Каракачанов отправи заплахи към Македония

преди 11 месеца

Чии интереси обслужва той? Няма да е лесно на България да убеди македонците, че е в техен интерес да преосмислят всичко, което са чули от родители и учители. Но ако за Гърция е достатъчно да им натрие носа, България трябва да спечели сърцата им!

Повече от година след подписването на договора за приятелство между България и Македония, между двете страни продължават да прехвърчат искри.

Лидерът на ВМРО-БНД и министър на отбраната Красимир Каракачанов отправи остри  заплаха към Македония. Поводът за гнева му бе породен от твърдението на премиера Заев, изказано в македонското Собрание, че Преспанският договор подписан с Гърция, давал международна легитимация на „славянския“ македонски език.

Каракачанов беше категоричен, че ако Македония продължи да настоява

 „Македонският език, който е непризнат от никого като официален език, да бъде считан за законен такъв на територията на цялата Северна Македония (…)  ако Комисията не излезе с ясно и категорично становище, че историята на днешна Македония е обща с тази на Република България до 1944 г.“

той ще изиска

„да бъде изготвен Анекс към Договора за добросъседство, в който официалните власти от другата страна на границата да признаят това. Ако откажат – няма да получат нашата подкрепа за НАТО и ЕС.“

И заключава:

„Компромиси с историята няма да допусна!“.

Македонският опозиционен сайт „Republika.mk“ (в чиято достоверност има защо да се съмняваме) цитира външния министър Екатерина Захариева  да казва:

„Ще трябва да измине време, за да се изтрият следите от „промиването на мозъци“ от страна на бивша Югославия, за това, че съществуват македонци“.

Македонското външно министерство отвърна на Каракачанов че:

„Изявлението е отлична възможност за контра-отговор и създаване на отрицателни нагласи, които ще ни отдалечат един от други и ще създадат враждебност вместо приятелство.“

Вместо това

„Република Македония ще продължи активната, конструктивната и добросъседската си политика, която е в духа на споразумението с България и европейските ценности, които са зачитани и от двете държави“.

Истината обаче е, че македонската страна дава много доводи, които справедливо гневят българите. След краха на „антиквизацията“ – опита за доказване на приемственост  между съвременните македонци и царството на Филип и Александър – Зоран Заев и неговите приближени правят отявлени опити да възродят югославския македонизъм.

Заедно с предложението за добавка на „Северна“ към името на Република Македония, правителството предложи и Собранието е в процес на приемане на следните поправки:

„Републиката защитава, гарантира и подхранва историческото и културно наследство на македонския народ. (…)  Републиката се грижи за членовете на македонския народ, живеещи в чужбина“.

Освен това в конституцията остава непроменен член 36 според който:

„Републиката гарантира специални социални права на участниците в  Антифашистката война и във всички националноосвободителни войни на Македония, военноинвалидите, преследвачите и лишените от свобода за идеите за самобитността на македонския народ и неговата държавност, както и членовете на техните семейства, които нямат възможности за материално и социалното съществуване“.

Казано просто Република Македония, или отсега нататък Република Северна Македония се основава на концепцията, че през вековете е съществувал „самобитен“ македонски народ, който е говорел на различен от българския македонски език, който е бил поделен от околните страни и част от него и днес живее „в странство“.  Македонските българи, борели се за автономия или независимост, но отричали самобитността, не са част от този народ, а „предатели“ или в най-добрия случай „хора повлияни от чужда пропаганда“.

Очевидно е, че докато огромното мнозинство от македонците вярват в теорията за историческата самобитност, приятелство с България е невъзможно.

Теорията за историческата македонска самобитност е разбира се научно несъстоятелна. Тя внушава, че македонската нация изобилства от „юди“ и „повлияни“ хора. Тя търси сложни обяснения за „поинакво“ тълкуване на събития, които могат да се обяснят просто с българската идентификация на мнозинството от обитателите на Македония в миналото.  

Един от представителите на македонската делегация в съвместната историческа комисия, Александър Литовски показа, че е напълно наясно с това. В телевизионно предаване той заяви:

„Историята е преди всичко политика и въпрос за настоящето. Никой не се е занимава с история заради миналото!“

И не скри, че участва в заседанията на комисията не заедно с българските представители  да търсят истината чрез научния подход (който изисква да се съмняваме във всичко), a за да преговаря!

Има ли изход от съзадалата се ситуация? Възможно ли е искрено Българо-македонско приятелство?

Със сигурност то не може да бъде постигнато с ултиматуми, заплахи и дори с договори.

От научна гледна точка няма никакво съмнение, че предците на мнозинството от съвременните македонци са се самоопределяли като част от българския народ и са определяли своя говор като български. (Разбира се понятието „българин“ от 19 век не е идентично с българин от 21 век  и това важи за всички народи по света).

 Също толкова е вярно, че огромното мнозинство от днешните македонци определят себе си като македонци по националност и определят езика си като македонски.

Преди българската страна да отправя заплахи: „Признайте, или…“  трябва да си отговорим на въпроса:

Защо огромното мнозинство от потомците на македонските българи са така емоционално обвързани с теорията за „македонската самобитност“ и какво би ги накарало да я преосмислят?

Твърдението на Каракачанов, че „Конспирациите на Коминтерна окончателно ги разделят от нашето землище, като оставят един народ на територията на две държави“ е елементаризирано и подвеждащо.  То отрича очевидното съществуване на съвременния македонски народ или най-малкото елементаризира причините за неговата поява. По този начин то създава психологическа бариера пред съвременните македонци в опита им да осмислят своята история.

„Коминтерновсното“обяснение е точно толкова несъстоятелно от научна гледна точка, колкото теорията за „вековната самобитност“.

Хората в Македония не са си легнали българи на 1-ви авгист 1944 г. и не са се събудили македонци на 2-ри август, когато Антофашисткото събрание за народно освобождение на Македония обявява държавата на македонския народ. Еволюцията на новото самосъзнание е дълга и мъчителна. Ако в България не я разберем, няма да постигнем сътрудничество с Македония.

Привържениците на теорията за самобитността, които обвиняват България в „реваншизъм“  и в пристрастяване към „Сан-стефанския“ проект не искат и не могат да отговорят на въпроса, дали ден преди тревожните новини за решенията на Берлинския конгрес са стигнали до Крива паланка на някой там му е минавало през ум, че в Кюстендил живее друг народ, който говори друг език.

Но и привържениците на създаването на нация с декрет не могат да отговорят на въпроса защо опитите за „македонизация“ в Пиринския край оставят толкова малки следи, а отвъд границата – начертана съвсем произволно (северната ѝ част на Берлинския конгрес 1878 г., централната ѝ част в Букурещ през 1913 г. и южната ѝ част в Ньой 1919 г.) възприемането на новата идентичност беше толкова успешно.

Факт е че още през Възраждането македонските българи полагат огромни усилия за изграждането на Българската екзархия, за откриването на мрежа от български училища, участват активно в народоосвободителното движение, а след злополучния Брелински договор дават своя принос за укрепването на българската държава. Вдигат нови въстания, дават много жертви в Балканските войни и в Първата световна война.

Идеалът остава „целокупна България“ и когато той изглежда възможен, компромисът – автономна Македония с български църкви и училища, бива забравян. Но понятието Македония бива сакрализирано. Толкова много юнаци загиват за нейната свобода. Ако до 1878 няма песни за Македония и македонци, то след тази дата те изобилстват!

Но всичко, което македонците получават заради българщината са нови и нови страдания.

Постиженията от Възраждането са ревизирани в кралска Югославия. Българските църкви и училища са затворени. Интелигенцията е прогонена.

Ами сега?

Както често се случва в подобни ситуации, освободителното движение се разделя на враждуващи лагери. „Десните“ залагат на запазване на българщината. Това след 1919 г.изглежда възможно само ако Югославия бъде разбита. Но заради свои геополитически интереси големите демокрации се обявяват за запазването на териториалната цялост на кралството. Единствените сили готови да подкрепят анти-югославското движение са фашистите и нацистите.  В по-голямата си част „Десните“ си остават възрожденци. Те не споделят фашистките представи за устройство на държавата, още по-малко нацистките расистки вманиачавания. Но те нямат други съюзници.

„Левите“,подкрепяни от Коминтерна предлагат друга рецепта за изход от геополитическата безизходица. Ако Югославия не може да бъде разбита, тя може да бъде преустроена. Македония може да получи автономия. И ако цената на тази автономия е отказ от общо-българската принадлежност, какво пък толкова? Ако концепцията „македонци – нито сърби, нито българи“ ще сложи край на кървавите сръбско-български войни, така да бъде! Нека народът пише както говори. Да обявим един от диалектите за език…

„Левите“ и „Десните“ в освободителното движение влизат в кървав конфликт помежду си. „Десните“ за дълго са  по-силни „на терен“, но изходът на „Македонската гражданска война“ зависи преди всичко от външни фактори. През 1941 година изглежда, че идеите на „Десните“ триумфират. Всички, дори и комунистите водени от Методи Шаторов – Шарло се обявяват за обединение с България. Но след Хитлеристкото нападение над СССР македонските комунисти получават заповед от Москва да се сражават под командването на Тито срещу  „българските окупатори“.

През 1944 година „Левите“ завземат властта и тяхната концепция за Македония става държавна политика. Както навсякъде в Източна Европа комунистическият режим е наложен с масови репресии. Но през 1948 година Тито извежда Югославия и Македония от съветския лагер. Колективизацията е спряна. Гражданите получават право да пътуват по света. Западът оказва огромна финансова помощ на Югославия, а  федерацията трансферира значими ресурси от по-богатите републики към по-бедните. Докато България деградира и дегенерира зад Желязната завеса, македонците, с червеното югославско паспортче, се чувстват горди граждани на света. Македонските градове изглеждат китни и приятни за живеене, докато българските панелни гета създават тягостна атмосфера. Опозицията –   т.н. „ванчомихайловисти“ изглеждат завинаги премачкани от историята.

Към 60-те години на 20 век повечето македонци подсъзнателно се питат:

„Какъв е смисълът да обясняваме на децата какви са се чувствали дедите им? „

Днес България може да спечели сърцата на хората възпитани като македонци не като отрича тяхнта идентичност и тяхното право на сомоопределение, а като ги убеди, че дълготрайната защита на съвременната македонска идентичност преминава  през приемането на историята такава каквато е била. Повтарянето на исторически неистини може само да подели македонския народ.

В този контекст България също трябва да приеме новата ни история и да се утвърди не като „негатор“ (отрицател), а като защитник на съвременния македонски идентитет, стига той да приеме историята каквато е била и македонците със запазено българско самосъзнание като интегрална част от днешния македонски народ.

Подобна формула бе лансирана не само от нарочения за „про-български“ бивш македонски премиер Любчо Герогиевски, но и от първия външен министър на независима Македония, който е споменаван за бъдещ кандидат за президент Денко Малески.

Българската политика е изправена пред херкулесова задача и тя няма да бъде успешна ако се поддаде на интригите и се впусне в заплахи и ултиматуми. Излишно е да казваме, че тя няма да има успех, ако България не изглежда на македонците като добре подредена държава, демократична и просперираща държава.

Постигането на резултати изисква стратегия, постоянство и креативност. Но постигането на доверие и приятелство е възможно само в процеса на евро-атлантическата интеграция на Македония. Ако тя изгуби своята европейска перспектива, шансовете за исторически катарзис ще бъдат сведени до нула.

Във следващия анализ, ще обсъдим признаването/неризнаването на македонския език. Там също се преплитат научни и политически концепции и българската позиция трябва да е внимателна и премерена, защото впускането в националистически заклинания няма да доведе до нищо добро.