Русофилство или модернизация?

преди 2 месеца

Забележително е, че Зоран Заев не се срещна със своя предполагаем идеологически партньор у нас Корнелия Нинова, а прие бившия премиер Иван Костов.

Вече две години президентът Радев действа повече като руски наместник, отколкото като български държавен глава. Като се започне от вечните пледоарии по всички международни форуми за премахването на санкциите срещу някои представители на кремълската върхушка, та се стигне до солидаризирането му с Путин и Ердоган по казуса „Мадуро“.

И въпреки всичко в обществото няма видим гняв. Самоорганизиралият се митинг пред Администрацията на президента протече вяло. Събраха се далеч по-малко хора, отколкото на сборищата, организирани от сдружение „Русофили“ на язовир „Копринка“, където, зле прикрито, всеки септември те празнуват съветското нападение срещу България.

Неотдавна президентът за мандата 2012 – 2017 г. Росен Плевнелиев в интервю пред Нова ТВ заяви, че българският национализъм винаги е бил „проверопейски“.

Това, разбира се, е така. Българските националисти са били тези, които преди век и половина са разбирали, че България няма да бъде свободна, ако просто замени турския султан с руския цар. Българските националисти са искали да освободят и да обединят нашия народ и да го измъкнат от менгемето между Руската и Османската империи, като така превърнат България в неразличимо европейска, т.е. западна, държава.

В същината си българският национализъм винаги е бил не племенен, а модернизаторски. Целта му е да била да извади българите от традиционната им зависимост от стария патриархален морал и да им даде гражданска свобода, включваща и правото им да имат алтернативен стил на живот.

Модернизацията е труден и често болезнен процес. За да излязат от модела на оцеляване в общности, базирани върху традиционния морал, и да се включат в общество, основано на гражданската етика, хората трябва да положат огромни усилия, докато овладеят продаваеми умения и/или натрупат капитал, като по този начин намерят ниша за просперитет в глобализиращата се икономика.

Мнозина не успяват и по думите на Хънтингтън мечтаят да се завърнат край племенния огън.

В България модернизацията бе забавена от националните катастрофи и беше прекъсната от съветското нашествие през 1944 година.

Комунистическият режим предложи друг модел на модернизация. Не гражданска, основана на етиката, а имперска – базирана върху комунистическата индоктринация. Налагана с нечувана жестокост, тя успя да унищожи както много елементи от традиционния патриархален морал, така и наченките на все още неукрепналата гражданска етика. И все пак именно тогава голям брой българи извървяха пътя от селската къща с външен клозет до панелката с топла вода. Животът, разбира се, бе изпълнен с много лишения, но повечето хора намираха „втория начин“, за да оцелеят, без да се налага да полагат кой знае какви усилия. Личната и семейната история на мнозина българи не предполага те да „прокълнат“ онова време и да проявят решимост да понесат всякакви несгоди само и само да не стане пак, каквото беше!

Преди около три десетилетия комунистическата индоктринация се стопи и изчезна буквално за един миг, защото вече не удовлетворяваше „отговорните другари“, които искаха да придобият частна собственост.

Така българското общество се оказа без никакви задръжки – без силен традиционен морал, без гражданска етика и без идеологическа индоктринация, но с множество предмодерни суеверия и предразсъдъци.

Като че ли най-дълбоко вкорененото от тях се оказа русофилството.

Свободата бързо се превърна в слободия, от което, разбира се, се възползваха най-вече „тарикатите“ – представителите на неразградените структури на стария режим и бързо свързалият се с тях криминален контингент.

Модернизационното усилие да се имитира западният свят и да се потърси интеграция в него доведе до определени успехи. Страната ни стана част от ЕС и НАТО. Разпадащите се пътища бяха заменени с магистрали. Постигнат беше видим икономически растеж. Българите привикнаха да ходят на почивка в съседните страни и да изпращат децата си да учат из Европа.

Но това си оставаха успехи на разума! След кратка еуфория демократизацията престана да поражда емоции.

Появи се и друг фактор. Както отбеляза Иван Кръстев, много от тези, които най-страстно искаха България да се превърне в модерно общество (като това „на Запад“), просто заминаха „на Запад“. Силите за модернизиране на обществото започнаха да се изчерпват.

В този момент дойде кризата на самия европейски модернизационен проект.

Както собственикът на агенция „Стратфор“ често повтаря, Европейският съюз бе създаден като машина за благоденствие, но в нея няма вградени емоционални механизми за съвместно оцеляване в беда. Гражданите на континента нямаха формирана представа за обща съдба. Не бяха изградени институции на обща демокрация. Решенията, които Европейската комисия вземаше, отразяваха волята на националните правителства на силните държави.

Когато все повече хора започнаха да губят доверието си в модерните институции, те погледнаха към „племенния огън“ на своите култури.  Вълната от национализъм, която заля Европа, в същината си е племенна, антимодерна,  антиинституционална. Тя е бунт срещу „полисните“ принципи, срещу човешките права, срещу моделите на „заедно-живеене“ на хора от различен етнически произход.

Тъй като българският национализъм винаги е бил в същината си модернизаторски, демократичен, европейски…, то отрицанието му няма как да е „българско“.

Ако „българската идея“, завещана ни от Левски, е гражданско многоетническо общество:

„щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр.“,

то неговото отрицание в същината си е „антибългарско“. Ако приемаш, че турците и мюсюлманите са опасен чужд елемент; ако си убеден, че циганите са „паразити, които не могат да се интегрират в обществото“; ако изпитваш ужас от т.нар. Истанбулска конвенция, която щяла да поощрява хора с „неестествена“ сексуална ориентация; ако си сигурен, че някой на Запад иска да засели България с всевъзможни „пришълци“ от Третия свят; ако си решен, че каквито и усилия да положи, България няма да се превърне в страна с върховенство на закона и със „западен“ стандарт на живот; ако не мислиш, че в възможно такова сближаване с Македония, което да доведе до модерна форма на реализация на националния идеал…,  то няма как да подкрепяш „българския модернизационен проект“ завещан ни от Раковски, Левски, Ботев и Стамболов.

В такъв случай, ако срещаш ежедневно трудности в живота, не е изненадващо, че може и да потърсиш силен покровител.

Когато руският президент Владимир Путин започна да отправя отявлени предизвикателства към Европейския съюз и НАТО, към демократичната система и към международния ред, на много места се появиха негови симпатизанти.

Но ако в другите страни путинизмът бе припознат като съюзник на месния национализъм, в България той се превърна в заместител на българския!

Никъде няма да чуете нещо, наподобяващо мантрата на нашите русофили: „Какво сме ние българите без Русия?“ Никъде другаде русофили не организират своето годишно сборище около датата, когато Съветският съюз вероломно е обявил война и е нападнал съответната страна.

Проруският, антибългарски национализъм естествено разделя българската нация и президентът олицетворява това разделение.

Колкото по-силно става русофилството, толкова по-отчаяни ще стават привържениците на българския модернизационен проект и все повече от тях ще реализират своята модернизация в чужбина!

И макар ДПС да прави всевъзможни лупинги, за да може хем да обслужи руските интереси, хем да поддържа ясен прозападен курс, рано или късно все повече наши турци и мюсюлмани може да потърсят патронажа на Ердоган. Острата антитурска реторика на президента и на т.нар. патриоти няма как да не тласне в подобна посока дори тези наши съграждани, които биха могли да бъдат спечелени за „българската“ кауза, защото не желаят да живеят нито в руски сателит, нито в ислямска държава, а в европейска страна!

Днес президентите Путин и Ердоган са очевидно приятели. Нищо няма да им попречи да си поделят интересите в България. Утре вероятно пак ще станат врагове. България може да се превърне в сцена, на която интересите им ще се сблъскат! Отслабването на все още недотам силните връзки (политически, икономически, културни, човешки, психологически) на България със Запада може отново да ни превърне в бойно поле между източните империи.

Русофилството не вещае нищо добро за балканската политика на България.

Младият проевропейски премиер на Северна Македония Зоран Заев успя да преодолее заплетения спор за името и страната скоро ще се превърне в активен член на НАТО. Стратегическата цел за сближаване на двете страни, наследнички на българската Екзархия, ще се постигне само ако България се утвърди като основна опора на западната цивилизация на Балканите.

Забележително е, че Зоран Заев не се срещна със своя предполагаем идеологически партньор у нас Корнелия Нинова, а прие бившия премиер Иван Костов.

Макар и в Скопие да продължава да бушува остра политическа криза и да съществува огромно недоверие между основните партии, все пак има много по-силен консенсус за западната ориентация на страната. Без съмнение мнозина там търсят в западните институции нов инкубатор, който да поддържа идентичността от времето на Югославия. Но трябва да си даваме сметка, че духовното откъсване на македонците от българщината се случи в момент, когато България деградираше в съветската зона, а Македония беше в междинно положение, но много по-отворена към Запада.

За голяма част от днешните македонци това е естественото състояние на нещата. Там модернизационното усилие е по-скоро подхранвано, отколкото парирано от емоциите, свързани с изкривения спомен за бивша Югославия.

У нас хората, чиито „златни спомени“ се свързват с отхвърлянето на руското влияние, са определено малцинство. Разбирането, че българските национални интереси са несъвместими с руските имперски амбиции, изисква рационално мислене от висок порядък. Елементарните емоции срещу турци, цигани, мюсюлмани, „джендъри“ тласкат много объркани и срещащи трудности в живота българи в емоционалната прегръдка на Кремъл.

Радев, Нинова, Сидеров, Марешки и много други наши политици разчитат именно на това. Българската православна църква – някога носител на българския модернизационен проект, все повече се превръща в изразител на най-примитивните предразсъдъци. Премиерът Бойко Борисов също полага сериозни усилия, за да не бъде привидян като „русофоб“.

Можем само да се надяваме, че западният свят скоро ще преодолее кризата и ще се завърне към рационалните усилия, начертани от Ренесанса, Реформацията и Просвещението, а ние ще вложим цялото си старание да станем толкова неделима част него, че Русия и Турция да не могат да ни влияят по никакъв начин, а Македония да осмисли интеграцията си със Запада най-вече като сближаване с нас.

Алтернативата би била катастрофална!