Проклятието на руската вторичност

преди 3 седмици

Руската култура изначално се е позиционирала като вторична, исторически зависима, провинциално отдалечена в покрайнините на Западния свят. Оцеляваща предимно заради контактите, отношенията и търговията със Запада.

Александър Хоц, „Каспаров.ру“

Известният руски актьор Олег Табаков (Шеленберт в „Седемнадесет мига от пролетта“) малко преди да си отиде от света нарече украинската култура „вторична“, непълноценна и мизерна. В сравнение с руската, разбира се. Емоционалната реакция срещу несправедливите му думи засенчи думата „вторичност“, над която си струва да се разсъждава.

Истински вторични и непълноценни спрямо европейската са руската политическа система и политическа култура. Съветският опит най-убедително потвърждава подобна теза. Всичко качествено, читаво и работещо в съветската държава бе и е било произведено на Запад. Прехваленият икономически скок през 30-те години на ХХ век би бил невъзможен без купуването на цели заводи и технологии от САЩ и Западна Европа.

През годините на Гладомора парите от изнесеното зърно са разходвани за американски машини и предприятия. Мой приятел и състудент от Тула разказваше, че в тулските оръжейни заводи десетилетия наред са работили германски стругове с пречупени кръстове върху марките на фирмите-производители. Стругове, купени преди войната от хитлеристка Германия или докарани като репарационни вземания. Днес по производството на модерни стругове Русия се мъкне на опашката след напредналите държави.

През 70-те години на „застоя“ СССР се опита да извърши технологически скок, когато купи от „Фиат“ прочутия завод, наречен „Жигули“. Твърде кратко автомобилите, слизащи от конвейера на съветското предприятие, имаха нещо общо с елегантния и икономичен италиански „Фиат“. Моя позната, с която работихме в московски научен институт, дълго тъгуваше за първите години след откриването на завода, когато организацията на труда, дисциплината, производителността и заплатите (преди да си заминат италианските специалисти) са имали допирни точки със западния икономически модел.

Десетилетия наред съветската политика се изчерпваше с покупката на западни стоки срещу суровини. Още тогава бе ясно, че Съюзът на Съветските Суровинни Републики няма да изкара дълго. Същото се отнасяше и за хората. Някои (единици) заминаваха да се учат на Запад и се връщаха с нови идеи, с широк кръгозор, с творчески заряд. Други като Вавилов и Корольов блъскаха в ГУЛаг до последния си час. Ако на сталинския режим спешно не бяха необходими ядрено оръжие и ракети-носители, Гагарин никога не би излетял в Космоса.

И легендарният „атомен щит“ на съветската държава бе плод на кражба на технологии и на вулгарен икономически шпионаж. „Славният“ съветски космос бе развиван предимно в интерес на военната стратегия и за оцеляване на губещата, нерентабилна съветска икономика.

Към която и да е сфера от живота да погледнем, всичко работещо, ефективно и интересно бе създадено на Запад: от поточните линии в заводите, през битовите уреди, електрониката и канадското жито, до дънките, модните дрехи и културните постижения. 

Всичко скапано, гнило и неефективно бе „местно производство“: от авторитарната политическа система до робския лагерен труд, репресиите, примитивните технологии и огромното количество бракувана продукция (при пълна липса на мотивация за работа).

Днешните чудеса на техническия прогрес (айфони, таблети и т.н.) идват в къщите и в джобовете на руските мракобеси-путинисти като Милонов, Гундяев или Медведев не от „научния център“ Сколково или от фабрика „Софрино“.

Очевидно става дума за основополагащ принцип на руската култура в опитите й да се представи за цивилизация. Изначално тя се е позиционирала като вторична, исторически зависима, провинциално отдалечена в покрайнините на Западния свят. Оцеляваща предимно заради контактите, отношенията и търговията със Запада.

Без Европа Русия не би съществувала в сегашните си граници и със сегашното жизнено равнище. Днес и през обозримия ХХI век единственият шанс за оцеляване на „руския свят“ е свързан със западните демокрации и с курса за модернизация по западен образец. Както досега, Западът е спасителният остров за руската култура, ако от нея остане поне нещо след краха на пост-съветската империя.

От друга страна, всичко гибелно, смъртоносно и безполезно за Русия  (от авторитаризма до православието, робството, антихуманизма, жестокостта, фалша и паразитизма на системата) е „до болка родно“. Всичко, което ни тегли като воденичен камък към историческото дъно, е вътрешен продукт на „руския свят“.

Така е било по времето на монархията, когато товарът на „самобитното“ място на империята, вкопчена в робството, едва не погубва цялата държава.

Същото става и през съветската епоха, когато изолацията и „уникалният“ болшевишки модел едва не завличат в гроба десетки народи, имащи нещастието да се окажат в концентрационния лагер СССР.

Същата матрица ни стиска за гушата и при путинизма, при „управляемия суверенитет“ и прочие политическа азиатщина, която отделя Русия от Запада, от така необходимите й традиции, ценности и примери на европейската култура.

Ако се върнем към неграмотното изказване на Табаков, би било смешно на фона на руската история да говорим за някаква самобитност и ценност на руската политическа култура в широкия смисъл на думата.

Да, имаме някои постижения в литературата, музиката и изобразителните изкуства. Толстой, Достоевски, Малевич, Шагал и някои други са върхове на руския „дух“. Но сме принудени да признаем, че техните произведения са израз на протест срещу имперската тирания и ретроградната религия (особено Лев Толстой), болка и негодувание срещу революционната деградация на руските традиции (изкуството от 20-те години на миналия век).

Полетите на руската „духовност“ са другата страна на медала, въстание и интелигентна съпротива срещу деспотизма, системната криза и социалното загниване в държавата.

По същия тертип, след забраната за пълноценни философски и исторически изследвания, в Русия нараства потребността от силна, човешка и правдива художествена литература, която въплъщава характеристиките на социологията, историята и философията. Както посочва един мъдър историк, „появата на гения е резултат на социална потребност“.

Сред прехвалените таланти, които по дух са бунтари срещу системата, само Достоевски (крепител на империята и антисемит) получава световно признание. Но не заради идеологията си, а за психологичните анализи, интереса към тъмната част от човешкото съзнание, съмнението, безпътицата и „отчаяните въпроси“, които поставя пред битието.

В огромната си цялост руската художествена мисъл представлява отрицание на господстващата политическа доктрина. Което е още едно, силно и необоримо доказателство за импотентността и безсмислицата на „руския свят“, неспособен да създаде ефикасна политическа система или поне читава икономика за развитието на държавата.

В световно исторически план „руският свят“ и цялата му „велика“ култура се оказаха аутсайдери без бъдеще. Така че днес става дума дали ще остане частица от този „свят“, неспособен на истинска конкуренция, на хуманизъм и прогрес.

По ирония на историята шанс да оцелее и да се раздели със съдбата на аутсайдер получи Украйна, а не Русия. Именно тя е близо до вододела, след който ще скъса с проклятието на „вторичността“ и ще стане неделима част от Европа.

С болка или с радост сме принудени да признаем, че историческите „пробиви“ притежават собствена логика. Покрайнините на империите са по-възприемчиви към новаторство, към идеите за свобода и независимост. Такива по традиция и по манталитет са потисканите народи. Докато господстващата имперска нация е склонна към консерватизъм, към запазване на статуквото.

Такава е разликата в манталитета между руснаци и украинци. Не защото някой е по-добър, а другият – по-лош, а поради историческия багаж и наследство, с които идваме от миналото. Украинците избраха свободата и независимостта, без да губят родната Украйна. Въпреки че платиха и плащат кървава цена. Но на руснаците е далеч по-трудно: ще трябва да се разделят с империята, с представата си за величие и за гарантирано славно бъдеще. Което неминуемо е съпроводено с морална и териториална катастрофа.

Проклятието на „руския свят“ и на вродената му вторичност се състои в това, че е кръвно свързано с империята. Чиято съдба е трагична. След като се раздели с имперската матрица, „руският свят“ ще потъне в небитието. Както се срина православието след рухването на монархията.

Какво ще остане от руската култура след пост-имперската катастрофа? Може би само част от словото, „художеството“ и философията. Не повече. Системата, неспособна да оцелее в глобална конкуренция, оставя след себе си димящи отломки, томове и „тонове“ историческа памет.

И днес хиляди туристи обикалят руините на Помпей и Херкулан, като откриват изумителни фрески и мозайки, сред които има истински шедьоври.

Но животът отдавна си е отишъл от руините.

Етикети: * * * * * * *