждане на преговори с правителството, предоставяне на сграда за независимите сдружения и разрешение за издаване на вестник.

Решението за нови протести и национална стачка

Декларацията на „Подкрепа“. Снимки личен архив на автора

По всички тези причини, броени дни след случилото се на 14-15 декември, радикалното крило в СДС,  най-вече Националната федерация на труда  “Подкрепа”, както се наричахме по това време, решихме да вземем нещата в свои ръце. Първо Константин Тренчев прочете по държавната телевизия огнена декларация на Националната федерация „Подкрепа“, с която призовахме софиянци на протести  и Коледни протестни бдения в навечерието и по време на самите празници.  След това избрахме Национален стачен комитет, насрочихме предупредителни двучасови стачни действия на 27 декември и Национална стачка на следващия ден, 28 декември.  Исканията бяха оповестени в разпространената на 23 декември декларация на  „Подкрепа“ – оставка и ново правителство с независим премиер, разпускане на Народното събрание, колективна оставка на ЦК на БКП,  незабавно разпускане на партийните организация по месторабота. За наша изненада, на следващия ден “Работническо дело” публикува пълния текст на декларацията. Разбира се, гарниран с унищожителен коментар на първа страница. Междувременно новоизбраният Национален стачен комитет, чийто председател имах честта да бъда, обяви стачна готовност и заработи на пълни обороти в апартамент на ул. “Бузлуджа”, предоставен ни от д-р Димитър Иванов.

Част от плана бяха и Коледните бдения, които заявихме в общината. Часове след оповестяването на бденията софиянци започнаха да прииждат. Спомням си, че беше адски студ, но и това не беше проблем. Стотици софиянци, живеещи в района, бяха предоставили домовете за сън и почивка на хората от по-далечните квартали. Други разнасяха сред множеството чайници, мъкнеха от домовете си и раздаваха шалове, шапки и ръкавици. На импровизираната естрада до паметника на Незнайния войн се редуваха оратори и музиканти, четяха се декларации, вицове, стихове и какво ли още не. Върху една от тонколоните се мъдреше телевизор “Юность”, край който постоянно се трупаха хора. И всичко това денонощно.

Докато страниците на „Работническо дело“ се пълнеха всеки ден с подборки и поръчкови декларации на трудови колективи, че няма да стачкуват, в Стачния комитет на ул. „Бузлуджа“ картината бе съвсем различна. Телефоните звъняха непрекъснато, доброволни сътрудници не сварваха да приемат заявките и записват в ученически тетрадки имена, адреси и телефони на предприятия от цялата страна, както и на организация от онова, което днес наричаме бюджетна сфера – училища, болници, театри, музеи и пр.
Следвайки предварително оповестения план, на 27-ти декември сложихме сините ленти. Бидейки в ефира в държавната телевизия, пред погледите на стотици хиляди, ако не и милиони хората в страната.  

СДС протестира срещу нас

Предните дни обаче в апартамента на “Бузлуджа” бе стълпотворение от лидери на СДС.  Всичките с едно единствено желание – да не създаваме напрежение в страната. „Вие, какво, Септемврийско въстание ли ще вдигате !?“ – още чувам гръмовния глас на Георги Спасов, бог да го прости.  Както и подмятането на Дертлиев, внезапно загубил благия си образ: „Къде сте тръгнали бе, момчета! Накъдето сте тръгнали, аз от там идвам!“ Най-сетне и гласът на отчаяния и изпаднал в паника председател на СДС Желю Желев, който буквално моли – ама, не можели ли стачката да бъде само в София. На изпроводяк помня бай Димитър Баталов за всеки случай ни връчи официална декларация срещу стачката от страна на земеделците и репресираните в СДС. 

Независимо от обещанията, ние от Стачния комитет оставахме непреклонно нежни и гостите обикновено си тръгваха посърнали. ​
Привечер, преди още да успеем да обработим напълно информацията и да си изясним картината в страната, се наложи да прекъснем заседанието на Стачния комитет. За да се отзовем на поканата за извънреден координационен съвет на СДС, насрочен кой защо броени часове преди началото на ефективната обща политическа стачка в страната.

Кратка схватка в мазето на Института по социология

В мазето на Института по социология ни чакаха приятни във всяко отношение новини. Лично другарите Петър Младенов и Добри Джуров бяха уверили Петър Берон, че преговори с правителството ще има. Вестник и сграда на СДС — също. Насреща другарите имаха само две желания. Само две.

Първото бе една „незначителна“, даже направо редакционна поправка в третата точка от искането на СДС за вестник, сграда и преговори с правителството.  Наместо „правителство“ трябваше да изпишем понятието „официалните власти“ и всичко щеше да бъде наред. Последва недоумение от наша страна. Нашите вътрешни другари обаче поясниха своевременно – промяната се налагала, тъй като външните високопоставени другари от Политбюро нямало да могат да участват в диалога. По причина, че някои от тях, като например другарят Лилов, не били членове на правителството.

В онези дни нямахме кой знае какъв опит, но виж, да сме били пълни глупаци – не помня такова нещо. Достатъчна бе интуицията, за да му присветне на човек, че тук има нещо нередно. И, естествено скочих като опарен. Не само скочих, но се запънах здраво. И започна тежък спор, в който останалите изчакваха, за да чуят аргументите и на двете страни. Седнал до мен, Тренчев мълчеше. В знак на съгласие, както си мислех тогава. Сюблимният момент настъпи, когато с подхода на вещ апаратчик, Петко Симеонов, вперил поглед към нас двамата, зададе следния натоварен с много подтекст въпрос: „А кой все пак е председател на НФТ „Подкрепа”, Даракчиев или Тренчев?”  Тогава докторът проговори. На другия си език. На този, с който по едно време благо-благо обясняваше, че всъщност винаги си е бил социалдемократ по душа. И това беше краят. Бяхме двамата с него, но гласът в Координационен съвет бе един. И му принадлежеше по право. Малко по-късно той вдигна ръка, каза кратко, че „Подкрепа” е „за” промяната във формулировката. И нещата приключиха.

Сетне ни бе съобщено второто желание на другарите – да прекратим бденията и да отменим стачката, тъй като въпросът за преговорите и съответно за кръглата маса вече е решен. Завърза се лют спор. А къде е декларацията на Политбюро? Какво пише в нея? Трябва ли да приемем на юнашко доверие уверенията на високопоставените партийни другари?

Тук обаче нещата бяха по-различни. Имах железен аргумент – по устав такова решение може да вземе само и единствено Стачният комитет на“Подкрепа“. От немай-къде и може би от уважение към демократичната процедура, моят политически приятел от Стара Загора запази демократично мълчание. Млъкнах и аз. И така в пълно мълчание извървяхме заедно пътя от Института по социология до апартамента на улица “Бузлуджа”. Така и не го попитах какво му се е случило през тези няколко дни между първата декларация, която той самият прочете по телевизията, до тази вечер.

​Инфарктно продължение в щаба на Стачния комитет на ул. „Бузлуджа“

На заседанието на Стачния комитет изразихме различни позиции. Гласуването бе драматично. Първият път предложението на СДС за отмяна на стачката бе отхвърлено с 8 на 6 гласа.  Тренчев почервеня, зачезна някъде  по стаите, но след малко се появи с аргумента, че процедурата е опорочена и решението трябва да се прегласува. Да не влизам обаче в подробности – последва новото гласуване и резултатът се обърна – 8 на 6 в полза на онези, които смятаха, че на другарите трябва да се повярва. След второ гласуване, проведено по настояване на Тренчев, предложението на ръководството на СДС бе прието. Един глас не достигна, тъй като при равенство решението щеше да бъде потвърдено. Гласът, който обърна резултата, бе на Любо Пъпката. Човекът, с който малко преди това Тренчев се бе усамотил в съседната стая.

Сваляме сините ленти от ръкавите в ефира на държавната телевизия

Но денят не бе свършил. И омерзението -също.Стачният комитет гласува да оповестя решението в качеството си на негов председател.

И така, пак със синята лента на ръкава се появих отново в ефир /заедно с Любомир Павлов/. Съобщих за „предсрочната победа“ и това, че исканията на СДС ще бъдат удовлетворени, прочетох решението на Стачния комитет и свалих синята лента от ръкава. Същата вечер площадът пред храма опустя. Последен, и май разплакан, остана да вдига музикалната уредба, телевизорчето „Юность“ и другите атрибути комендантът на бденията Дончо Иванов.Прибрах се в квартирата си с невесела мисъл в главата. Дали пък в някои случаи демократичното мнозинство не е много по-жестоко от познатото ми преди пълно единодушие. Днес вече знам. Много често през онова време наличието на мнозинство в кошарата бе индикатор, че вълкът вече е вътре в нея.

Влизаме в релси и тръгваме в посоката, указана в генералната линия на Партията

А най-новата ни история продължи. Още на другия ден (29 декември) вечерта спокойна и омиротворена София научи за поредния пленум на Партията, за нейния предстоящ конгрес, на който ще се приема нова програма и ново име и пр. подробности. Също така те научиха за това, че Политбюро е решило да разговаря учтиво на кръгла маса с всички обществено-политически организации в страната (по подразбиране и с новоучредения СДС).
На следващия ден пък нова приятна изненада – ДС (Държавният съвет ) подарява обратно имената на българските турци. Разбира се само на тези, които бъдат така добри да подадат индивидуално молба в съда, да платят съответните такси и да проявят търпение да изчакат неговото решение.
Ден по-късно изникна Комитетът за защита на националните интереси, един от учредителите беше екслидерът на БСП и експрезидент Георги Първанов.
Малко след Нова година на фона на смълчаната опозиция започна контраатаката —вълна от митинги, организирани от новоизлюпените тогавашни патриоти, платени от местните комитети на БКП. И задуха попътен вятър за кораба на БКП. Както го харесват моряците — нито много силен, нито пък много лек. Достатъчен обаче, да го докара до новия курс към демократически социализъм.
А преговори с правителството, както заяви опозицията в своята декларация, така и не състояха.
Наместо тях – Кръгла маса. Барабар с мюфтията, патриарха, с казионното БЗНС, с ОФ, с ДКМС, с комунистическите профсъюзи, с другарките от женския съюз на Емилия Масларова и Нора Ананиева, с кооперативните съюзи, с научно-техническите съюзи и пр. и пр.
По-нататък знаете – всичко се случи в синхрон с новата генерална линия,начертана на Пленума на ЦК на БКП от 28 декември.
Даже с една екстра в добавка – наместо за обикновено, избори за велико народно събрание.
––––––––––––


…………………….

“… В изпълнение на утвърдената от Пленума на ЦК на БКП от 11-13.12.1989 г. нова политика на открит, конструктивен и честен политически диалог с всички обществено-политически сили в страната, с цел изграждането на НР България като съвременна демократична социалистическа държава Политбюро на ЦК на БКП на днешното си заседание реши:

1. Предлага да се проведе среща на ръководствата на БКП и БЗНС като управляващи партии за анализ на съществуващата ситуация в страната и за обслужване на неотложните проблеми и мерки за по-нататъшното развитие и преустройство на НРБ.

2. Предлага на ръководствата на нововъзникналите неформални и независими обществени структури и движения да се проведат консултации около Кръглата маса по основните въпроси за преустройството на НРБ.

3. Предлага на ръководствата на ОФ, на БПС, на ДКМС, на Комитета на българските жени и на другите обществени организации и движения в страната да се проведат консултации около Кръглата маса по основните въпроси за преустройството на НРБ.”

Етикети: * * *