Предизвестен дипломатически провал

преди 1 седмица

Утвърждаването на независима Македония – за което България даде своя значим принос, бе един от триумфите на българската дипломация. Но последваха предимно провали.

Президентът на Сверена Македония Стево Пендаровски

На 29 ноември 2019 г., когато се навършват 76 години от обявяването на „Народна федеративна република Югославия“ – най-големия празник в календара на Титовата държава, известен като „Деня на Републиката“, и два дни след стогодишнината от подписването на Ньойския договор Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователни въпроси на България и Северна Македония призна, че не може да постигне напредък по спорните исторически въпроси. В отговор на желанието на българската страна за провеждане на още една среща до края на 2019 г. представителите на Скопие са поискали работата да прекъсне за половин година – вероятно заради очакването, че дотогава Европейският съюз би могъл да преразгледа ветото на френския президент Макрон за започване на преговори за членство на Северна Македония в ЕС.

Председателят на българската делегация в Комисията проф. Ангел Димитров обвини македонските си колеги в нежелание да съблюдават Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 1 август 2017 г. В Договора е записано, че двете страни споделят „обща история“ и ще провеждат съвместни чествания на личности. Според Димитров спорът трябва да бъде пренесен от експертно на политическо ниво. На съвместната пресконференция председателят на македонската делегация в Комисията Драги Георгиев заяви, че нямало проблем да има общи чествания. Политиците вече го правели. Но македонската историография не можела да приеме българските тези и интерпретации.

Това изказване е доста странно за човек на науката. По правилата на тази познавателна дисциплина никакви политически аргументи не са приемливи. Науката не признава „българска историография“ и „македонска историография“. А и твърдението на Георгиев е неточно. Не са малко македонските учени, които приемат тези и интерпретации, близки и приемливи за повечето български учени. Сред тях са първият външен министър на независима Македония Денко Малески и Димитър Димитров –  баща на днешния външен министър, който в различни периоди е бил министър на образованието и на културата. Доближаващи се до „българската“ интерпретация съждения е изразявал и бившият министър- председател Любчо Георгиевски.  Не знаем дали по време на дискусиите в Комисията представителите на българската страна са се позовавали на тези и други македонски авторитети, но те никога не направиха това пред обществеността.

Историческото минало е обективна реалност и изучаването му може да става само с научни средства. Но историческият спомен е част от политическата реалност. Той се променя непрекъснато и доколкото има връзка с науката, тя е само в нейната манипулативна функция. Около разгорелите се спорове за личността и дейността на Гоце Делчев професор Ангел Димитров се позовава на изявления на самия Гоце, на най-близките му роднини, на неговите приятели и съратници. От македонска страна не се посочват доводи, които да покажат, че Гоце е разглеждал българите като инородци, че е гледал на Пею Яворов или на Кръстьо Асенов, когото Гоце привлича за комитските дела, като на хора от друга националност. По-скоро македонската страна се позовава на тезата, че Гоце не само се е борил за освобождението на Македония, но е втемелен в македонската идентичност. Един от членовете на Комисията дори сподели, че ако Гоце Делчев е бил българин, то македонците няма за какво да го честват. Неотдавна видният македонски журналист Бранко Тричковски написа:

„Гоце е бил българин. Бил е македонец в смисъла, в който аз съм овчеполец. И какво от това“?[1]

Проблемът, довел до провал на Съвместната комисия, не е научен, а политически. Спорът не е за Гоце Делчев, а за характера на съвременната македонска държава. През последните близо три десетилетия опитите на България да влияе върху процеса на преосмисляне на характера на Македония претърпя значителен неуспех. Причината не е в ненаучния характер на историческата интерпретация, на която се позовава българската страна, въпреки че тази интерпретация невинаги е в хармония с модерната историческа наука. Проблемът е по-дълбок. Чрез настояването за обективизиране на историята България желае Македония да се изживее като филиз на българското дърво. В по-голямата си част македонците привиждат в страната си продължение на Югославия. По Faceook страниците си на 29 ноември стотици, може би хиляди македонци си припомниха с умиление „Деня на Републиката“. Макар на заседанието в Яйце (по онова време свободна зона“ в окупирана Югославия, днес Босна и Херцеговина) да няма македонски представители, обявената тогава Югославия придоби легитимност край Варадара – особено след като Тито изведе Македония от съветския лагер.

Според най-елегантната научна теория за историята на земите на днешна Северна Македония част от българския народ на ранна фаза на неговата национална консолидация е бил силово откъснат от общобългарската цялост и след много перипетии и жестока гражданска война мнозинството от потомците е формирало свой собствен македонски национален идентитет. Ако в началото на 19-ти век понятието „македонци“ не е означавало почти нищо за обитателите на днешната Република Северна Македония, а в началото на 20-ти век то е било широко възприето, но разбирано като „част от българския народ“, то през втората половина на 20-ти век за повечето македонци извън границите на България то се е разбирало като „един от югославските народи“, със свой (в рамките на общоюгославския) идентитет и език. За да се усложнят нещата още повече, трябва да се отбележи, че в границите на България остава значим брой хора, определящи се като македонци (обитателите на Пиринския край и потомци на бежанците от Вардарска и Егейска Македония). За повечето от тях понятието „македонци“ продължава да се разбира като „част от българския народ“, при все че и тук се появяват македонци, определящи се за такива „по националност“.

Утвърждаването на независима Македония – за което България даде своя значим принос, беше един от триумфите на българската дипломация. Но последваха предимно провали. Основната причина за тях се корени във факта, че за много македонци разпадът на Югославия и последвалото затъване в блатото на „Западните Балкани“ бе екзистенциална трагедия, а България не изготви стратегия, съобразена с тази реалност. „Македонската“ историография не предложи убедителна алтернативна историческа теория и се лута между „славянската“ и „античната“, като нито една от тях не може да обясни наблюденията. Но могат ли научни доводи да преобърнат спомена „колко ни беше хубаво в Югославия“?

Повечето българи имат смътен спомен какво точно определя Ньойския договор. Със сигурност мнозинството няма да могат да посочат неговата най-трагична последица – загубата на излаза на Егейско море и с това на геополитическата „стойност“ в очите на „морските демокрации“, което от своя страна през 1944 г. превръща България в лесна жертва на Сталин. За повечето травмата е „загубата на Македония“, с която не съвсем точно този договор битува в масовото съзнание.

За повечето македонци Ньойският договор е непознат, но решенията му се свързват с поредно утвърждаване на митичната „подялба на Македония“, извършена с „Букурещкия договор“ от 1913 г. България се възприема като „окупатор“, който въпреки поражението си в Първата световна война запазва по-голямата част от своя (според тях) злощастно придобит дял. И макар сръбското господство над земите на днешната Северна Македония да е определяно като по-скоро мрачен „междувоенен период“, то не се възприема като трагедия, защото някак се осъзнава, че „докъдето е стигнал сръбският ботуш, дотам има „македонска“ държава“.

България от своя страна не успява да осъзнае, че „македонизмът“ – утвърждаването на македонски национален идентитет, не откъсва Вардарска Македония от България. Това вече се е случило в резултат от военното поражение от 1913 г. „Македонизмът“ всъщност извежда днешната Северна Македония от „международно признатите граници на Сърбия“ и се превръща в основен фактор, довел до независимостта на страната.

Някога Тито е успял ловко да направи така, че все още колебливата, но утвърждаваща се македонска идентичност да работи „за“, а не „срещу“ Югославия. Но когато федерацията се разпадна, пред Македония се откри възможността за независимост и тя, макар и след колебания, я обяви.

През следващите близо три десетилетия България искаше да види в Македония процес на „деюгославянизация“ – нещо, от което мнозинството от македонците се страхуваха. България не се опита да потърси формула как желанието на македонците за утвърждаване на тяхна собствена идентичност може да работи „за“, а не „против“ българските интереси.

В България след Втората световна война беше направен опит за „дебългаризация“ на македонците, но той нямаше как да е успешен. Напротив, след 1963 г. протече процес на „демакедонизация“ – отказ на част от българските македонци от македонска им идентичност (дори в нейния регионален вид), каквато е съществувала между войните, а и по-късно. Подобен процес нямаше как да протече в Македония след 1991 г.  и ако някой в София е залагал на „ребългаризация“, той очевидно не е познавал добре политическата реалност.

България помогна на Македония да утвърди своята независимост, но не се афишира като застъпник на правото й сама да определя своето име. Напротив, превърна се в „негатор“ на съвременния македонски език. И което е най-важното, не оказа деликатна, но безусловна подкрепа на всички македонски интелектуалци, които през последните десетилетия се опитваха да обективизират македонската история и да приемат, че македонският език е кодифициран на базата на говори, които са били определяни от говорещите ги като „български“ в контекста отпреди повече от сто години.

По принцип няма да е лесно на македонците да приемат, че лица и събития, с които са закърмени, са едновременно „български“ (в контекста на времето) и техни. Но „негатирането“ на съвременния македонски идентитет и език от българска страна го прави невъзможно.

По отношение на личността и делото на Гоце Делчев например българската формулировка, че той е бил само и единствено „българин“ (едва ли не в контекста на 21-ви век), поставя македонците пред абсурдната дилема: 1. Да продължават с нелепите твърдения, че Гоце се декларирал като българин само защото нямало как да се декларира като македонец. 2. Да се откажат изобщо от Гоце Делчев – щом е бил българин, защо да го славим? 3. Да признаят, че самите те са не македонци, а българи (македонците били измислена нация).  

Последните две опции са болезнени за хората, социализирани като македонци в Югославия и в Република Македония. Те изискват отказ от всичко, което са им казвали родители и учители. Първата опция си остава последен емоционален пристан, независимо колко е несъстоятелна фактологически. През юни 2019 г. президентът Пендаровски призна на своята Facebook страница, че „Гоце се е определял като българин и това е безспорен факт“, но се борел за Македония. Няколко месеца по-късно, когато България излезе с „твърдата“ Рамкова позиция и българският президент Радев не му отправи покана за посещение, а поръча на Комисията да реши проблема за Гоце за един месец, Пендаровски  сравни най-значимия национален герой на страната с днешните македонци, които се декларирали като българи, за да получат български паспорт.[2]

Нито едно българско правителство през последните десетилетия не направи опит да представи близкото сътрудничество с България като естествен заместител на „загубата“  на бивша Югославия. Разбира се, и мнозинството от македонците, макар да мечтаеха за интеграция в Европа, не си представяха този процес като заедно живеене най-вече с България. София се опита ултимативно да накара македонците да приемат, че имат „обща история“ с нас, най-вече като условие за желаното членство в ЕС и в НАТО. Не беше потърсен никакъв модел обективизацията на историята да бъде съчетана със запазване на достойнството на македонците, социализирани като такива през последните над 70 десетилетия.  Когато членството на Северна Македония в НАТО бе осигурено, а началото на преговори с ЕС беше блокирано от френския президент, македонската страна изгуби интерес от напредък в сближаването и договарянето с България, защото мнозинството македонци го намираха като отстъпление в зоната на сакралното.

Провалът на българската дипломация беше предизвестен.


[1] https://365.com.mk/295497/trichkovski-gotse-bil-makedonets-vo-smisla-vo-koja-sum-jas-ovchepolets-no-shto-od-toa

[2] Bgnes agency; 28/09/2019 г.

Етикети: * *