Предателство или глупост?

преди 1 месец

Превръщането на спора за историята в междудържавен спор нанесе огромни щети на българския национален интерес.

Никола Димитров – външен министър на Република Северна Македония

След отказа на Българската православна църква да приеме статута на църква-майка на македонската, приемането на Рамковата позиция от МС и НС относно европейската интеграция на Република Северна Македония нанесе поредния удар по шансовете България да ревизира успешно трагичните последици от националните катастрофи.

Въпросът, който трябва да си зададем, е дали го правим заради предателство, или от глупост?!

След (както се оказва временната и частична) еманципация от Русия, Съединението, Независимостта, освобождаването на Пиринския край, Родопите и Странджа-Сакар и връщането на Южна Добруджа утвърждаването на независимостта на Република Македония е един от големите триумфи на българската дипломация. Оставаше само да сложим край на (задкулисната, икономическата и най-вече психологическата) зависимост от Москва, заедно с Румъния и Гърция да се утвърдим като основна опора на ЕС и НАТО на Балканите, да установим отношения на стратегическо партньорство със Скопие и да договорим суеверенен достъп до Егейско море, като предоставим подобен на Гърция до Черно море (нещо, от което само по себе си имаме полза), и българската национална сага щеше да достигне до своя успешен завършек.

Но как бихме установили стратегическо партньорство със Скопие, когато „те ни мразят и „крадат историята ни“?

За 30 години трябваше да намерим пътя до сърцата на македонците. Изискваше се само гъвкавост и интелигентност. Но ние никога не се опитахме да разберем какво са преживели те, какви са колективните им спомени, какви са надеждите им.

Към 1991 година македонската национална и езикова идентичност на огромното мнозинство от гражданите на обявилата независимост република Македония беше безспорен факт. Както през 1991 г. забелязва френският изследовател Пол Гард:

„Поначало признаването на отделна македонска народност е един донякъде изкуствен експеримент, който без съмнение не отговаря на ясно изразена (към 1945 г.) воля на населението. (…)  Може обаче да се приеме, че македонският експеримент е успял. (…) През изминалите четиридесет години Титовистка Югославия, възприела самоуправление на предприятията, признаваща частна собственост на земята, се радва на по-висок стандарт на живот и повече свободи, отколкото България на Тодор Живков – сталинстка, колективизирана и репресивна.“

Но именно успехът на този „експеримент“  доведе страната до независимост. Често повтаряме, че „македонизмът“ бил сръбски трик, измислен през 19-ти век от Стоян Новакович, за да отдели македонците от българите.

Истината обаче е, че македонизмът отдели Македония от Сърбия.

Той е маргинално явление, когато през 1913 г. след поражението на България в Междусъюзническата война Белград анексира Вардарския край и е преследван от сръбските власти, макар с по-малка строгост, отколкото българщината. Сръбският суверенитет над страната е потвърден през 1919 г. и през 1945 г. няма съмнение, че Македония ще бъде върната на „Югославия“. Въпросът е под каква форма. Като част от Сърбия или като отделна република. За да се случи последното, е трябвало македонците да бъдат „признати за народ“. Но и извън границите на Сърбия следващите поколения македонци са успешно социализирани в сърбоцентричната югославска субкултура.

И все пак, когато Титовата федерация започва да се разпада, за разлика от Черна гора Македония отказва да остане в една по-малка „Съюзна Република Югославия“ и обявява независимост. Тогава Европейският съюз, въпреки че Комисията „Бадентер“ бе констатирала, че страните, които отговарят на условията за признание, са Словения и Македония, реши да признае… Словения и Хърватия. Гърция открито призоваваше за запазване на една по-малка Югославия, която да включва Сърбия (с Косово), Черна гора, Босна и Херцеговина… и „Скопие“. Съединените щати се въздържаха от позиция. България, тогава управлявана от правителството на Филип Димитров, смело призна независимостта на Македония  и процесът стана необратим!

В кацата с мед от този български триумф беше сложена и лъжичка катран. От  администрацията на президента Желев побързаха да обяснят, че „признаваме държавата, но не признаваме нацията“. От гледна точна на западната демократична мисъл това беше безсмислица. В съвременния политологичен жаргон под понятието „нация“ се разбира група хора с общо управление независимо от техния етнически произход.

Единственото условие, което България трябваше да постави пред Македония, бе тя да гарантира правото на всеки гражданин сам да търси и утвърждава свободно своята етническа идентичност. Вместо това през 1993 г. България отказа да подписва договори на македонски език и възможността между двете страни да се установи искрено приятелство беше пропиляна.

Превръщането на спора за историята в междудържавен спор нанесе огромни щети на българския национален интерес,

защото обвърза позициите на тези македонски интелектуалци, които се опитват да обективизират македонската история с позициите на чужда държава.

Казано просто, България спомага за това те да бъдат представяни като „предатели“. 

Смислената българска политика трябваше да бъде на подкрепа на съвременния македонски „идентитет“, особено през периода, когато той беше оспорван от Гърция. Трябваше да ни стане ясно, че македонците ще обективизират своята история, когато се убедят, че обективизацията не само няма да застраши, но ще предпази тяхната македонска идентичност. Преди повече от 20 години първият македонски посланик в Москва и двукратно министър, най-напред на образованието, а по-късно на културата на Република Македония Димитър Димитров написа:

„Ние, македонската нация, сума и съвременен продукт на тази драма, нямаме причина да се срамим от себе си, от дванадесетвековната етнобиография под „номиналното обозначение“ българи. Срамът е на Европа, най-вече на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария; на Сърбия и Гърция за това, че един народ, който е удържал половин милениум под турско политическо робство и още толкова, че и повече под гръцка духовна доминсщия, го разпокъсаха поради собствени егоистични стратегии, на дял от него инжектирайки му гръцкия и сръбския шовинизъм, „възпитавайки“ го да си намрази името и рода.“

Днес неговият син Никола Димитров е министър на външните работи и един от архитектите на Договора за добросъседство и приятелство от 2017 г. След като беше обявена българската Рамкова позиция за интеграцията на Северна Македония към ЕС, очевидно бесен от конфузната ситуация, в която бе поставен от българската страна, той заяви, че майчиният му език е македонски и в интервю пред македонската агенция Фокус допълни:

„Добрите отношения и членството в ЕС предполагат взаимно уважение между двата народа. Необходими са съвместни усилия, за да се работи по решения, които ще гарантират уважение и достойнство и за двете страни, като се избягват изявления, които могат да причинят обида или страдание на съседите. (Като например поставяне на (*) след изписването на „македонски език в документите на ЕС.) Вярваме, че европейското бъдеще на Северна Македония не трябва да бъде застрашено и въпросите, свързани с идентичността на македонския народ, не могат да бъдат условие за нашия път към Европа, особено не през 2019 г. и не в Европейския съюз. Имаме право на самоопределяне.

Предвид факта, че самоопределянето на македонците е било непостижима мечта за България през 1913, 1919 и 1945 г., днес е добре да се запитаме кой има интерес желанието за самоопределяне на македонците да работи не за, а против българските национални интереси. Кой има интерес да забави интеграцията на Северна Македония в ЕС и в НАТО? Кой има интерес да отслаби вътрешнополитическите позиции на баща и син Димитрови и на хората с българско самосъзнание или с осъзнат български произход? И не си ли даваме сметка, че като отчуждим македонците с осъзнат български произход, оставаме в пълна изолация в „историческия спор“.

Но най-важното е да си отговорим на въпроса защо го правим? От глупост или защото някой предава българските национални интереси?

Етикети: * *