Рапсодия „Четвърти февруари” звучи все по-фалшиво

преди 7 месеца

Кольо Добрев (в средата) постоянно се криеше зад полицейски щитове от народната „любов“. Вдясно е шефът на биячите Красимир Петров, когото по-късно партията награди с генералски пагони. Снимки: в. „Стандарт“.

 „Фалшифицирането на миналото е методът, който лявото използва, претендирайки, че твори бъдеще.“  Николас Гомес Давила

С всяка изминала зима „подвигът” на Добрев и Първанов придобива все по-легендарни измерения и обраства с недоказани подробности. Вече 22 години. Като върнали мандата, Кольо Добрев и Гоце Първанов били спасили страната ни от братоубийствена война. Добрев бил платил с живота си своето смело, мъжествено, държавническо, прозорливо решение.

„Те умряха, за да живеем ние”, пишеха нявга по шумкарските паметници. Партията им не ги била разбрала и ги заклеймила като предатели, но идните поколения вече ги благославят. И тази година агент Гоце приплаква, че все още не бил оценен по достойнство като прозорлив и мъдър държавник, та който не му се е издължил досега, можел барем да подкрепи обединението на „АБВ” с БСП.

Плакнат ни мозъците, за да забравим как раздадоха народните пари на свои кредитни милионери. Как изнесоха зърното. Как ограбиха банките и вдигнаха инфлацията до 1 000 %. Как докараха пенсиите до 5 долара. Как част от най-смелите и европейски настроени българи изхвърлиха комунистическата сган от Народното събрание. Как млади и стари мръзнаха по барикадите, за да съборят омразното правителство на Виденов. Как новоизбраният президент Петър Стоянов им отряза квитанцията, като отказа да даде мандат на абортирания кабинет на Н. Добрев.

Тогава още никой не знаеше, че на закрито заседание на Министерския съвет от 21 януари 1997 г. „месията” Добрев е заявил: „Всички са в готовност. Мисля, че утре или в понеделник ще отидем с юристи при Павлов (Димитър Павлов, министър на отбраната – бел.ред.), за да видим как може да се ползва при такива масови погроми войската. Или взаимодействие с войската – това го позволява Законът за МВР…“

 „Герои”-национални предатели, ежегодно намятащи около 4 февруари опърпания реквизит на спасители. На Отечеството, моля ви се. Налага се отново да разкажа моята версия за 4 февруари 1997-а.

Служех в отдел „Връзки с обществеността” на Генералния щаб. Когато на 10 януари 1997 г. народът изрита червените депутати от парламента, започнаха задкулисни маневри на ЧК на БСП. Във военните поделения се възцари тишина, заредена с напрежение. Офицерите избягваха да говорят за политика. Криеха предпочитанията си и искрено се държаха встрани от партийни интриги. Старата войнишка мъдрост, че „Политика служба не тика” отново излезе на мода.

Началникът на Генералния щаб генерал-полковник Цветан Тотомиров не правеше изявления, не даваше интервюта и забрани на офицерите да говорят пред медиите каквото и да било извън служебните си задължения. Генерали и старши офицери знаеха, че Железния Тото не си поплюва и се бояха да не сгазят лука.

Към 20 януари започна ежегодният оперативен сбор на началника на Генералния щаб (ГЩ). На командния пункт „Чаралица” се изнесе целият генералитет. Пет работни дни се разиграваха сражения по карта, водеха се дискусии за отбранителната операция на Българската армия, а специалисти демонстираха малко познатите тогава компютърни бойни действия.

Милиционери, специално докарани от далечни села и градове, нарочно разбиха главата на Филип Димитров, като после се оправдаваха, че не го били „познали“.

За първи и последен път на „Чаралица” се изредиха половината комунистически велможи от сваленото правителство и от разгонения парламент: премиерът в оставка Жан Виденов, вътрешният министър в оставка и надежда на червените бабишкели Кольо Добрев, „безпартийният” Благовест Сендов, все още председател на Народното събрание в оставка. Много бяха загрижени как, аджеба, протича оперативният сбор.

– Тия копеленца нещо ще ни искат. Слагат се на ген. Тотомиров – каза един от колегите, който всеки ден пътуваше до „Чаралица”. – Дано ни се размине…

Слуховете, пускани от другарите и от обслужващите ги медийни парцалчета през ден вещаеха възможен, вероятен, неминуем, спасителен военен преврат. Не точно преврат, а военно или извънредно положение. МВР разигра някакво тъпо учение за борба срещу терористи на Централна ж. п. гара. Бронетранспортьори на Вътрешни войски, които скоро щяха да бъдат преименувани в жандармерия, щурмуваха мним противник, завзел гарата. Преди и след обяд над София кръжеше полицейски вертолет. Цивилни експерти, зяпачи и партийни лаладжии твърдяха със стопроцентова сигурност, че днес или утре танковата бригада от Горна баня тръгва към жълтите павета.

Новоизбраният президент Петър Стоянов бе обект на всеобщо обожание. След като държа няколко блестящи речи, седнал върху раменете на митингуващи, още невстъпилият в длъжност държавен глава събра в шепата си надеждите на множеството. Церемонията за встъпването му в длъжност бе насрочена за 21 януари. След продължителни и трудни разговори с началника на Военния кабинет на президента генерал-майор Стефан Димитров ритуалът бе уточнен да последния детайл.

Генерал Тотомиров застана на десния фланг на представителната гвардейска рота, командва „За почест”, със стегната крачка посрещна и рапортува на президента Стоянов. Някои другари побързаха да измърморят, че армията се била „кланяла на седесаря Стоянов”, а началникът на ГЩ трябвало да гледа ритуала от трибуната, вместо да марширува като ротен командир. Но гласовете им потънаха в морето от овации за президента за Българската армия. С този церемониал въоръжените сили казваха ясно на чия страна са и какво искат да става в бъдеще.

Някои обаче не бе доволен от позицията на „военните”. Към края на януари столетницата имаше пленум, където чугунените глави гласуваха за второ правителство на БСП начело с комсомолския номенклатурчик Николай Добрев. Искаха да си реализират мандата и бяха готови да рискуват.

Ремонтът на Народното събрание, започнал на 10 януари 1997 г., така и остана недовършен.

– Капитан Данов, елате при мен! – официалният тон на началника на отдела не обещаваше нищо хубаво.

–  Генерал Тотомиров нареди да отидеш при него. Трябвало да се пише нещо спешно – по-спокойно обясни полковник Цветан Димов, когато се видяхме на четири очи.

На етажа на началника имаше охрана. Сержант от Военната полиция огледа пропуска ми, обади се на човек от канцеларията и чак тогава ме пусна. В залата за заседания на ГЩ бе събран малък военен съвет. Неколцина генерали, полковници на генералски длъжности и моя милост, единствен с военноморска униформа.

– Сядайте! – нареди ген. Тотомиров, след като чу командата „Господа офицери”. – Виждате какво става. Напрежението се пренесе и в поделенията. Искам да чуя мнението ви.

По закон и по традиция най-старшият от генералите трябваше да се изкаже пръв. Генералите обаче се правеха на разсеяни и доста внимателно разглеждаха върховете на ноктите си.

– Да започнем тогава от най-младшите – смени тактиката началникът. – Слушам, полковник….

Забравих кому се падна честта да бъде най-младшият полковник. Човекът не бе готов и започна да мънка. Генералът го скастри и мина към следващия. Той каза нещо смислено и даде възможност на колегата след него да дооформи идеята му. Когато дойде моят ред, нещата бяха ясни. Разбрах, че ген. Тотомиров е взел решението си и нашето съвещание му е нужно за пред Историята. Като подкрепа от колективната мисъл. Нищо, че във военната йерархия тя няма стойност. Но знае ли човек…

Заедно с предпазливите генерали, повечето от които винаги отсъстваха в решаващи моменти, формулирахме идеята, че армията не бива да се замесва в политически борби, че тя е гарант за националния суверенитет и е длъжна да зачита волята на народа.

– Данов! – резкият глас на ген. Тотомиров ме изхвърли от стола. –  Нали си журналист?

–  Тъй вярно. („Все още”, добавих наум.)

– Напиши с няколко реда това, което решихме. Огледайте го добре в отдела, донеси да го подпиша и го пращайте в БТА. Свободни сте.

Със залепнала към гърба риза написах два-три реда. Нещо като: „Българската армия по никакъв начин няма да участва в събития от вътрешнополитически характер. Армията ще изпълни конституционния си дълг да бъде гарант за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Република България”.

Щеше ми се да добавя и „Амин”, но това май бе в прерогативите на Светия синод. Ген. Тотомиров няколко пъти прегледа двете изречения, накара ме да ги прочета на глас, помисли малко и с красивия си почерк извъртя подпис, с който можеше да участва в международен конкурс по калиграфия. Текстът бе пратен в БТА и потъна в потока от задъхана, нервна, крещяща информация от страната. Малцина са му обърнали внимание.

Сигурен съм, че който е трябвало, го е видял.

На 4 февруари президентът Стоянов с лека погнуса се ръкува с другарите Първанов и Добрев, взе папката с нероденото им второ правителство и я сложи настрани. После обяви на другарите, на града и на света, че свиква Консултативния съвет по национална сигурност. Площадите изригнаха с радостни възгласи.

След няколко месеца реформаторското правителство на Иван Костов предложи на президента началникът на Генералния щаб да бъде освободен от длъжност. Решението бе гласувано по предложение на министъра на отбраната Георги Ананиев. Мотиви? Ген. Тотомиров пречел на бившия зам.-директор на Пернишкия театър Жоро Ананиев да „реформира Българската армия”. Смениха ген. Тотомиров и като се почна една реформа, да ти умре кобилата…

В момента по някаква червена телевизия (други няма) депутатът Кирил Добрев, хванат на границата с 200 000 марки, обяснява колко велик бил баща му и как без неговото „мъжкарско държание” сме щели да се изколим.

Простотията не ходи по гората.

Етикети: * * *