Приказка за две държави, или колко ни струва любовта към съветски паметници?

преди 2 седмици

Отношенията ни с Русия би трябвало да се развиват върху взаимно изгодна основа. Реално това може да стане, когато Кремъл най-сетне разбере, че страните от цинично наричаната „близка чужбина“ са суверенни държави, които имат право самостоятелно да изберат мястото си в света. И че Съветско-българската война от септември 1944 г. няма нищо общо с войната срещу нацизма.

В Кремъл уважават финландците и естонците повече, отколкото българските подмазвачи

Доскоро цар Александър II нямаше паметник в Русия, но повече от век негови статуи можеха да се видят в столиците на Финландия и България. С това като че ли приликите между двете страни приключват. И двете имат за какво да са благодарни на царя-освободител, но съдбата им през ХХ век беше доста различна. Както и икономическото им развитие.

През 1938 г., в навечерието на Втората световна война, брутният вътрешен продукт на Финландия възлиза на 1.48 млрд. долара, или по 200 долара на човек от населението. За България тези показатели са по-скромни – БВП възлиза на 0.65 милиарда, или по 99 долара на човек от населението.

Средният финландец води спрямо средния българин с 2:1 Ако компенсираме с по-добрия климат, положението на средния българин е било малко по-лошо от това на средния финландец. С перспектива да се изравни.

В края на Студената война разликите са драстични. През 1990 г. БВП на Финландия възлиза на 141.8 млрд. долара, или 24 067 долара на човек от населението. По това време БВП на България достига 19.7 милиарда, или 2267 долара на човек от населението. Доходите на средния финландец вече бяха

десет пъти по-високи,

отколкото на средния българин. Като прибавим и другите „удоволствия“, които ни завеща сриващата се комунистическата власт – режим на тока, недостиг на стоки, разпадаща се инфраструктура и т.н., може да се каже, че през последната година, в която властта бе изцяло с ръцете на БКП (тогава приела името БСП), българинът беше „безкрайно“ по-зле от финландеца.

През последвалите близо три десетилетия на противоречив преход успяхме малко да стопим разликата. За 2016 г. БВП на Финландия е 238.6 млрд. долара, или 43 356 на човек от населението. Българският вече е 52.3 милиарда, или 7377 долара на човек от населението. Средният българин вече живее „само“ 6 пъти по-зле от средния финландец.

Колкото и проф. Иво Христов да ни смята за дебили, все пак е ясно, че попадането в съветската сфера не се е отразило благоприятно върху икономическото ни развитие. Дори без да смятаме страданията на десетките хиляди репресирани, откъсването ни от света и

моралната деградация, която „онзи строй“ ни причини… 

9 септември 1944 г. Дупнишки партизани тържествуват, след като са донесли „свобода“ на сънародниците си
Снимка „Изгубената България“.

Но „онзи“ строй не падна от Марс. Дойде в резултат от Съветско-българската война от септември 1944 година. Историята наистина е поучителна. В началото на септември 1944 г. Финландия е във война със СССР, докато в София има съветско посолство. В средата на месеца Финландия подписва примирие с Москва, докато България е нападната и окупирана. Започват неописуеми ужаси.

През следващите месеци армиите на двете държави се сражават срещу нацистка Германия, но докато финландските войници и офицери са посрещнати като герои след завръщането им от т. нар. Лапландска война, която водят с нацистите по границата с окупирана Норвегия, хиляди български герои от боевете при Старцин и Драва са арестувани и репресирани!

Финландия губи територии (предава ги на СССР без население) и е залята с бежанци от тях. През следващите десетилетия плаща тежки репарации и е принудена да се съобразява с капризите на Москва. Но запазва демократичния характер на държавата, без да е откъсната от естествената ѝ европейска среда.

България не губи територии и за разлика от 1913-1918 г. не е залята от бежанци. Но българите вече бягат от, а не към България.

В крайна сметка се оказва, че цифром и словом финландецът живее

ДЕСЕТ пъти по добре от българина.

Тъжното е, че 30 години след падането на комунистическия режим ние като нация не си отговорихме на въпросите защо през и след септември 1944 г. България и Финландия имаха толкова различна съдба, защо не успяхме да постигнем консенсус, какво трябва да правим отсега нататък, за да останем в общността сред страни като Финландия и никога повече да не попадаме в орбитата на някоя източна империя.

Изглед от Хелзинки
Снимка chernomore.bg.

През Втората световна война Финландия воюва срещу Съветския съюз, но не обявява война на САЩ. Ние „мъдро“ правим обратното.

Финландските комунисти, които някога са водили минигражданска война срещу генерал Манерхайм, през септември 1944 г. го подкрепят в усилията му да изведе страната от войната, без да допусне съветска окупация.

Българските комунисти, освирепели за социален реванш, правят всичко възможно, за да попречат на демократичното правителство на Константин Муравиев да стори същото.

Стратегическите грешки от 1913, 1915 и 1941 г. изолират България от голямото семейство на демократичните народи и през 1944 г. тя остава без съюзници.

Твърде нелепо е твърдението, че Сталин „запазил териториалната цялост на България”, понеже, видите ли, съседите щели да искат български земи, а и „Чърчил, който мразел България“ искал да ни накаже. (През 1944 г. той наистина иска да ни накаже и не вижда по-голямо наказание от това да ни остави на съветите.) 

Смисленият въпрос, който трябва да си зададем, е: „Защо след Лондонския договор за мир от 1913 г., когато получихме граница по линията Енос–Мидия и безспорен излаз на Егейско море, не станахме основен съюзник на Британия на Балканите?”

Защо от 1913 до 1944 г. не водихме такава политика, че подобно на Гърция, Лондон и Вашингтон да не искат и да не могат да си позволят да ни оставят на източни империи?! И не трябва ли това да бъде днешният ни основен геополитически императив?
Безумното поклонение пред паметника „Альоша“, на което присъстваха видни представители на БСП, а „благочестиви особи“ отслужиха водосвет пред знамена на сепаратистки антиукраински „републики”, докато руският посланик назидателно поучаваше България да пази съветските паметници, показа, че

не сме си научили урока.

Тук е отговорът на въпроса „Защо сме по-зле от финландците?“
Паметниците не са просто скулптури. И от ритуалите, които се извършват около тях, често зависи съдбата на народите. Съветофилите обикновено ни дават за пример как в Австрия и Германия съветските паметници са пазени и почиствани. Но след аншлуса Австрия реално става част от Третия райх. В процентно отношение броят на членовете на нацистката партия там е бил по-голям, отколкото в Германия.

Бургас. Паметник на съветските войници, отровили се с промишлен спирт от цистерна на железопътната гара
Снимка Стефан Корадов.

След войната не без доза лицемерие австрийците се обявиха за първа жертва на нацистите. Съветските паметници в Австрия служат като смокинов лист, прикриващ ролята на мнозина австрийци през войната.

Германия първа напада Съветския съюз и съветските паметници в Берлин изпълняват същата функция – символично дезангажират германския народ от нацистката власт.

Във Финландия почитат Александър II, защото някога им е дал автономия. Да сте видели там съветски паметници?

Редно е да се попитаме и защо не догонваме финландците толкова бързо, колкото техните братовчеди естонците, които някога дори бяха анексирани към Съветския съюз. Моят скромен отговор е: защото у нас останаха твърде много от онези зомбирани индивиди, които редовно се събират пред паметника „Альоша“ или около истукана на съветската армия-окупатор. Всеки септември край язовир „Копринка” те все по-нагло празнуват съветското нахлуване в България.

Сред нас има и такива, които ходят на Луков марш, без да осъзнават, че с действията си правят възможно повторението на деветосептемврийската катастрофа.

Деветомайско запалване на европейския флаг от участници в похода „Безумен полк“

За жалост за три десетилетия Демократичната общност не предложи нито ясен прочит на историята, нито иконография, с която да вдъхне емоция към „прагматичните“ ползи от членството ни в Европейския съюз и НАТО.

Във Финландия няма паметници на Съветската армия, а в Естония те бяха преместени от централните части на градовете във военни гробища. У нас ни се внушава, че „отношението на българския народ към Русия било по-различно“. Може и така да е, но какво е отношението на Русия към нашия народ през последните 140 години? Очевидно е, че

в Кремъл уважават финландците и естонците повече от българите.

Отношенията ни с Русия би трябвало да се развиват върху взаимно изгодна основа. Реално това може да стане, когато Кремъл най-сетне разбере, че страните от цинично наричаната „близка чужбина“ са суверенни държави, които имат право самостоятелно да изберат мястото си в света. И че Съветско-българската война от септември 1944 г. няма нищо общо с войната срещу нацизма.

А докато стане така, ние като народ ще трябва да си отговорим на въпроса „Искаме ли да живеем като финландците, а вече и като естонците?”

Или наистина сме такива, за каквито ни смята путинистът Иво Христов?!

Етикети: * * * *