Шизофрения или единение?

преди 2 години

Радев разбира се е наясно, че макар и малцинство, русофилите формират ядрото от неговите избиратели. Затова и държавническото му изказване трая ден до пладне.

Неотдавна група български академици, близки до президента призоваха за национално единение. Прекрасен призив. Но така както не можеш да лекуваш болест без да имаш правилна диагноза, така и не можеш да преодолееш дълбокото разделение на едно общество без да диагностицираш какво го разделя и как това разделение може да бъде преодоляно.

Българите никога не сме се делили на „леви“ и „десни“, на „селяни“ и „граждани“, на „либерално“ и „консервативно“ мислещи… Ако е имало такива разделения, те са били по-скоро повърхностни.

Това, което повече от 140 години е разрязвало дълбоко цялата българска обществена тъкан е отношението към една чужда държава – Русия.

Това разделение превръща Коста Паница и Олимпи Панов от съратници в смъртни врагове на Стефан Стамболов и Захари Стоянов – разделение, заради което четиримата, а и много други заплащат с живота си.

Докато социалистическите идеи на Димитър Благоев и Георги Кирков изглеждат като някаква странна европейска мода, социалистите у нас са маргинална група. Когато обаче се поставя знак за равенство между комунизъм и Русия, БКП се превръща в смъртоносна заплаха!

Докато в началото на септември 1944 година финландските комунисти подкрепят президента Манерхайм в усилията му да сключи примирие със СССР и така да избегне съветската окупация, Георги Димитров, от името на освирепелите за социален реванш български комунисти увещава Сталин да обяви война на България.

След 1989 година бившите български комунисти с лекота се отказаха от всички „леви“ идеи, но никога не скъсаха пъпната си връв с Москва.

Режимът на Путин може да бъде окачествен като всякакъв, но не и като ляв.

Съществува Комунистическа партия на Русия, която поне формално е в опозиция. Но никакви идеологически критерии не са фактор в съзнанието на българските русофили. За тях няма никакво значение дали Русия е управлявана от царе, генерални секретари или президенти. Най-трагичното е, че за тях авторитетът на Русия е по-голям от този на всеки български държавник. Повелята на Москва е по-важна от всеки български национален интерес.

През последните дни станахме свидетели на това как българските държавни мъже не могат да защитят националния ни интерес, когато русофилщината шизофренира и разтриса обществото.

По време на гостуването на полския му колега Дуда, президентът Радев направи опит да постъпи държавнически и заяви:

„По време на нашата среща обсъдихме с тревога критичните отношения между Русия и Украйна. И призоваваме за сдържаност, за разум, за деескалация чрез диалог без употреба на сила, за гарантиране на свободата на гражданското корабоплаване, за незабавно връщане и освобождаване на корабите от страна на Руската федерация. За нас като страни от този регион е много важно да не допуснем по-нататъшна ескалация.“

Това изказване звучеше още по на място, когато се оказа, че единият от задържаните украински матроси  е етнически българин.

Но изказването на президента беше незабавно подложено на „приятелски огън“.

Стационарният в Америка „ляв“ анализатор Валентин Хаджийски веднага подложи Радев на остра критика. На сайта „Гласове“ той написа, че няма нищо неловко, ако българския президент заявил сдържано:

„Вижте, България и Полша, при цялата си близост по почти всички въпроси, имат различно виждане за ролята на Русия в региона. Нашето виждане е обусловено от нашата история, споделя се от голямото мнозинство българи и аз държа на него“.

Би било добре Хаджийски да обясни какво в българската история трябва да ни накара да имаме различно виждане за ролята на Русия в региона?

Дали това, че през 19 век тя се противопоставя на учредяването на Българската екзархия?

Дали това, че след победата в Руско – турската освободителна война не налага решенията на Цариградската конференция от 1876 година, за което има мандат от Европа, а продължава настъплението към Цариград и налага един на пръв поглед добър за България  договор, с ясното съзнание, че той няма да бъде приет от останалите велики сили?

Или може би защото отказа да признае Съединението и изтегля своите офицери от младата Българска войска в навечерието на Сръбско-българската война?

Вероятно трябва да имаме различно виждане за руската роля в региона заради отказа на Руския цар след Балканската война да действа като безпристрастен арбитър – за какъвто е бил определен в договора между България и Сърбия от 1912 година?Или затова, че по време на Междусъюзническата война поощрява Румъния да ни удари в гръб и в нарушение на Българи-руската военна конвенция от 1902 г. не защитава България след османското нападение, което прочиства Източна Тракия от цялото ѝ българско население?

Дали пък не трябва да се възхищаваме от Съветската логистика за Атентата в църквата Света Неделя?

Или да трябва да сме благодарни за това, че след като поддържа дипломатически отношения с България докато тя е член на Тристранния пакт, Съветския съюз ни обявява война в момент в който на власт са дошли най-принципните противници на всяко сътрудничество с нацистите и са извели страната от пакта?

Дали пък не трябва да имаме друго виждане за ролята на Москва затова, че докара нещата до там, че през 70-те и 80-те години на 20 век българите в анексирания от Югославия Цариброд (Димитровград) се гордеят с югославските си паспорти и изпитват съжаление към лишените от най-елементарни права българи отсам границата?

Ако първата част от предложението на Хаджийски е исторически неиздържано, то втората част настояваща, че русофилството се „споделя от голямото мнозинство българи“ няма социологическо потвърждение.

Всеки път, когато изборът между „Руския свят“ и „Европа“ е поставен ребром, без възможност за някакво междинно решение, българският народ е избирал Европа.  Ще го направи и сега.

Затова можем да предположим, че русофилите у нас не са тези, които обичат Толстой и Достоевски, а тези, които се опитват да използват силата на Москва, за да се разправят със своите сънародници!

Радев разбира се  е наясно, че макар и малцинство, русофилите формират ядрото от неговите избиратели.

Затова държавническото му изказване трая ден до пладне.

От прес-секретариата на неговата администрация предадоха, че той предупредил:

„Рискът от ескалация на конфликта между Русия и Украйна е реален, но Европа в никакъв случай не трябва да става заложник на украинската вътрешна политика и амбиции. Затова е важно да разберем, че ние нямаме интерес от милитаризация на Черно море, което пряко ще рефлектира върху България и се надявам този конфликт да приключи възможно най-бързо“.

Значи кризата е породена не от задържането на украинските матроси и прекъсването на свободното корабоплаване през Керченския пролив, а от украинската вътрешна политика?

Едва ли президентът Радев като бивш военен не знае, че Черно море в момента е силно милитаризирано, като балансът на силите между Русия и НАТО е рязко наклонен в полза на Москва. Като държавник той не може да не си дава сметка, че това отдавна пряко засяга България и тя трябва заедно със своите съюзници да се подготви за най-лошия възможен сценарий.

Ако Радев наистина желае да постигне национално единение на българския народ, той трябва да заложи целия си авторитет,

за да убеди своите най-твърди привърженици, че българския национален интерес е несъвместим с руските имперски амбиции. 

Направи ли го, ще получи адмирациите на своите политически противници.

Не го ли направи, продължи ли с фантазиите за някакви „традиционно добри отношения между България и Русия“, които искал да възстанови, продължи ли с опитите хем да се прави на европеец, хем да лобира за Русия, разделението в българското общество не само че няма да бъде преодоляно, но и ще ескалира. Докато се окажем отново в положение на национална катастрофа!

Етикети: *