Президентските избори като референдум

преди 3 седмици

Те ще предопределят дали България ще продължи да се върти в порочен кръг, като самата парламентарна демокрация бъде поставена под съмнение или ще започне ново рационално структуриране на политическия живот.

Твърдението „няма ляво – няма дясно“ , което чуваме често всъщност е израз на липсата на обществен дебат и на структурираме на политическия живот около определени позиции. В утвърдените демокрации противостоенето на ляво и дясно има много измерения. То е икономическо, но и културно. В различните страни представата какво е „ляво” и какво е „дясно” е доста различна. В България към 1990 година делението беше свързано с отношението към току що падналия комунистически режим. Ако мислиш, че той е бил страховита трагедия, катастрофа, „идиотщина” и т.н. си „десен”. Ако мислиш, че онези 45 години са били „време на съзидание”, макар да е имало „грешки”, си „ляв”.

Така групирани „левите” и „десните” не бяха еднородни. „Десни” бяха както лица директно репресирани, или пострадали от „мероприятията” на режима, така и млади хора, предимно в големите градове, страдащи от изолацията на България от Западния свят, липсата на качествени стоки и възможност за пътуване. Групата на „левите” обаче беше още по разнородна. В нея влизаха както представители на задоволената с всичко комунистическа номенклатура, така и онези изстрадали възрастни хора, извървели пътя от каруцата до автомобила и от външния клозет до течаща топла вода по време на „социализма”. Така БСДП и БЗНС „Никола Петков” и мизерстващите български турци се оказаха „десни”. А повечето от набързо възникналия частен бизнес – „леви”. Поради факта, че за разлика от страните в Централна Европа, у нас към 1944 г. „полисната модернизация” е на ранна фаза, през 1990 г. „левите” бяха видимо повече от „десните”. Не без основание тогава Александър Лилов си представяше партийната система от една голяма „лява” партия (която да управлява през повечето време) и една по-малка „дясна” партия, която да управлява само за кратки периоди.

Изненадите на Прехода

Преходът в България отне близо две десетилетия и произведе неочаквани резултати. „Десните” спечелиха всички дебати. От деполитизацията на армията и полицията, през реституцията и приватизацията, до интеграцията на България в ЕС и НАТО. На символно ниво, след много спорове беше приет национален герб – модификация на този на Третото българско царство и дори последния (тогава малолетен) български цар бе избран за премиер. От друга страна обаче комунистическата номенклатура не само, че не беше маргинализирана, но напротив – успя да излъчи от своите редици по-голямата част от съвременния икономически, политически и медиен елит. Много от „червените мобифони” одесняха, а редиците на „червените бабички”, по естествен начин оредяха. И макар България да остава най-бедната страна в ЕС, животът за повечето българи видимо се подобри. Когато през 1990 г. СДС обещаваше, че при „демокрацията” българите ще ходят на почивки на Канарските острови, това предизвика гневен присмех. След Прехода, за средната класа подобни екскурзии станаха част от нормалност.та Стигна се до едно голямо (според разбиранията на 1990 г.), но фрагментирано „дясно” и едно свиващо се „ляво”. В крайна сметка стана ясно, че отношението към един отдавна отминал режим не може да е структорообразуващ фактор на съвременната политика. Споменът за „соца” престана да е мотивация за политическо действие срещу „капитализма”. Напротив, соцносталгията се превърна в рекламна стратегия, съвместима с представата за това да си „десен”. Лидерът на ГЕРБ едновременно оплакваше двоя дядо, убит от комунистите и възхваляваше „някои големи успехи на Тодор Живков”.Вторият план.Макар „десните” да наложиха дневния ред на прехода, водачите на „левите”- най-вече свързаните с ДС и разните силови или спортни номенклатури овладяха водещите позиции в обществото и под повърхността се установи олигархичен модел.

Лошите практики станаха ежедневие. Съдебната система не отговаряше на Европейските стандарти. Кражбите и източванията станаха масови. На тази основа се изгубиха „идеологическите” различия. Първо се появи моделът „Софиянски”, после „Тройна коалиция”, след това „Орешарски”, а през последното десетилетие – „Моделът ГЕРБ”. В общественото съзнание ДПС също беше асоциирано с този модел, а летните и зимните „сараи” бяха привидени като негов основен координатен център.В началото на новото хилядолетие, когато стана ясно, че „десните” са определили модела на прехода, а „левите” са оглавили икономиката и медиите, острите политически различия се изгубиха. Автентичните десни нямаха опора в лицето на бизнеса, а „левите” толкова „одесняха” , че накрая именно въведоха плоския данък.

Нужни бяха нови разделителни линии. Симеон Сакскобургготски не се яви на изборите като отрицател на вече позабравения „социализъм”, а се обяви за носител на „Почтеност във всичко”. Тогава Иван Костов беше намразен. От „левите” защото е извършил приватизация и от много от „десните”, защото приватизатори били „комунистите”. Неговият министър Александър Божков беше несправедливо окарикатурен като „Мистър 10%”. Опитът партиите да бъдат разделени на „почтени” и „непочтени” доминира политическия небосклон вече двадесет години.Преходът приключи някъде към 2007 г. с приемането на България в ЕС и от тогава никакви значими реформи не са били провеждани. Независимо дали премиерът на следпреходна България се наричаше Станишев, Орешарски или Борисов, ставахме свидетели на скандали: заменки, нагласени поръчки, назначаване на „калинки”, да не говорим за мега афери като КТБ.

От тази гледна точка опитът лошите практики да бъдат идентифицирани с ГЕРБ, няма как да е нещо повече от разчистване на сметки. Протестите през 2020 избухнаха като изблик на гняв срещу ненаказуемостта на клептокрацията, но ловко бяха пренасочени към вземане на страна с конфликта между премиера и президента – без нищо да ни дава основание да мислим, че последният е по-освободен от зависимости. Все пак до изборите оставаха броени месеци и едва ли имаше нужда от това Радев да назначава служебно правителство. Част от възприеманите от обществото като олигарси – Божков, Арабаджиев, Баневи бяха обвинени от прокуратурата, а някои от тях успяха да напуснат страната. Предполага се, че освен прякото участие на Васил Божков в изборите, чрез партия „Българско лято”, някой от засегнатите са подпомогнали други политически формации. В крайна сметка правителството удържа и бяха проведени редовни избори. ГЕРБ получиха най-много депутатсики места, но се оказаха в изолация и не успяха да излъчат кабинет. Радев назначи служебно правителство и то разкри много реални лоши практики на предишните управляващи. Но макар с гласовете от чужбина партията на Слави Трифонов да излезе на първо място на предсрочните избори, стана ясно, че „партиите на протеста” + БСП под модерацията на Румен Радев не могат да излъчат управление. А вероятността за друго мнозинство в следващият парламент не е голяма.Най важните избори през този ноември ще бъдат президентските.

Без да омаловажавам шансовете на Лозан Панов, най вероятния балотаж ще бъде между Румен Радев и Анастас Герджиков. В някаква степен и двамата разбиват представата за”ляво” и „дясно”, от 90-те години. Носители и на двете течения днес намериха място в инициативните комитети и на двамата – макар по онези критерии Радев е доста по-„ляв“. Той нито веднъж не се поклони пред жертвите на комунизма, а в неговия инициативен комитет агенти на ДС заемат видно място. В инициативния комитет на професор Герджиков виждаме интелектуалци вариращи от „левите” професор Биолчев и Недялко Йорданов, до „десните” Стефан Цанев и Богдана Карадочева. Въпреки това от сега е видно, че „дясната” ДБ, която макар да има свой достоен кандидат, ще изнесе основната негативна кампания срещу Герджиков и Митева, очевидно в полза на Радев.

На 21 ноември изборите със сигурност няма да са партийни, но няма и да са и мажоритарни. Ще бъдат нещо като референдум. Привържениците на действащия президент ще се опитат да ги сведат до „за” или „против” ГЕРБ и ДПС. Ще настояват, че партията на Бойко Борисов и ДПС са (единствените) токсични тумори, и че за тяхното отстраняване е нужно голямо „ляво – дясно” обединение под юмрука на Румен Радев. Ще им е трудно да обяснят обаче защо не го направиха в последните два парламента. Привържениците на Герджиков ще настояват, че лошите практики на следпреходна България са вездесъщи и че трябва да бъде постигнато национално единение в борбата срещу тях. Както и че трябва да бъдат намерени нови полета на обществен дебат, около който да се позиционират политическите партии в България.

Президентските избори ще предопределят дали България ще продължи да се върти в порочен кръг, като самата парламентарна демокрация бъде поставена под съмнение или ще започне ново рационално структуриране на политическия живот.