Сериозно за цар Борис III

преди 7 месеца

Трагичната история на цар Борис III ни показва, че снишаването и лавирането не носят дивиденти за България.

На днешния ден се навършват 125 години от рождението на цар Борис III – фигура, която в близкото минало рязко разделяше нацията. Не само комунистите, но и демократични партии като БЗНС и БСДП, както и първият демократично избран президент Желю Желев, го определяха като „военнопрестъпник“. Наблюдатели като Леа Коен и Вени Марковски и до днес имат подобно отношение към него. Десницата от своя страна често не пестеше суперлативи за „царя обединител“. На него бяха кръстени булеварди и в негова чест бяха издигнати паметници. Постепенно лявото говорене срещу цар Борис III затихна, особено след краткото дефилиране на сина му на политическата сцена, което нанесе тежък удар върху традиционната десница.

Цар Борис III на корицата на списание „Time“. Царят все още не е взел фаталното решение

Дори съветникът на Тодор Живков Константин Чакъров определи политиката на цар Борис III към Съветския съюз като „мъдра“. Лидерите на ГЕРБ – партията, която до някаква степен се възприема като продължител на НДСВ, както и новите ръководства на БСП – доскорошни коалиционни партньори на „царската партия“, днес предпочитат да мълчат по въпроса. Цар Борис III е на път да бъде забравен. Той почти не присъства в националния възпоменателен календар.

Смисълът от изучаването на историята, на успехите и грешките от миналото е да се трупат опит и мъдрост.

Така всяка нация изработва своя доктрина, която би трябвало да следва упорито, за да постигне поставените си цели. В продължение на повече от хиляда години евреите са си казвали: „Хайде, догодина в Йерусалим„… и стигнаха дотам! Смисълът на историческите анализи не е да ни кара да „обичаме“ или да мразим някой държавник, починал преди много десетилетия, а да си дадем сметка дали политиката, която е водил, е била успешна в дългосрочен план. Така ще можем да преценим дали трябва да я следваме, или напротив.

Цар Борис III управлява България в трудно време. Възкачва се на трона едва на двадесет и четири години, когато страната изживява национална катастрофа. Той постига някои значими успехи, най-трайният сред които е връщането на Южна Добруджа. След мистериозната му смърт (убийство?) обаче в резултат от неговото управление България остава без функциониращи демократични институции, без изявени водачи и което е най-лошото – във война с големите демокрации. Независимо от усилията на царя да умилостиви Сталин скоро страната ни е нападната от Съветския съюз и няма кой да си мръдне пръста в нейна защита.

Това са безспорните исторически факти. Големият и актуален днес проблем идва от упоритото твърдение на някои от апологетите на цар Борис III, че не е можело да се направи нищо, за да се избегне този трагичен развой на историята.

Нация, която приеме, че съдбата ѝ се определя от други, е наистина обречена на провали. Големият държавник е този, който успява да вдъхнови своя народ, да го накара да вярва, че има смисъл да се бори, да го поведе, дори когато трябва да се поемат рискове.

Трябва сериозно да си отговорим на въпроса: Такъв държавник ли е цар Борис III?

И което е по-важно. Трябва ли да следваме неговата политическа линия на снишаване и лавиране, или напротив – да приемем съвсем друго поведение на международната сцена.

Няма анализатор – апологет или критик на царя, който да отрича неговата висока интелигентност и проницателност.

Британският пълномощен министър сър Джордж Рендъл по-късно припомня какво е споделил царят с него след посещение в Германия:

Очаквано, Хитлер бил по-труден събеседник от Гьоринг, но и двамата вярвали в британската слабост. Царят ги уверил, че грешат. Англия не само ще реагира остро и с увеличаваща се ефективност, ако бъде предизвикана, но тя има умението, колкото и неподготвена да изглежда в началото, да печели последната битка. Страните от Британската общност ще я подкрепят. В крайна сметка ще се намесят и Съединените щати.“

Цар Борис III знае, че Хитлер ще изгуби войната, но няма воля да потърси съюзничеството с големите демокрации

Цар Борис III е убеден, че Хитлер ще изгуби Втората световна война, но не намира път за България през водовъртежите на конфликта до демократичната следвоенна Европа. Вместо това възприема пагубната за българския народ политика на снишаване и лавиране…

Не бива, разбира се, да обвиняваме само и единствено него за трагичния развой на българската история. Според легендата той заявил, че министрите му са англофили, генералите – германофили, а народът – русофилски. Трудно е да управляваш нация, която не знае какво точно иска. Но нима задачата на държавника не е да преодолява предразсъдъците на народа и да не позволява на генералите да се месят в политиката?

През 1940 година цар Борис постига виртуозен дипломатически успех. Притисната от Сталин, Румъния търси помощ и защита в Берлин. Без да се обвързва с Германия, царят успява да убеди Хитлер да постави като условие за даване на гаранция на Румъния постигането на помирение и ревизия с България. Не само Хитлер и Сталин, но и Чърчил признават връщането на Южна Добруджа. Британският премиер все още не е намразил България (както обичат да твърдят много свързани с ДС историци у нас) и е убеден, че няма да повторим грешката от 1915 година, когато се обвързваме с Германия.

Два месеца по-късно Мусолини напада Гърция и Атина отчаяно се нуждае от помощта на Лондон. Но България няма смелостта да потърси посредничеството на Великобритания за териториална ревизия с Гърция, която да ни върне излаза на Егейско море и да направи страната ни непрежалима за „морските демокрации“.

По това време Турция е готова да сключи с България договор за взаимна защита на неутралитета, така че изобщо не е сигурно, че Хитлер е щял да нападне България, ако тя не се присъедини към Пакта и не допусне Вермахта да пресече българската територия. Напълно възможно е било Хитлер да прецени да пресече (доброволно или силово) Югославия и да остави България неутрална. Но каквото и да се беше случило, ако през 1940 г. страната ни беше получила егейско пристанище, тя едва ли щеше да бъде оставена в съветската зона през 1944 г.

По време на цялото си царуване цар Борис III се е стремял да избягва насилието. До идването на германската армия на Балканите няма нито една антисемитска изява. През войната като (реално погледнато) васал на Хитлер царят отправя предизвикателство към Берлин, като не предава на Райха евреите, които са били под български контрол преди 1940 г., но съучастничи в депортацията на тези евреи, които Хитлер сам е завладял и дал на България за „администриране“.

Цар Борис III не е вярвал безусловно в демокрацията, или най-малкото не е бил убеден, че в България могат да се установят силни демократични институции, които да не произвеждат партизанщина и корупция. Поддал се е на съблазънта да установи авторитарен режим и е подхранвал сред народа илюзията, че политиката може да се определя не от конкурентни партии, а от „реализирали се в професиите си“ личности – опасна илюзия, с която уви днес се сблъскваме все по-често.

Ако не искаме да повтаряме катастрофи като деветосептемврийската, политиката на цар Борис III не бива да ни служи като пример за подражание.

Деспотите не могат да бъдат умилостивени и единствената защита за България е възможно най-тясното ѝ обвързване с големите демокрации – в политическата, в отбранителната, в икономическата, в културната сфера. Това би било възможно само ако и във вътрешен план изградим държава от западен тип – със силни институции и гарантирани права на различните. Историята трябва да ни е научила, че България трябва да води такъв курс, дори когато става „напечено“! Както през 1941 година, така и сега ще се намерят много умници, които ще кажат, че това е рисковано. Че нямало смисъл да дразним източните деспоти.

Трагичната история на цар Борис III ни показва, че снишаването и лавирането не носят дивиденти за България. Време е да възприемем кредото на достойното поведение!