Пушек и огледала, вместо реална дясна политика

преди 5 месеца

Възможност пред десния избирател е да подкрепи независимата кандидатура на Николай Ненчев и по този начин даде ясна заявка, че иска категорична проевропейска и пронатовска политика, а не игра с пушек и огледала.

Анастасия Мозер – поредният трофей на Бойко Борисов
Снимка от Интернет

Преди пет години, когато измете БСП от местната власт, ГЕРБ се превърна в доминиращата партия в България.  Ситуацията беше безпрецедентна, защото дори когато БСП беше спечелила парламентарните и местните избори 20 години по-рано, сините крепости като София, Пловдив, Варна, Стара Загора и Габрово удържаха на червената вълна. Подкрепата за БСП и тогава идваше предимно от по-възрастните гласоподаватели. Достигнало връхната си точка, влиянието ѝ постепенно започна да се топи. Година след местните избори от 1995 г., на които Клара Маринова гордо размахваше картата на България, покрита почти изцяло с „червени“ общини, БСП изгуби президентските избори, а няколко месеца по-късно и парламентарните.

Дойде ред на ОДС да доминира, но макар коалицията да беше победоносна на президентските и на предсрочните парламентарни избори, тя претърпя относителен неуспех на местните избори. Традиционни сини градове като Варна, Бургас и Стара Загора „почервеняха“.

Ситуацията през 2015 година беше наистина незапомнена. Имахме една голяма партия-хегемон и множество по-малки.  Според мнозина вече изборът не беше дали ГЕРБ ще управлява. Опити да се управлява без ГЕРБ чрез правителство тип „Орешарски“ бяха обречени на провал. Изборът стана „с кого да управлява ГЕРБ“? С фрагментирани  коалиции като Реформаторския блок и Патриотичния фронт или с монолитното ДПС?

Изборът всъщност беше много по-значим. Дали да се управлява политически – след дебати, програми и т.н.,  или, както се изрази Евгений Дайнов – варварски. Във варварските общества властимащите правят каквото им дойде на ума и не се съобразяват с никакви закони, правила или норми. Според Дайнов бяхме с единия крак в авторитарен режим. Ивайло Дичев пък генерализира, че след Освобождението всеки опит на българския народ да изгради демокрация – след смъртта на цар Борис III и последвалия крах на неговия режим и след краха на комунистическия режим през 1989 г., неизбежно са завършвали с установяването на еднолични режими: на народния цар-машинист, на „човека от народа“, наричан „Тато“, и на днешния премиер, възприеман от мнозинството като „бате“.

С тъга можем да констатираме, че българските политически цикли винаги са започвали с шумна многопартийност, с нагорещени страсти, които досега са довеждали до жестока разправа с политическите опоненти, след които обществото е оставяло на „човека“ да решава какво да се прави и е потъвало в еснафски битовизъм. В колективната памет на широки прослойки годините  1935-1943 и тези на „зрелия социализъм“ оставят запомнени като времена на сигурност и развитие. Сред българите няма ясно мнозинство, което да осъзнава, че едноличните управления винаги са довеждали до катастрофа! Кървавата баня след 9-ти септември 1944 не се разглежда като закономерен резултат от неуспешната политика на цар Борис III, а „Лукановата зима“ не се мисли като логичен завършек на тодорживковата стагнация! 

Към 2015 година Бойко Борисов имаше повече власт от когото и да било в България след 1989 г. Той можеше да застане неотклонно до партиите от Реформаторския блок в опит да изгради модерни държавни институции.

Но Бойко Борисов избра да се прави на „центрист“, да лавира и да „балансира“.

На президентските избори през 2016 ГЕРБ можеше да положи всички усилия, за да се стигне до издигането на единна кандидатира на партиите от ЕНП – за което упорито настояваше лидерът на БЗНС и министър на отбраната Николай Ненчев.

С издигането на Цецка Цачева Борисов подари президентската институция на БСП.

ГЕРБ можеше да застане твърдо до Реформаторския блок в отстояването на съдебната реформа. Вместо това той даде заден и заигра с ДПС.

На пръв поглед гамбитът на Борисов успя. Реформаторският блок се разпадна, а след предсрочните избори ГЕРБ се върна на власт заедно Обединени патриоти и изглежда е постигнал някаква договорка с ДПС, за да гарантира парламентарния кворум.

Само че той вече нямаше възможност да води реална дясна политика.

Кабинетът Борисов 3 зависеше от гласовете на Атака. Техен евентуален заместител можеха да са тези на Воля, или на ДПС. Президентът започна да се държи като основен опозиционер и ако му се отдаде шанс за втори път да състави служебно правителство, няма гаранции, че то ще проведе честни избори.

Изглежда Борисов осъзна с голямо закъснение, че опитите му да го „играе центрист“ го доведоха до ситуация, в която реално може да изгуби властта. И то не в полза на някоя модерна лява партия, а в полза на крайно ретроградната БСП на Нинова, която не показва и грам притеснение, че може да бъде изключена от ПЕС – чийто председател е изпадналия в немилост на „Позитано“ 20 бивш лидер на БСП Сергей Станишев.

Тъй като, поради зависимостта си от партии като Атака и Воля ГЕРБ вече не е в състояние да води истинска дясна политика (а нямаме никакво основание да мислим, че Борисов има особено желание да направи това), премиерът заложи на трик.

Като фокусник, който с помощта на пушек и огледала се опитва да накара публиката да види нещо различно от това, което реално се случва, Борисов направи шоу, което да убеди публиката, че е „одеснял“.

Макар по време на посещението на Медведев Борисов да показа пълната си неспособност да отстоява националните интереси, а опитът му да омилостиви Ердоган да завърши с обидно за България фиаско, ГЕРБ се опитва да се представи като „десен“ чрез „марката СДС“.

Синята легенда Александър Йорданов получи шестото място в листата на ГЕРБ – СДС, редом до партизанската внучка Лиляна Павлова, която нито веднъж не е осъдила престъпленията на комунистическия режим.

Поредният трофей на Борисов стана подкрепата, която получи от Анастасия Мозер – някогашен председател на БЗНС, която за малко не провали президентската кампания на Петър Стоянов и Тодор Кавалджиев, като се опита да проведе „извънреден конгрес“ в навечерието на изборите през 1996 г. Резултатът бе разцепление и отслабване на най-старата демократична организация в България. Поради неистовата омраза, която Мозер питаеше към вицепрезидента Тодор Кавалджиев – един от най-честните и безхитростни политици, които съвременна България е имала, тя изигра определена роля в убеждаването на Петър Стоянов на изборите през 2001 г. да изостави Кавалджиев и да се яви в тандем с представител на съдебната власт – с право, или не възприемана като най-корумпираната. Това негово решение със сигурност бе един от факторите, довели бивш агент на Държавна сигурност до президентското кресло.

Социологическите проучвания посочват, че на изборите за Европейски парламент през май шансовете на „псевдо дясното“ около ГЕРБ и „псевдо лявото“ около БСП са изравнени.

За кого обаче може да гласува десният избирател?

Една от възможностите му е да заложи на Демократична България. Но нейната листа е водена от Радан Кънев, който провали и без това малкия шанс на Росен Плевнелиев да бъде издигнат като единна кандидатура на ГЕРБ и Реформаторския блок и от Стефан Тафров, който обяви, че ако бъде избран, няма да се присъедини към групата на ЕНП.

Друга възможност пред десния избирател е да подкрепи независимата кандидатура на Николай Ненчев и по този начин даде ясна заявка, че иска категорична проевропейска и пронатовска политика, а не игра с пушек и огледала.

Етикети: * * *