Руската политика на паметта към Полша

преди 3 месеца

Нито един конфликт от политически характер не може да обясни нескритите негативни емоции, придружаващи коментарите на много руски държавници, включително на президента Владимир Путин, по въпросите на полско-руското минало.

от Лукаш Адамски – публикация на Polish History

От многото страни в Европа, с които Русия е имала конфликти заради историческа интерпретации, Полша заема специално място. Тя е една от тези страни – заедно с Украйна, Литва, Латвия и Естония – които сa най-често и най-яростно критикувани от руските власти и от приятелски настроените към Кремъл коментатори. Може без преувеличение да се твърди, че Полша е една от любимите мишени за историческата кампания на омраза, провеждана от контролираните от Кремъл медии.

Със сигурност има много чисто политически причини за тази стратегия от страна на Кремъл, на неговите дипломатически филиали и подобни структури. Достатъчно е да припомним, че Полша и Русия имат различен поглед върху архитектурата на сигурността в Централна и Източна Европа, различна визия за желаното политическо развитие на съседните държави, най-вече на Украйна и Беларус. Освен това Полша  е една от тези страни, които твърдят, че външната политика трябва да се гради върху ценности и като такава участва в насърчаването на налагането на санкции срещу Русия в отговор на нарушаването на международното право от страна на последната, когато тя окупира украинските Крим и Донбас.

Въпреки това, нито един конфликт от политически характер не може да обясни нескритите негативни емоции, придружаващи коментарите на много руски държавници, включително на президента Владимир Путин, по въпросите на полско-руското минало. Разликите в политическите виждания не могат да дадат убедителни отговори защо през 2019 г Русия използва толкова интензивно манипулации и понякога дори откровени лъжи, за да дискредитира Полша и нейната история. Нито могат да обяснят опитите за замазване на съветските престъпления срещу народите от Централна и Източна Европа.

Ако искаме да разберем причините, целите и методите на руската политика на паметта по отношение на Полша, трябва да имаме предвид, че представата за полската история, популяризирана от Кремъл, е дълбоко проникнала в много историографски митове или, в най-добрия случай, в противоречиви интерпретации, измислени по времето на царска Русия или на Съветския съюз. Дори много професионални историци, да не говорим за любителите не са се освободили от тези митове…

Сърцевините на споровете между Полша и Русия:

Има поне шест разногласия между полската историография и национална памет, от една страна, и преобладаващите в Русия виждания по същите теми. Те могат да бъдат обобщени накратко, както следва:

От колко време Полша и Русия са съседи? От 450 години, както твърдят повечето полски историци, или от повече от хиляда години, както обикновено смятат техните руски колеги? Тази разлика в разбиранията е отражение на различни възгледи по проблема за възникването на руската държава. Може ли Русия да се отъждестви с ранносредновековния конгломерат от източни славянски княжества, известен като „Рус“ (на латински „Рутения“ или „Русия“), управляван от династията на Рюриковите, където  символично – а от време на време  и политически  доминира Киев? Или трябва да се потърси началото на руската държавност в Московското княжество, възникнало през 13-14 век в североизточните части на Рутения доста след нейното разпадане?

Дали руската държава, наречена от старо-полската дипломация Московия, е само един от няколкото наследници на Рутения, сред които е и Великото херцогство Литва и Кралство Полша, които впоследствие се сливат в Полско-литовската общност. Или трябва да приемем, че Русия е единственият законен наследник на Рутения, управляван от членове на династията, създадена от викингския воин Рюрик?

Как да оценим многовековното присъствие на полската държавност и култура на териториите на съвременните Украйна и Беларус? В зависимост от това как някой отговаря на зададения по-горе въпрос, се появяват двата конкурентни големи разказа за украинската и белоруската история. Когато човек възприема руската държавност като единственото легитимно продължение на средновековната Рутения, тогава включването на западната ѝ част – днешните Украйна и Беларус – в полската или полско-литовската държава може да се разглежда като чуждо управление или, в по-радикална интерпретация, дори като „иго под полското благородничество“, наложено над част от руския народ. Следователно появата на украинската и беларуската нации са резултат на полската „асимилация“ на част от руския народ. Но ако човек отхвърли споменатото по-горе предположение и третира Рутения като краткотрайна конгломерация от славянски племена, тогава руското управление наложено над Украйна и Беларус в края на 18 век, започва да изглежда като чуждо завоевание. По този начин полското присъствие на тези територии се очертава като неутрално, ако не и като положително явление.

Как да оценим появата на „Униатската църква“ в земите на днешна Украйна, Беларус и Източна Полша през 1595 г.? Дали обединението на православните епархии в Полско-Литовското кралство със Светия престол в Рим и създаването на Католическата църква от източен обред не е естествено завръщане към църковното единство или пък е опит на полските елити принудително да наложат католицизма на православните си поданици и след това да последва „полонизация“?

Как да оценим Съветския съюз? Дали това е една престъпна тоталитарна държава, която не може да бъде сравнявана с никоя друга в Европа, като например с междувоенна Полша, тъй като последната нито се е стремяла да разруши европейския мир, нито се опитвала да отмени основните норми и ценности на европейската цивилизация. Или СССР, независимо от тоталитарния си характер, е бил легитимен участник в международните отношения и се е държал по същия начин, както другите велики сили или дори средно големи държави като Полша. Първият възглед има абсолютна доминация в Полша, но също така е популярен сред някои демократични и антитоталитарни настроени руски интелектуалци или историци. Другата гледна точка е широко застъпена сред руските държавни служители и сред много представители на руското обществено мнение.

Как да оценим пакта „Рибентроп-Молотов“ и нахлуването на Червената армия в Полша на 17 септември 1939 г., както и последвалото въвеждане на съветска власт над 52% от полската територия? Дали това е било акт на агресия срещу Полша, резултат от заговор на две тоталитарни държави, символизирани от пакта Рибентроп-Молотов и чиста форма на окупация на полска територия, както е общоприето в Полша и от в по-голямата част от европейската историография ? Или пактът не се различава от други споразумения с Хитлер, подписани от европейски държави, включително от Полша, както твърди Кремъл. Привържениците на това тълкуване в Русия обикновено настояват, че включването на източната част на полската държава в СССР по никакъв начин не е било незаконно анексиране, а по-скоро оправдано действие, произтичащо от „фактическия“ крах на полската държавност и обхващащо само „не-полски“ територии, загубени от Съветска Русия в резултат на „полската агресия“ от 1920 г.?

Как да оценим събитията от 1944-1945 г. и следвоенната история? Според преобладаващото в Полша тълкуване страната не е била освободена от Червената армия. Последната просто е сложила край на германската окупация. Полският народ не се е освободил (в този момент), а по-скоро са му били наложени марионетно просъветско правителство, терор, преследване на поддръжниците на законното управление (пребиваващо в изгнание от 1939 г.) и неефективна икономическа система. В Русия се подчертава, че полският народ е бил спасен от воините на Червената армия от приведения в действие германски геноцид, а включването на Полша в съветския лагер е резултат от избухването на Студената война.

Развитие на историческата политика на Русия спрямо Полша:

Разглеждайки тези шест групи от проблеми, може ясно да осъзнаем, че всички те са от жизнено значение за руското обществено мнение, тъй като се отнасят или до историографски вярвания, дълбоко залегнали в националната им култура, понякога дори съставляващи нейната основа, или такива, които определят оценката за Руската империя и за Съветския съюз, особено за тяхната външна политика.

Днес СССР често получава висока оценка в Русия не защото е бил съветски, а защото е бил империя и е осигурил на руския народ висок статус сред най-влиятелните нации в света.

Не е учудващо, че след като руската държава изостави опитите да осъди съветското минало и да декоммунизира паметта на нацията – процес който започна в края на 90-те години и придоби нарастваща интензивност при Путин – тя все повече реабилитира руския имперския разказ. Това в крайна сметка допринесе за влошаването на целия исторически диалог с Полша, който се развиваше доста добре по времето на Борис Елцин.

Русия си постави за цел да се предотврати превръщането на Украйна в западна държава с всички необходими средства, дори с война. В този контекст Полша, със своята политика на паметта, противопоставяща се както на руските имперски виждания за идентичността от 19-ти век, така и на съветските, започна да изглежда не само като (единствения) съсед  исторически съперник от тежка категория, който провокира емоции в руското обществено мнение, но и като генератор на измерими заплахи за целите на руската политика към цялата постсъветска Източна Европа. Според Кремъл Русия и нейната „близка  чужбина“ трябва да запазят усещане за обща история и култура, а до известна степен и за общ руски език.

Това обяснява отчасти защо Русия не разсекрети много документи, свързани с проблеми от жизненоважно значение за Полша. Например някои документи за клането в Катин или това в Августов редут където през юли 1945 г. са убити поне 592 селяни в полско-съветските гранични територии заради предполагаемата им подкрепа на „антисъветски бандити“, т.е. антикомунистическото съпротивително движение.

Това обяснява и защо поредният опит за насърчаване на исторически диалог и помирение с Полша, направен при президента Дмитрий Медведев през годините 2008-2012 и подкрепен от Руската православна църква, беше преустановен, след като постигна някои успехи, като създаването на специални институции в Полша (с акта на полския парламент) и в Русия (с указ на президента), посветени на диалога между двете нации, както и публикуването на ценни книги по трудни въпроси за общото минало с паралелни есета на полски, и на руски автори, или показването на филма на Анджей Вайда за Катин в руските медии. Въпреки многото усилия, предприети и от гореспоменатите органи, значителни части от информацията свързана със съветските престъпления срещу Полша или полския народ продължават да се третират като държавна тайна и се държат под седем печата в руските архиви.

Освен това тези, които вземат решения в Русия съзнават, че Полша допринася значително за промяна в подхода на западноевропейските държави към тълкуването на комунизма и съветската външна политика. Полша и други нации, които, бяха лишени от свободата си от Съветския съюз, настояваха за моралната еквивалентност и на двете тоталитарни системи: нацизма и комунизма. Най-новият и ярък пример в тази насока, е крайно нежеланата от руските политически елити резолюция на Европейския парламент относно 80-годишнината от пакта Рибентроп-Молотов, която припомня, че това споразумение поделя

„Европа и териториите на независими държави между двата тоталитарни режима, (…) групирайки ги в сфери на интереси, които проправиха пътя за избухването на Втората световна война“.

Тази резолюция, заедно с демонтирането на паметниците на Червената армия в Полша – проведено съгласно новия закон за декомунизация, приет през 2016 г. – провокира няколко изявления сред най-високите руски ешелони на властта, включително на самия Путин, носещи белезите на историческия ревизионизъм и манипулации, които често се възприемаха като обидни от поляците. Най-забележителните несъмнено бяха забележките на Путин относно Йозеф Липски, междувоенния посланик на Полша в Германия. На 19 и 24 декември 2019 г. руският президент нарече г-н Липски „свиня“, противно на историческите познания и въз основа единствено на осъдително непрофесионално четене на един от докладите на дипломата. Той и руското министерство на външните работи предположиха едновременно, че междувоенна Полша е антисемитска страна, която си сътрудничи с Хитлер и по този начин носи частична отговорност за Втората световна война и Холокоста.

Руско-полската война за паметта, която коментарите на Путин предизвикаха, приключи няколко седмици по-късно. Кремъл вероятно осъзнава, че опитите му са се провалили. Той не успя да повлияе на общественото мнение в други страни, и да ги убеди, чемеждувоенна Полша е отговорна за избухването на Втората световна война и че съвременна Полша не е преодоляла своята антисемитска история и сътрудничество с Хитлер. Тези обвинения определено не попаднаха на плодородна почва на Запад. Дори в самата Русия, те не срещнаха одобрението на много уважавани историци или журналисти – или поне така можем да заключим от мълчанието им.

Като цяло разказите, пропагандирани идващи от руските власти, от руския президент, от руските дипломати, от полуофициални исторически „общества“, оглавявани от най-висши представители на руската номенклатура като Сергей Наришкин, ръководител на руската служба за външно разузнаване, и не на последно място – от популярните руски медии по време на тази кампания, разкриват най-често срещаните софизми – манипулативни техники или фалшиви аргументи, използвани за дискредитирането на Полша.

Фалшификациите на Кремъл:

В руските изявления и коментари присъстват много манипулативни техники и заблуди. Нека анализираме някои от тези, които изглежда се използват най-често:

Фалшиви аналогии, допълнени понякога с откровени лъжи.

Правят се недопустими сравнения. Например съветско-германският пакт за ненападение от 1939 г. – който въпреки името си е фактическо споразумение за агресия и разделение на Централна и Източна Европа – с полско-германския Пакт за ненападение, сключен през 1934 г., който е истински пакт за ненападение. Читателите на статии, публикувани от гореспоменатия Наришкин може да прочетат, че Полша е подписала таен протокол срещу СССР в пакта за ненападение с Германия, въпреки че такъв протокол никога не е съществувал. Читателите също така не биват информирани, че Полша е подписала подобен пакт за ненападение и със Съветския съюз и то през 1932 г., т.е. две години преди да подпише този с Германия.

Друг пример за прилагане на фалшива аналогия присъства в речта на Путин в Гданск по повод 70-годишнината от избухването на Втората световна война. Руският президент сравнява клането в Катин, т.е. убийството извършено от  НКВД на почти 22 000 полски военнопленници и представители на полски елит, арестувани от съветските окупационни власти, със съдбата на войниците на Червената армия в лагерите за военнопленници в Полша между 1920-1921г. Много от последните наистина умират там, но това е било причинено от пандемията на испанския грип или други заболявания, произтичащи отчасти от лошите условия, царуващи в тези лагери. (Много полски войници в съветските лагери по това време също умират от подобни причини).

Етимологични манипулации:

Добър пример е терминът „концентрационни лагери“, приложен към лагерите на военнопленниците или интернираните в междувоенна Полша. Последните наистина са били наричани „концентрационни лагери“, но по това време значението на този термин се е различавал от сегашния, който вече се отнася за лагери на смъртта приличащи на тези на германските нацисти.

Обратна причинно-следствена връзка и ретроактивен детерминизъм.

Този трик има за цел да убеди читателите, че падането на Полша е причината за съветското нашествие от 17 септември 1939 г. а не че падането ѝ е последица от нашествието. Понякога се повтарят дори лъжи от времето на съветската пропаганда, че правителството е избягало и държавата е престанала да съществува. Според по-мекия вариант на това твърдение Полша е паднала през 1939 г. защото е била обречена да падне.

Argumentum ad populum – щом хората вярват, значи е истина!

Кремъл често преповтаря определени предразсъдъци за Полша, които битуват в Западна Европа и, още повече, в Израел. Например за яркия и повсеместен антисемитизъм, за който се твърди, че е характерен за Полша и други страни от региона и ги представя така, сякаш има консенсус сред учените по въпроса и няма нужда от никакви допълнителни доказателства.

Позоваване на Нюрнберг:

Руснаците се позовават на това, че някои твърдения на Полша по отношение на съветските престъпления са отхвърлени като непроверени от Нюрнбергския трибунал (или други международни съдилища). Естествено в тази пропаганда не се споменава дали тези съдилища са имали законни правомощия или са били политически способни да осъдят тези престъпления.

Независимо колко дразнещи могат да бъдат всички тези подходи и изтънчени трикове, интелигентните хора могат лесно да разпознаят манипулативните цели, които прозират зад тях. Успоредно с тези трикове обаче се появи и друг много хитър аргумент – а именно, че както Полша, така и Русия манипулират историята и че истината вероятно лежи някъде по средата. Този подход може да се отнася и до опитите за приравняване на Полша – демократична страна с добре развита традиция на критична история – с авторитарната Русия на Путин, която нито е преодоляла разказа за своето имперско и тоталитарно минало, нито е направила очевидни заключения от него за бъдещето. Трудно е обаче да се прецени дали поддръжниците на подобни внушения действат от името на руските държавни структури. Връзките с Кремъл може изобщо да не съществуват, тъй като представената по-горе фалшива еквивалентност може да бъде израз на истинските убеждения на некомпетентни коментатори и да не са непременно коварен метод за манипулация.

Като цяло руската политика на паметта спрямо Полша остава една от основните пречки пред по-добрите отношения между двете държави. И това ще продължи, докато целите на руското ръководство по отношение на политиката на паметта са да прославят Руската империя и Съветския съюз, да защитят добрия имидж на Червената армия през Втората световна война, да отричат съветските военни престъпления и престъпленията срещу мира, човечеството и престъпната агресия, да омаловажат тоталитарния характер на Съветския съюз, да използват на химерата за някаква общоруска идентичност като определящ фактор за руската политика спрямо Украйна и Беларус – все неща, които противоречат на международното право и на нормативните оценки масово възприети от други европейски държави, на които се базира външната политика на Полша.

Автор: Лукаш Адамски. Авторът е историк (доктор) и заместник-директор на Центъра за полско-руски диалог и разбирателство.

Възгледите са на автора и е е задължително да съвпадат изцяли с тези на редакцията на Приоритети.