„Президент на републиката“ – сбърканата институция

преди 9 месеца

Пряко избраният от народа на два тура президент няма как да олицетворява единството на нацията

Няма нищо по-нормално от това президент и премиер да закусват заедно поне веднъж седмично. Или най-малкото да провеждат периодични срещи. И по никакъв начин президентът не може да е опозиция. Задочният словесен дуел между президент и правителство не са плод на политически или личностни различия между Румен Радев и Бойко Борисов. Сблъсъци между институциите наблюдаваме вече близо три десетилетия. Очевидно проблемът е системен.

На скорошните протести се чуха гласове за превръщането на България в президентска република. Това сигурно ще сложи край на демокрацията или поне на това, което модно наричат „либералната демокрация“ – термин, който е дълбоко подвеждащ. 

„Нелибералното“ управление, при което властта е всесилна, правата на различните малцинства са ограничени и върховенството на закона е поставено под съмнение,

не би могло се определя като „демокрация” дори да е легитимирано чрез избори и да е подкрепяно от мнозинството. Но това е друга тема.

По сега действащата конституция „Президент на републиката“ една сбъркана институция. Начинът на избиране на президента не съответства не само на неговите правомощия, но и на задачите, които той по конституция е призван да изпълнява. Президентът е призован по конституция да обединява нацията. Но по сегашния регламент само фигура, която разделя нацията, има шанс да спечели президентски избори! Промяна задължително трябва да има, но не към „президентска република“.

 Президентът на Република България се избира пряко от народа на два тура. Досега нито един президент не бе избран на първия тур. Можем да заключим, че българският народ е от една страна дълбоко разделен, но и достатъчно трезвомислещ, за да не бъде омаян от която и да е личност. Но на втория тур винаги се изправят кандидатите подкрепяни от двете най-големи политически сили.  Досега няма нито едно изключение то този модел. (Когато през 2006 НДСВ се срина, а ГЕРБ още не се беше появил, за кратко Атака беше  на практика втората политическа сила). 

Всеки път на балотажите избирателите на отпадналите кандидати гласуваха не „за”, а „против” този кандидат, който „стои“ по-зле. Желю Желев нямаше никакъв шанс да бъде избран, ако през 1991 г. от БСП вместо Велко Вълканов бяха издигнали нормално изглеждаш кандидат. Трудно е да предположим кой щеше да спечели изборите през 1996 година, ако Конституционният съд не беше касирал Георги Пирински и срещу Петър Стоянов не стоеше един нелепо изглеждащ професор. Румен Радев нямаше шанс срещу кандидат от ГЕРБ с по-приветлива личност от тази на Цецка Цачева.

Така или иначе,

пряко избраният от народа на два тура кандидат няма как да олицетворява единството на нацията.  

Казано по друг начин, по сегашния регламент само фигура, която разделя нацията има шанс да спечели президентски избори. Опирайки се на институционалния си пиедестал, повечето президенти успяваха през по-голямата част от мандатите си да поддържат относително висок рейтинг. Но винаги имаше значими обществени групи, които остро недолюбваха всеки президент.

Всички досегашни държавни глави бяха „разделители на нацията“, макар да правеха това по различен начин.
Можем да групираме петте пряко избрани президенти като „президенти играчи“ – Желю Желев и Георги Първанов и „президенти водачи“ – Петър Стоянов и Росен Плевнелиев. Президентът Радев се опитва да бъде и двете едновременно и това няма как да не доведе до остра война на институциите.

„Президентите играчи“ 

бяха убедени, че тъй като са избрани пряко от народа, имат по-голям авторитет от съответните премиери и от лидерите на издигналите ги партии. Виждаха се в правото си да сглобяват коалиции, да дават напътствия и служат като „коректив“. На „Боянските ливади“ президентът Желев обвини правителството на СДС, което водеше неравна битка в опита си да реформира всички слоеве на пост-комунистическото общество, че било „обявило война на всички“. С действията си президента разцепи парламентарната група на СДС и осигури смокиновия лист, който позволи на Ахмед Доган да състави коалиционно правителство с БСП. Реформите в България бяха замразени, организираната престъпност избуя и естественият резултат – връщането на БСП на власт не закъсня.

Георги Първанов също се впусна в акуширане на коалиции. На изборите през 2005 две партии – БСП и Атака изградиха кампанията си върху атаки срещу „неолибералния модел“, прилаган (според тях) както от правителството на ОДС (1997-2001), така и от това на НДСВ и ДПС (2001 – 2005). БСП излезе на първо място, а Атака прескочи четирипроцентовата бариера. Но дори заедно те нямаха парламентарно мнозинство. Повече хора бяха гласували за партиите, подкрепяли предишните две уж „неолиберални“ управления – на НДСВ, ДПС и  на трите коалиции произлизащи от разпадналите се ОДС.

Ако изборите в България бяха не конкурс за красота и красноречие,

 а механизъм за подкрепа на политики, именно тези пет парламентарни групи, чиито предизборни програми бяха сходни, щяха да излъчат правителство през 2005 годинс.  БСП и Атака щяха заедно да формират „умерена“и „крайна“ опозиция. 
Но както казваше покойният Петко Бочаров:

Е да, ама не. 

Под егидата на Георги Първанов бе сглобена Тройната коалиция от БСП, НДСВ и ДПС, чиито предизборни програми бяха несъвместими. Крайният резултат от формирането на Тройната коалиция беше засилването на цинизма сред избирателите. Хората просто си казаха, че независимо за каква програма са гласували те,

„онези горе“ си правят каквото искат.

Президентът Първанов направи много усилия да лавира и „балансира”. Срещна се няколко пъти с Владимир Путин – с връзки и без връзки, стана глашатай на руските проекти, известни като „големия шлем“ и дори когато президентът Буш посети България, за да благодари за българската помощ в крайно противоречивата война в Ирак, Георги Първанов, ни в клин, ни в ръкав изтърси, че бил приятел с „Джордж“, но и с „Владимир“.

От приятелството с „Владимир“, разбира се, не последва отваряне на руския пазар за български стоки, а от задвижването на руските проекти България инкасира само огромни загуби. Със своите „игрички“ Георги Първанов спомогна за провала на опитите на Сергей Станишев да модернизира БСП.

Президентите „водачи“

също не успяха да направят кой знае колко. През по-голямата част от мандатите си Петър Стоянов и Росен Плевнелиев се съобразяваха с конституционните си правомощия, не се опитваха да моделират политическите сили и да сглобяват коалиции. (Когато Петър Стоянов в края на мандата си се опита да „играе“ с изказването си за „разгромените авари“, той обрече шансовете си за преизбиране). Стратегията на президентите водачи бе да използват висотата на своя пост, за да посочват генералната посока на развитие на България – далеч от пост-комунистическата „кочина“ и към интегриране в семейството на модерните западни общества. Само че това незабавно им навлече ненавистта на значима част от българското население.На всички, които си мислят, че „социализЪмът“ е бил нещо хубаво, че офицерите от Държавна сигурност служели на България, че не трябва да „се дръвчим“ на Русия, независимо дали тя безобразничи и се отнася непочтено с нас (защото „руският народ“, а не „западняците“ ни били близки), че не трябва да „се слагаме“ на американците, че трябва „да развиваме ядрена енергетика“, защото възобновяемите източници, както и санирането на отвратителните панелни комплекси са „далавери“, че хората с различна сексуална ориентация не бива да демонстрират публично своите чувства, че в заведенията трябва да може да се пуши (или поне да има отделения за пушачи)… 
Излишно е да казвам, че докато в България има значима група с подобни разбирания, не са възможни нито национално помирение, нито национален просперитет. Уви президентите Стоянов и Плевнелиев не успяха да убедят голямото мнозинство от тези които вярват, че „социализмът” име дал, а „демокрацията” им е взела, че всъщност и преди и след 1989 година са били ограбвани от една и съща клика…

Същевременно Петър Стоянов и Росен Плевнелиев направиха сериозен опит да „олицетворяват единството на народа“ и това не им позволи да се превърнат в реални лидери на промяната. Именно правомощията на президентската институция не позволиха на Петър Стоянов вместо неясното: „Кажи си Иване“ да каже: „Иване, позволяваш на бивши комунисти и на всякакви шмекери да придобиват собственост чрез приватизацията, а не създаваш механизъм правоимащите на компенсаторните записи да придобият собственост! Допускаш Русия да овладее структорообразуващи предприятия в българската икономика, но не успя да привлечеш нито един солиден западен инвеститор“.

 По същия начин Росен Плевнелиев с право сне доверието си от правителството на Пламен Орешарски, когато подкрепящото го мнозинство избра Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но изискванията на институцията не му позволиха да оглави борбата срещу модела КОЙ.

Румен Радев открито демонстрира, че не се чувства обвързан от изискванията на постовете, които заема. Още преди да свали генералската си униформа, той си позволи да критикува решение на Министерския съвет и на Народното събрание. В нормална държава щеше да бъде опозорен и уволнен. Вместо това широки слоеве от обществото приеха постъпката му като „загриженост за авиацията“. Загриженост, която изчезна, след като назначеното от него служебно правителство провали проектите за нейната модернизация. По повод и без повод президентът Радев се обявява за премахване на санкциите срещу (някои от ръководителите на) Русия, без да обясни дали Русия е нарушила международното право и дали толерирането на подобни нарушения утре няма да се превърнат в заплаха за българската национална сигурност.

Горчивият опит от последните десетилетия показва, че пряко избраният президент не може да бъде нито обединител на нацията, нито неин водач, а опитите на държавния глава да бъде играч, могат да доведат само 

до провали и катастрофи

Какво може да се направи?

 Президентът може да бъде обединител на нацията само ако не бъде избиран пряко,а от Народното събрание и то с поне ¾ мнозинство, при тайно гласуване. Кандидатурите трябва да бъдат издигани от обществени организации, събрали достатъчен брой подписи – като партиите нямат право официално да подкрепят отделните кандидатури. При подобен избор, стил „конклав“, за президент ще могат да бъдат избирани личности, които наистина олицетворяват единството на нацията и са еднакво приемливи за всички политически сили. Вероятно с подобна процедура ще бъдат избирани подходящи за поста почтени възрастни хора, които не биха могли да спечелят в кампания.

Дебатите около така нужните конституционни промени в България предстоят. Популистите може да предлагат лесни наглед решения, но ако искаме да станем страна от Първия свят, трябва да бъдем внимателни, разумни, да проведем смислен дебат за промени в конституцията и да се вслушваме в различните предложения.

Защото, ако оставим нещата както са, модернизацията на обществото ще продължи да куца. Вземем ли прибързани решения, като превръщането на България в президентска република,  вместо да изпишем вежди, може да извадим очи!