Сън наяве

преди 2 месеца

Генерал Георги Вазов - из „Спомени от Балканската война”

На 12 март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. „Маслак”, „Сапунджилар”, „Ески Кумлук”, „Пачаджилар”, „Мезартепе” и „Демиркапу” – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно река Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърляха или прегазваха слабите телени мрежи.

Част от неприятелската войска бе избита, около 1 000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника. Полската артилерия и полските гаубици незабавно напуснаха своите позиции на укреплението „Шарапйолу” и се настаниха там, гдето преди малко бяха турските предни части, и откриха огън по фортовия пояс от сравнително близки дистанции.

Крепостната артилерия, на която до тогаз бях наложил мълчание, свободно и неудържимо развърна гигантската си мощ и нейното двойно превъзходство над батареите на противника се твърде скоро почувствува. Крепостните батареи на север от укреплението „Кестенлик” започнаха да замълчават или слабо да отговарят и нашите войски от бригадите на полковник Гиньо Кърджиев и полковник Стоян Абрашев почти безпрепятствено напредваха към фортовете „Айджийолу”, „Айвазбаба” и към хребета Софуларбурун.

Не така беше обаче в центъра и на левия фланг, гдето войските имаше да преминат по-голямо разстояние и срещу които противникът имаше превъзходство в артилерията. Но подкрепени от полската артилерия, те също напредваха, ако и бавно, но постоянно, към назначеното им ново изходно положение на линията река Каналъдере, река Сервандере и река Халваджидере. Тук те имаше да се устроят и подготвят за атака на фортовия пояс.

Към 8 1/2 часа генерал-майор Григор Грънчаров, началник на войските от дясното ми крило, ми съобщи, че предните части са заели вече назначеното им изходно положение, че веригите са на места до 200–300 метра от телената мрежа; че подемът на духа е голям и войските му се стремят да влязат в Одрин. Той молеше за разрешение да атакува фортовия пояс. Това ме крайно зарадва. Но преди да приема такова важно решение, свързано с най-тежка отговорност, която ми бе посочена още на 5 март от генерал Михаил Савова, аз реших да отида лично и проверя.

Снимки „Изгубената България”

Качих се на автомобила и заминах за село Мусубейли, гдето се намираше наблюдателният пункт на началника на дясното крило, като оставих в Гебилер да ме заместя на телефона началник-щабът. По утъпкания червен път вървяха коли с отежко ранени войници, а освен това по надолнището пълзяха без ред други леко ранени, насочени към превързочния пункт в Караюсуф, гдето руската мисия на баронеса Икскул посрещаше братски и превързваше с хиляди ранени. Слязох и се приближих до една група.

„Здравейте, юнаци!“ — „Здраве желаем, г-н генерал!“ — отговориха войниците бодро, а в очите им грееше сиянието на победата. Ранени били при атаката на „Маслака”. Турците ги посрещнали с огън, но пионерите бързо разчистили теловете и те атакували на нож противника, който избягал към Одрин. „Навярно нашите са вече там!“ – забележи радостно един ранен в крака. Благодарих им за тяхната храброст. Дадох им всички монети, каквито имах. Исках да разпитам и целуна всички тия доблестни и прости момци. Но времето не търпеше. Около 10 ч. пристигнах при наблюдателния пункт, гдето току-що генерал-майор Ваклин Церковски бе почнал да устройва на източния склон бригадата си. При генерал Грънчаров заварих неговия началник на щаба и др. артилерийски и инженерни офицери. Близките батареи водеха честа и оглушителна залпова стрелба по неприятеля, който отговаряше рядко и вяло.

Генерал Грънчаров ми повтори казаното по телефона и всички присъстващи единодушно потвърдиха за високия морал на войниците и че не трябва да се изпуща благоприятният момент. Бяха вече приготвили и заповед по войските на дясното крило за атака. Прочетоха ми я. Обърнах вниманието им да я попълнят с вземане мерки за неутрализиране на противниковите батареи около Кестенлика, отгдето могат да бъдат анфилирани (подложени на флангови огън) нашите атакующи части. Одобрих я, но не разреших атаката, понеже се съмнявах, че артилерията на противника е замълчала. Независимо от всичко това бе необходимо съгласието на командующия армията, за да се окаже съдействие и от другите сектори.

В 11 ч. се завърнах в Гебилер и подадох нужните телеграми до командующия армията, като молех съгласието му за атаката на фортовия пояс. Исках да я произведа към 4 ч. след пладне, към което време предполагах, че ще се приготвят частите. Но вследствие новото енергично настояване по телефона от началника на дясното крило — да се не отлага атаката по-късно от 1 ч., аз отдадох заповед за атаката в 1 ч. и 30 м.

Командующият армията бе държан в течение на всичко. При падането на последния форт той ми каза по телефона: „Благодаря ти! Целувам те!“ Отговорих му: „И аз също!“.

В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибаров, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор Иван Вълков и началника на инженерите в сектора полковник Симеон Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере. Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака.

Генерал Никола Иванов (в средата), командващ Втора армия, и неговият щаб с началник генерал Никола Жеков (вдясно от ген. Иванов) пред Одрин на брега на река Марица

Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълнеха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм. Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, целувам ви, славни герои!“.

Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и им благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай… Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов.

Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.

Пощенска картичка с генерал Вазов и български воини-победители
Етикети: * * * *