Речта на президента

преди 6 дни

Не само македонците, но и ние искаме да вземем каквото си искаме от историята за нас, а те да си вземали Тито и Темпо. ..

По повод националния празник на Северна Македония президентът Стево Пендаровски каза нещо, което е точно. Самото споменаване на исторически факти не е говор на омраза. Не е и не може да бъде унизително или обидно. Историята е била такава, каквато е била.

С това горе долу се приключват истините изречени от президента.

Разказвайки за Илинденското въстание, президентът  се позова на Крушесвкия манифест, написан на местен говор като на исторически репер. Но би трябвало да знае, че това е литературно произведение, част от пиесата „Илинден” написана в България 20 години след въстанието. Има изследователи, които твърдят, че такъв манифест наистина е бил отпечатан, но нито има запазено копие, нито фигурира в спомените на другите участници. В науката има принцип. Ако няма документ, нещото не се е случило.

Пендаровски не се позива на нито един от множеството документи на Крушевската република, чиито оригинали се пазят. защото са на български език, а това не потвърждава тезата му за „вековната уникалност на македонския народ“. Не е говор на омраза, да се каже, че илинденци са ползвали книжовния български като свой. Във всички свои документи, а и на него са извезвали знамената си. Т.е. в светините. Не е език на омраза да се каже, че илинденци са пеели песните на Чинтулов, Ботев, Вазов и Стамболов. И ако днешните македонци не знаят тези факти, няма да е трудно някои от тях да бъдат истеризирани, както се случи на протестите срещу т.н. „Френско предложение“.

Президентът Пендаровски не спомена нищо за героиката и трагизма на Тиквешкото и Охридското въстания от 1913 г. Нито за героизма на оцелелите илинденци облечени в български униформи по време на войните 1912-18. Скочи направо на борбата на партизаните и няколко пъти попита: „Срещу кого са се борили те”. Не отговори на въпроса, но за него той беше реторичен. Възвелича партизанката Невена Георгиева Дуня и някак заобиколно полупризна, че тя е убита от „контрачетите на режима“. Но пропусна да спомене, че в тези контрачети се сражава и синът на Питу Гули. Та на въпроса срещу кого се сражават партизаните, отговорът е срещу него, срещу братът на Никола Карев. Срещу кумеца на Гоце Делчев Коце Ципушев, срещу много илинденци и деца на илинденци.

За Пендаровски обаче това взаимно избиване не е трагично. За него едната страна е героична, а другата е съставена от злодеи.

Защо когато спомена Ваташкото клане, където са разстреляни 12 младежи, членове на Съюза на комунистическата младеж на Югославия, някои от които непълнолетни, президентът не спомена, че „младенците” са били предадени от местни хора, които не са подкрепяли тяхната кауза, а разстрелът е поръчан от полковник Любен Апостолов от Крива паланка. Може да е бил изверг. А може да е бил истеризиран от това, че е виждал как идеалите на живота му са пропадали. Така или иначе това е смисълът на понятието „обща история“. Не може селективно да вземаме добрите за нас и да даваме лошите за вас.

Но дали изобщо имаме черно-бяла приказка?

Пендаровски на няколко пъти спомена, че македонският лидер от времето на Титова Югославия Кръсте Цървенковски е бил неглижиран. Но в словото си не спомена нищо за безбройните невинно убити или затворени от режима, който налагат партизаните. Режим, който изяжда и совите чеда. Пендаровски не спомена нищо за за Ченто, за Брашнаров, за Шатев, за Венко Марковски? За много други, които изпадат в немилост и гният в югославските затвори.

Не е говор на омраза да се споменат всички факти около трагичното унищожение на македонските евреи е лагера Треблинка. Но тук президентът не попита: „Кой е поръчал тяхната депортация? Защо става така, че българските власти депортират евреите от териториите преди това завладени от Хитлер и предадени от него на България за администриране, но не депортират евреите, които са под техен контрол преди Вермахтът да дойде в България?”

Не иска ли президентът да научи как и защо е станало така? Не иска ли обществото да научи всички обстоятелства, всички подробности? И защо нямаше и дума за индивидуалните спасителни акции проведени от членове на българската администрация. Не трябва ли всичко да излезе на показ?

Дотук с критиките към македонския президент, Сега да помислим, има ли българската дипломация вина, за изказванията на Пендаровски и на много други?

Моят отговор е да и то голяма!

Българската дипломация позволи да бъде портретирана като „негатор“ на съвременния македонски идентитет. Защото не само македонците, но и ние искаме да вземем каквото си искаме от историята за нас, а те да си вземали Тито и Темпо. Продължаваме да тръбим, че македонският идентитет е продукт на тоталитарната пропаганда след 1945 г., а не на сложна и трагична еволюция. Напоследък започнахме да ги наричаме „северномакедонци“! По едно време решихме, че терминът „Северна Македония“ бил за нас неприемлив. Излязохме с декларация, че нищо подписано от България не може да се тълкува като признаване на т.н. македонски език. Както се изрази един от големите македонски интелектуалци, България и Македония имаха кървава раздяла, но н нерадостна среща!

Поведението на нашата дипломация и на голама част от нашия културен елит е не само обидно. Това е посегателство на суверенитета на съседна страна. Всяка държава има право да определи сама своя език. Той може да е международен език – примерно английски, френски, испански, португалски, арабски… А може на базата на свои говори да кодифицира свой език. Това си е нейно право. Люксембург кодифицира свой език на базата на диалекти, които се считатаха за немски едва през 1984 г. Но нито Германия, нито Белгия (една от чиито провинции се нарича Люксембург не излезе с „декларация“!

Говори се, че някой от предците на Стево Пендаровски е бил член на Върховния комитет! Не знам дали е истина, но знам, че внукът на Димитър Гюзелов, директор на Радио Скопие по време на българската администрация, убит от комунистите, беше на антибългарските протести!

Това е катастрофа за българската дипломация. Подходът“ „чети бе идиот!“ може само да предизвика гняв. И речи като тази на Пендаровски.

Преди 4-5 години, в началото на своя мандат той протегна плаха ръка към България за исторически диалог. Получи круше. Виждаме резултата!

Етикети: