ПОРЪЧКИ, ПОРЪЧКИ, ПОРЪЧКИ

преди 4 седмици

Поетичен народ сме си ний и туй-то! Поръчки, поръчки, поръчки – не мога да смогна просто. И в проза поръчки, значи и в поезия. Тази седмица особено, срещу празниците, глава не мога да вдигна от работа.

Чудомир

Автопортрет на Димитър Христов Чорбаджийски (1890-1967), известен с псевдонима Чудомир, български писател-хуморист, художник и краевед

Както рекли поетите и писателите: няма работа, та няма работа! Аз, да ви кажа правичката, не мога да се оплача от безработица. Поетичен народ сме си ний и туй-то! Поръчки, поръчки, поръчки – не мога да смогна просто. И в проза поръчки, значи и в поезия. Тази седмица особено, срещу празниците, глава не мога да вдигна от работа.

Най–напред направих в стихове реклама за новата консервна работилница: домати, патати, сос с магданос и тем подобни. След това бай Стоян Грошът, бивш черковен настоятел и доброволец от Сливница, ме извика да му напиша в проза биографията, за да я подари на наследниците си.

Щом я направих, плати ми, тръшна се  и издъхна, човека, честно и почтено. Подир два дни дойде у дома една видна дама да ме моли да опиша във вестника свекърва й. Разправи ми всичко жената, съгласих се, взех си бележки и още същия ден получих от нея като аванс една паница петмез с рачели. Тъкмо опитвах петмеза, дойде съдържателят на киното и ми поръча афиш в стихотворна  форма за филма „Маймунски парад”. Привършил, непривършил него, един младеж зачука на вратата ми.

Поръчки, поръчки – край нямат!

– Какво има, млади момко? – питам го – Какво обичате?

А той се озърта подплашено, сякаш не смее да почне.

– Говорете, казвам, моля! Думайте, че съм отрупан с работа и нямам време.

Младият човек се опипва тук-там, хваща се няколко пъти смутено за носа и най-после се реши:

– Аз, казва, почитаеми и уважаеми господине, накъсо казано, си имам в село любовница.

– Отлично! Само една ли? Такъв юнак!

– Имам си, казва, една любовница и понеже сме далече един от други, пишем си писъмца.

– Прекрасно. Пишете си, значи. Е, по-нататък?

– По-нататък, казва, по-нататък… тя, казва, е дълга и широка и трябва да почна от началото.

– Ааа! Моля! Моля ви, не от начало, не! Особено, ако е някоя стара три-четири години любов! Не, не, не! Започнете от последния момент на раздялата, че никак нямам време. Почнете и прескачайте тук-там. Най-важното само, най-същественото искам да чуя. То ми е достатъчно!

– Работата е там, казва, че всичко е важно и няма нищо за прескачане, но щом бързате, ще бъда кратък.

Рисунки из цикъла „Нашенци“ на Чудомир

Седна той на един стол, провери си пак носа дали е на мястото и започна:

– Любов, почитаеми и уважаеми господине. Стара, дълга и сърдечна любов! Голяма работа, голямо нещо! Тъй се стекоха обстоятелствата, обаче, тъй се случи, че аз трябваше да напусна село и да отида да припечеля нещо за сватбата. Стегнах се, сбогувахме се, плачове, сълзи, както му е редът и тръгнах на път. Тук ли, там ли, озовах се чак в Пирина в едно горско селище. Дърва сякох, на бичкия работих, материали превозвахме до гарата и всяка седмица й пишех по едно писмо и тя ми отговаряше моментално.

– Какво й пишехте изобщо, ако смея да попитам?

– А че за горите, за усоите, за върховете и за орлите, дето се вият над тях. Идеална любов.. уважаеми и почитаеми господине – поетичност! Като й описвам всичката природност наоколо, накрая завършвам все със стихотворение. И аз тъй завършвам винаги, и тя.

– Спомняте ли си някои от тях?

– Спомням си, как да не си спомням. Зная ги всичките.

– Да кажете някое?

– Да кажа. Първото писмо завършваше например така:

„Планино Пирин, планино,

много си Пирин хубава.”

– Ами по-нататък, дето имаше: е-хе-хеее, е-хе-хееей!…Него написахте ли й го!

– Разбира се. И е-хе-то го написах. Нищо не измених. Както си е в песента, така!

– Е, после!

– После, второто свършваше с:

„Буки високи тамо растат,

доли дълбоки тихо шумят…”

Третото с друго и така нататък. След това ме уволниха. Уволниха ме и аз, понеже не бях спечелил още нужната сума, тръгнах да търся другаде работа и се озовах в Костенец. Там станах прислужник на един хотел и на третия ден й писах пак.

– На края със стихотворение?

– Да, да! За водопада:

„Водопада пада

и тече на вада,

водите се блъскат,

и скалите пръскат…”

– По- нататък.

– По-нататък.. Как да ви кажа, уважаеми и почитаеми господине – и там не можах да се задържа за дълго. Един приятел от вашия град ме подлъга да дойдем тук и да отворим кебапчийница. Вуйчо му щял да ни даде дюкян без наем, месари имал познати, маси и столове имали в къщи, послушах ги дойдох. Хубаво, ама вече неделя минава и не съм се обадил на момичето си и не ми знае адреса, знаете. Вчера и днес писах, гласих го, ама като допря работата до стихотворението, запънах се и не мога! Не познавам града, знаете, околната природа ми е неясна и не върви. Мъчих се мъчих да си спомня някое готово и днес в бръснарницата ми дойде на ум да попитам няма ли в града някой поет да ми помогне. Посочиха ми вас и аз дойдох. Няма да е без нищо. Ще си го платя като човек. Пет лева, шест, седем и десет да са, няма да гледам парите. Само работата ми да се не забърка.

– Ами защо й не напишете едно простичко писъмце, тъй както сърцето ви го диктува и да няма стихотворение накрая?

– Не може, казва, не бива! Всичките до сега тъй са вървели и това тъй трябва! Пък и момичето ми е образовано, казва, стопанско е свършило и има по-голям ценз от мене, та не искам да се посрамвам…да падам по-долу от него.

– Добре! Идете си сега и ме оставете на спокойствие и елате утре сутринта. Ще се помъча да ви услужа.

Младият човек преглътна, ухили се и стана.

– Така! И това се нареди! Ще го напишете и аз ще дойда да си го взема. А бе и аз ги глася понякога пущините, и аз ги съчинявам, ама вашето е друго. Професия! Седнеш, драс – драс – драс – и готово! Друго е, когато ти е специалност! Виж, ако бях в Калофер,  например, нямаше да ви търся. Щях да напиша нещо за Христо Ботев, за земя и небо, звяр и природа и щеше да се свърши работата, ама вашият град един такъв мъчен град, един такъв – никакъв, знаете, не приляга за стихотворение!

Изпратих влюбения и се залових отново за работа. Поетичен народ, знаете; до довечера имам да възпявам новия пелин на бай Бонча и скумриите на Петка рибаря. След това ще мисля за него. Има време до утре. А като привърша и неговата поръчка, ако не се яви нов клиент, ще отида направо при поп Григора. Среща ме снощи той по тъмното и ми се оплака като на брат:

– Конкуренция, синкоо, нововъдения и преобразования навред! Горнянци, нали са богати, написаха си черквата, полюлеите си направха електрически, хор си имат и певецът им свършил в Бачково; във протестантската черква музика свири, джамията с нови рогозки я постлаха, само ний, нали си нямаме средства, нали сме бедни, няма с какво да се отсрамим пред богомолците. Ти, казва, си мой енориаш, умен си, дарба ти дал Господ, кажи ми, дай ми ум какво може да се стори с малко пари. Ей, велики празници идат. Рождество се е задало и Нова година, а ние сме си все тъй, както ни знаят. Помогни, ми казва, услужи на Бога и на светата църква!

И тъй е тръгнало на поезия, ще отида при него и ще му реча:

– Отче поп Григоре, ще ти направя едно нещо, ама ще ме слушаш. За парите – лесна работа! Дискус ли ще пуснеш незабелязано, от пангаря ще отделите нещо или от твоито участие ще ми дадеш, ама ето що: сега  срещу празниците всички хора ще си пишат умрелите, за да ги споменеш на литургия. Все ще се съберат стотина имена. И вместо тъй разбъркано да ги казваш, както досега, прати ми ги вечерта да ти ги наредя, че като ги четеш на песен да докарва. На същинско стихотворение, значи. Ей така примерно казано ще излезе горе- долу:

„Помени Господи души усопших раб тваих…

Рачо, Начо, Тачо,

Минка и Дафинка,

Пеша, Деша, Кера,

Стойка пресвитера…”

И ще ме послуша. Добър е поп Григор, разбран човек е, и жито маже да ми прати, и рибица, и от краваите нещо…

Поръчки, поръчки, поръчки! И в проза поръчки, и в поезия! Нуждае се народът, значи, дири, поръчва и плаща, ама стига да умееш!…

Етикети: *