Приятелство се крепи на доверие, а науката не признава свещенни крави

преди 1 месец

Внушенията, че България била фашистка страна, а македонският народ се вдигнал на антифашистко въстание, не отразяват историческата истина и днес тровят отношенията между България и РС Македония.

В статия „Окупатор или освободител“ в Македонския сайт „Фокус“ д-р Ненад Живановски повтаря познатите тези на македонскат историография. България била фашистка страна, а македонския народ се вдигнал на антофашистко въстание. От гледна точка на „политическата коректност“ той предлага „изразът „бъгарски фашистки окупатор“ да се замени с „окупация от фашистка България“

Според него:

„Исторически безспорен факт в македоно-българските отношения е че на 18 април 1941 е потписан договорът между цар Борис и Хитлер за присъединяването на България към нацистко-фашистката ос и това ще трае през по-голямата част от Втората световна война – по точно до септември 1944 г. Така че не би трябвало да е спорно за българската историография, че в миналото България е била фашистка държава.“

Съждението е фундаментално изкривяване на историята. Политическият строй в България през този период по никакъв начин не може да се представи като „фашистки“, да не говорим за нацистки.

България от онова време не е тоталитарна държава. Макар политическите партии да са забранени, негласно те продължават да функционират. В Народното събрание има опозиция. Гражданското общество не е унищожено. Ако България беше „фашистка“ дървава правителство едва ли щеше да има проблеми да депортиора евреите от старите граници.

Колкото до безспорния факт, че България подписва договор за присъединяването си към Тристранния пакт, това не прави автоматично държавата „фашистка“. Ако искаме да разберем историята трябва да отбележим също толкова безспорния факт, че България полага значими усилия да остане неутрална. Не се присъединява към Пакта заедно с Унгария и Румъния, нито когато Мусолини напада Гърция.

Присъединяването към пакта е подписано на 1 март, а не на18 април 1941 г., както твърди Жовановски. Случайна грешка ли е това? Или целта на „грешката“ е да се внуши, че България се присъединява към Пакта за да присъедини Македония?

Не е трудно да се установи, че България се присъединява към Пакта в момент когато Хитлер обещава Солун на Югславия. Решението на царя и на правителството няма нищо общо с „Македонския въпрос“. То е продиктувано само от страх пред надвисналата нацистка опасност. Така че представянето на България като „фашистка“ страна е крайно тенденциозно.

Да, след 1934 г. тя не е демократична. А след 1 март 1941 г. престава да е независима. Според някои сведения първите части на Вермахта влизат в България часове преди да бъде подписан договорът за присъединяването към Тристранния пакт. След разполагането на Хитлеристката армия на българска територия, България става „държава с ограничен суверенитет“, или ако трабва да използваме един може би политически некоректен, но смислен термин характеризиращ периода – тя се превръща в нацистки васал.

Това със сигурност не е най-славната страница от българската история.

Да си васал не означава, че страната не може да взема определени решения, но те са сведени общо взето до две възможни стратегии. Да обслужва ентусиазирано сувзерена с надежда, че той ще я награди, или да се опитва да сведе сътрудничеството със сузерена до възможния минимум.

България без съмнение възприема втората стратегия.

През целия период от 1 март 1941 г. до 2 септември 1944 г. тя е най-своеволния васал в рамките на нацистката империя. Не изпраща никакви войски по никакви фронтове, поддържа дипломатически отношения със СССР и в нарушение на позорния договор Белов – Денекер, предава на нацистите само тези евреи които те са завлядяли и са ѝ предали за „администриране“.

Когато твърди, че: „нямаме дилеми кой е бил окупаторът, а това е фашистка България“, добре е Жовановски да припомни на читателите, че преди първият български войник да е стъпил в Македония, Югосалвия, вече е капитулирала пред Хитлер и Мусолини.

Известно е, че на 17 април когато югосалвския външен министър (от преди преврата) Александър Маркович и генерал Радуле Янкович подписват капитулацият а на ЮЮгосалвия, България все още поддържа дипломатическа отношения с кралството. Капитилацията е подписана от Германия и Италия. Германия и Италия статат пълновластни господари на цялата територия на кралството. Те са окупаторите и те са отговорни за цялаото население на страната. Остават такива ислед като с тяхно съгласие в Македония идва българската войска. Ако трябва да сме коректни ще утичним, че васалната (макар и доста своенравна) България поема администрацията на част от окупираната от нацистите Югославия.

Исторически, а не политически коректният термин, който трябва да използваме за периода на Втората световна война, за по-голямата част от територията на днешната РС Македония е „Българската администрация (в условията на нацистка окупация на Югославия и нацистки сузеренитет над България)“.

Така че България не е освободител на Македония, защото не тя прогонва Кралска Югосалвия от Вардарската бановина. Васалитета в рамките на нацистката империя далеч не е най-славната страница в българската история. Но е трудно да се отрече, че тя служи като щит между местнито население и нацистките окупатори. Благодарение на нея са освободени всички македонски войници служели в югославската аремия от германски и италиански плен.

Българската администрация трябва да бъде изселвана обективно. Трябва да е ясно какъв е бил нейният състав. Не трябва да забравяме, че в нея членуват братът на Никола Карев и синът на Питу Гули! Трябва да анализираме политиката на Българската администрация, И най-вече – трябва да сме наясно какви са били нейните алтернативи. Според югосалвските изселдвания през Втората световна война Черна гора губи около 10% от совето население, а Сърбия 6.9%, докато жертвите в Македония са под 1%[1], като в тази бройка влизат убитите от режима на Кралска Югосалвия, от Българската администрация, от нацистите, от италианската окупационна армия, от албанските балисти, от комунистите, както и убитите на Сремския форнт.

Според френския изследовател Пол Гард значително по-ниския брой на жертвите се дължи на това, че „окупаторите били българите“. Ще приеме ли Живановски, че идването на българската администрация в Македония, след като нацистката окупация вече е била установена, е спасило много човешки животи? Или той предпочита да остане в сферата на заклинанията.

Хитлер безспорно е олицетворение на злото, но идеята, че всички, които ентусиазирано, уклончиво или по принуда са сътрудничели с него са „лоши“, а всички, които са се противопоставяли на неговата империя, са „добри“  е много съмнителна. Дава ли съпротивата срещу Хитлер и всикчи ногови съюзници и васали индулгенция за всикчи извършени от тях престъпления и изстъпления – тогава или по-късно?

Изминаха 75 години от края на Втората световна война. Крайно време е да се излезе от политическите съображения на победителите и да се приеме историята такава каквато е била.

Живановски предпочита да остане на ниво политически клишета. По думите му:

„Замислете се, някой германски историк днес да каже, че с анексията на Чехословакия през 1938 г. Нацистка Германия освободила судетските немци от чехословашко робство. И тогава, в деня на влизането на германската армия част от населението излезло да я посрещне с цветя. Не това не е никакъв аргумент, че нацистите били освободители.“ .

Само че не е толкова просто.

Мюнхенското споразумение е осъдено от цялата демократична общност, защото опитите диктатори да бъдат омилостивени с отстъпки почти винаги се провалят. Но историята едва ли може да отрече, че една от причините за Втората световна война са несправедливостите в мирните договори, с които завършва Първата световна война. Проблемът с Мюнхенското споразумение е, че Великобритания и Франция дават на Хитлер, който заплашва с война това, което са отказали по-рано на демократична и резоръжена Германия. И е напълно легитимен въпрос, дали ако на Австрия и на Судетеските области е било позволено да се присъединят към Ваймарска Германия, накякво подобие на Хитлер е можело да дойде на власт!

Историкът Стефан Дечев, който с право критикува закостенялата българска историография, наскоро зададе реторичнен въпрос: Какъв би бил рейтингът на Хитлер  в Македония през април 1941 г., ако ГАЛЪП го беше изследвал!

И дума не може да става за релативизиране или оправдаване на Хитлер и неговия Райх. Но не може да не се съгласим с сър Джордж Рендъл – последния британски пълномощен министър в София преди България да се присъедини към Тристранния пакт, според когото:

„Изборът на страна (във войната) се представяше на Балканите под съвсем друга форма от тази, с която бяхме свикнали да мислим на Запад“.[2]

Най-важното, което Ненад Живоновски се опитва да внуши е че:

„Ако е факт, а македонската историография го поддържа, че съвременната македонска държава е по-млада от македонския народ – т.е. държавата съществува от 1945, но (по-голямата част от) населението в тогавашната Вардарска бановина, на деня на окупацията от фашистка България се чувстввало како македонци, тогава…“

Ако е било така добре…

Ами ако не е било така?

Едва ли има съмнение, че ако са били запитани: „вие македонци ли сте“, много голяма част от населението би отговорила позитивно. Но изобщо не е сигурно, че по-голямата част от населението е разбирало под понятието „македонци“ един от югославските (или южнославянските) народи. Такова миислене става доминантно много по-късно.  За много от тогавашните обитатели на Вардарската бановина „македонци“ е означавало в по-голяма или в по-малка степен „част от българдския народ“. Акционните комитети и радостното посрещане ба българската войска са само един индикатор. Все пак никой тогава не отправя петиции към германците да не допускат българите в Македония. Точно обратното.

Не случайно към онзи момент използването на понятието „македонци“ е законно само в България. Съществуват Македонска парламентарна група, Македонска народна банка, Македонска кооперативна банка, Македонски научен институт, Македонски благотворителни братства, Македонски национален комитет, Македонски младежки съюз и т.н. Футболният отбор „Македония“ описан във филма“Трето полувреме“, получава правото да се нарича така едва след идването на Българската администрация.

Едва ли има съмнение, че в сравнение с 1915 г., през 1941 г. чувството за българска принадлежност на обитателите на Вардарската бановина е разколебано. Но за голяма част от хората – особено тези, които помнят периода 1915-18 то все още е реално.  Както забелязва Пол Гард:

„По начало признаването (след войната) на отделна македонска народност е един донякъде изкуствен експеримент, който без съмнение не отговаря на ясно изразена воля на населението..[3]

„Изваждане(то) на македонските славяни от българската етнонационална тъкан“[4] е дълъг, сложен и мъчителен процес, който е разкъсвал семейства и приятели. Бил е изпълнен с много зигзази, но в крайна сметка създаването на македонската държава и нация води до това, че потомците на възрожденците обявили се за българи със създаването на Българската екзархия вече не живеят под чужд суверенитет.

„Илинденския“ договор от 2017 г.  признава две дъражви и два народа, които обаче имат обща история. Тази история е сложна и противоречива, но е обща. Общи са ни светлите личности като Св. Климент и Св, Наум, цар Самуил, Гоце и Даме, но и някои може би противоречили личности и организации като  „Акционните комитети“ обявили се за присъединяване на Македния към България под егидата на Хитлер. Общ ние е и българският полковник Любен Апостолов от Крива паланка, който е наредил разстрела на „младенците от Ваташа“, за което още тогава е бил наказан от българските власти.

Внушенията, че България била фашистка страна, а македонският народ през 1941 г. е избрал да застане на страната на Антихитлеристката коалиция и вдигнал антифашистко въстание, може би са били удобен политически инструмент непосредствено след Втората световна война, но те не отразяват историчаската истина и днес тровят отношенията между България и РС Македония.


[1] Пол Гард – „Vie a Mort de la Yougoslavie“ стр. 244

[2] Sir George Rendel; The Sword and the Olive; John Murray; London 1957 г. стр 142.

[3] Пол Гард – „Vie a Mort de la Yougoslavie“ стр. 244

[4] Дарко Митревски; Нашиот наjголем фалсификат; Нова Македпния (деветти дел) сабота 26.12.2015