Проваляме се в отношенията с РС Македония

преди 4 седмици

От популизъм, но най-вече от откровена политическа глупост, днешните управляващи поставиха не себе си, а цяла България в безизходица.

Към провалите в здравната и икономическа политика, правителството ни е на път да добави още един – в отношенията ни с Република Северна Македония и най-вече в отношенията между двата ни народа. Този провал няма злободневните и драматични измерения на здравната и икономическа криза. Но пък има стратегически, трайни и в голяма степен необратими последици. Свидетели сме на опасна комбинация от дипломатическа дилетантщина, предизборен популизъм и цялостна историческа и политическа безпросветност. Допуснахме да бъдем въвлечени в македонските (доста кални) предизборни борби и по-лошо – да намесим тази стратегическа национална тема в собствената си предизборна кампания. Тази политика не може, не бива да е предизборна. Тя изисква упорито, дългогодишно и много внимателно дипломатическо усилие. Тя трябва да е основана на тих, хладнокръвен консенсус между политическите сили. А сега се превръща в шумен залог за оцеляването на една партия (ВМРО) и нейн инструмент за рекет върху бездруго безпомощния Борисов.

Нашите отношения с РСМ трябва да са подчинени на два стратегически приоритета:Приятелство между народите и съюз между държавите в рамките на ЕС и НАТО, в т.ч. опазване на целостта на македонската държава и възпиране на сръбската политика на етническо разделение и териториална подялба иКатегорично изключване на всякакви претенции за малцинство в Пиринския край.Политиката ни трябва да бъде инструмент за гарантиране на националната сигурност, а не за установяване на „историческата истина“. Въпросът за „общата“ или „споделена“ история на днешните българи и македонци (половината от нас – братовчеди…) в политически смисъл се свежда до изключване на спорове между двете държави и конфликти между двата народа, а не на всички възможни несъгласия относно политическите възгледи и цели на конкретни исторически личности. (Такива несъгласия съществуват в изобилие и вътре в националните ни общности – нима ние, като българи, сме стигнали до общ прочит на травматичната, не, трагичната история на ХХ век?!

Нима вътре в твърде младата македонска нация има съгласие за историята на македонските земи, с всички въстания, освобождения, разделения и окупации, с терора и братоубийствените борби? Нима ние имаме установена „историческа истина“ за неучастието на Серски революционен окръг в Илинденското въстание, за ролята на различните крила на ВМРО в историята ни след 1913г., за личността на Яне, на когото е кръстен един голям и красив български град, за Майския Манифест, за убийствата на Стамболов и Стамболийски, за Коста Паница, за де факто автономната република на Ванчо със столица в Петрич и окупацията на Кюстендил?)Публичният спор за национални митологии не обслужва нито един от тези приоритети. Това е жанр от края на XIX и началото на ХХ век. Разговор от типа дали Владислав Ягело е полски, литовски или унгарски крал, дали Ница, в която е роден Гарибалди, е френски или италиански град, дали Елзас е исторически френска или германска област, дали Хаджи Христо Българина е гръцки или български национален герой, дали спецификата на Тексас се дължи на испано-мексиканската му история или на традициите на англосаксонските заселници… Не подценявам тези разговори – но те не са част от съвременната политика. Затова и днешната политика на България среща всеобщо международно неразбиране и съответно – неодобрение. Да – има един ключов исторически въпрос от значение за днешната и утрешната балканска политика. И той не е кога започва формирането на македонската нация – това е митология, която не може да бъде наложена отвън. Той е, че Пиринският край не е част от този процес, че македонско национално движение в днешните български земи не е имало, няма и няма да има, съответно – не може да става дума за македонско “малцинство” в България. Това е политически въпрос с исторически измерения. Другото е безсмислена война на митове, която неизбежно поставя и двете страни в губещо положение и разрушава крехките мостове между двата народа.

От популизъм, но най-вече от откровена политическа глупост, днешните управляващи поставиха не себе си, а цяла България в безизходица.

Ако „отстъпим“, подаряваме победа на изкуствената антибългарска пропаганда на сръбските и руски служби в Скопие. Ако наложим вето – създаваме автентични и основателни антибългарски настроения в широки обществени кръгове не само в Скопие, но и в Охрид, Битоля, Щип… Ако „отстъпим“ показваме слабост и си признаваме селския бабаитлък. Ако наложим вето – изпадаме в конфузна международна изолация, защото позицията ни (за разлика от гръцката през изминалите десетилетия) никога и никому не е грамотно обяснена. Да не говорим, че българското правителство е бездруго с изключително лош международен образ, а е и единственото в ЕС, в което участват крайни националисти… Има още малко време – дано нещата не са необратими и е останало пространство за преговори и разумен, ориентиран към бъдещето, компромис. Отлагането, любимата политика на Бойко, не е решение. То носи негативите и на ветото, и на бъдещата „капитулация“. В дипломацията седмица е много време. Решение има – и то може лесно да бъде видяно в политическата мисъл, завещана и от Васил Левски, и от Гоце Делчев. Няма държавници, които да го осмислят и приемат.