Ще бъде ли разсечен „Македонският възел“?

преди 6 месеца

Противоречива статия в сайта на BBC News отнвово разпали страстите!

Според легендата Гордий бил обикновен земеделец, който принесъл каруцата си в жертва на боговете, като я завързал пред храма с толкова сложен възел, че никой не могъл да го развърже. По съвет на оракула фригийците го избрали за свой цар. Било предсказано, че който развърже Гордиевия възел, ще завладее света. Векове по-късно Александър Македонски го разсякъл с меча си!

През 20 век не по-малко сложен изглеждаше и македонският въпрос, породил се, след като на Берлинския конгрес великите сили разчленяват земите, чието християнско население след серия от референдуми формира Българската екзархия. И точно когато след подписването на Договора от Преспа, с който беше разрешен спорът за името между Гърция и Македония и македонският въпрос изглеждаше решен, една публикация на BBC News, озаглавена „Македонските славяни – невидимото малцинство в Гърция“, разбуни духовете.

Авторката Мария Маргаронис разказва за тъжната съдба на „македонските славяни“. Според нейния разказ и преразказ на чутото от 92-годишния г-н Фокас (самоопределил се като етнически македонец и гръцки патриот) преди 1913 г. Гърция, България и Сърбия се опитвали да съблазнят тези хора, за да имат основание да присъединят техните земи. Накрая македонските славяни се оказали разделени в три държави. През 20-те години гръцкият диктатор Метаксас забранил да се говори на македонски и променил имената на хората, както и цялата топонимия. Когато (според нейния разказ) Германия, Италия и България нападнали Гърция, някои славяноговорящи приветствали българите като потенциални освободители, но мнозина се присъединили към комунистическата съпротива, която се застъпвала за правата на „македонското малцинство“. Авторката признава, че България е окупирала само източната част от гръцка Македония (където повечето българи са били вече прогонени). Героите на нейния разказ прекарват Втората световна война под гръцка прoнацистка власт. Но според Маргаронис много гърци погрешно идентифицирали местните македонци с българите, защото говорели на език, „родствен с българския“. Македонското малцинство пострадало най-много по време на гражданската война, а от тогава до сега споменаването на неговото съществуване е табу в Гърция.

Малко след публикуването й статията предизвика гневна реакция от гръцка страна.

„Преспанският договор не дава възможност за поставяне на въпрос за малцинство“,

заявява пред Агенция АНА МПА гръцки дипломат.

Сложността на македонския въпрос произтича от преплитането на два негови аспекта.

Първият е битката за земите на някогашната Османска империя.

Вторият е за противоречащите си разкази, с които са били легитимирани определени териториални предложения и решения.

Днес никой не оспорва границите (дори по-скоро витае страх от възможна силова промяна).

Разказът на Мария Маргаронис – имало едни македонски славяни, които не били нито гърци, нито сърби, нито българи, ама трите страни ги поделили, продължава да е потенциален извор на нестабилност и конфликти. Той е опасен не само за Гърция и за България, но и за самата Република Северна Македония.

Най-важното е да се подчертае, че той е исторически неверен.

Действителната история съдържа много нелицеприятни факти както за гърците и сърбите, така и за българите. Трябва да се признае, че в определен момент разказът на Маргаронис изиграва важна, спасителна роля за региона. До голяма степен благодарение на този разказ Сърбия е извадена от „Македонския възел“. И макар в него да е намесен нов фактор – Албания (по-точно албанците), след окончателното заличаване на сръбското политическо, икономическо и културно влияние „Македонският възел“ ще може да бъде решен. Което ще е добре и за самата Сърбия, защото в дългосрочен план тя не печели нищо от замесването си в Македония.

От гледна точка на териториалния спор най-успешна се оказва Гърция, но най-голяма вина за това, че се е случило така, има неразумното поведение на българските управници по време на войните от 1912-1918 г. След като през Балканската война гръцките войски, изпреварвайки българите, влизат в Солун няколко часа по-рано, Гърция е готова да се откаже в полза на България от претенции за Кулуш, Кавала, Сяр, Драма, Ксанти, Деде Агач (днес Александополис)… Наистина в завзетите от гърците райони около Воден, Лерин и Костур живеят доста българи, но гърците, които е щяло да попаднат под българска власт (заедно с черноморските гърци), са били много повече. На гръцкото предложение обаче България отговаря с претенция за Солун, защото градът не можел да се развива, ако хинтерландът му бил в друга държава. Така се отваря пътят към Междусъюзническата война. Дори и след нея на България е оставен излаз на Егейско море, а през 1915 г. премиерът Венизелос е готов да ни преотстъпи Кавала. Отново влизаме във война на грешната страна. Дори след войната Венизелос се споразумява със Стамболийски на България да се предостави излаз на Егейско море – план, провален от деветоюнския преврат!

През Втората световна война отново правим стратегическа грешка и вместо, когато Мусолини напада Гърция, да предложим на Атина и Лондон „празен чек срещу егейско пристанище“, скланяме глава пред Хитлер в момент, в който той обещава Солун на Югославия! Българската администрация в Беломорието извършва множество злодеяния срещу местното гръцко население. Безспорно е, че и гърците са извършвали безброй злодеяния спрямо българи. Във връзка с това обаче би било хубаво да си припомним мисълта на големия френски лингвист и историк Пол Гард, че

две злодеяния никога не се компенсират. Те се натрупват“.

„Македонският възел“ се приближава до своето решение, след като днешната Северна Македония получава независимост.  Ако „Белградска“ империя, простираща се до Охрид и Дойран, е напълно неприемлива за България, то една независима македонска държава винаги е била приемана като разумно решение. След независимостта на Косово възможността на Сърбия да проектира мощ и влияние по долината на Вардар намалява значително. Но ако планът за доброволна размяна на територии между Сърбия и Косово (с който в момента все по-често се спекулира) стане реалност, и Прешевската долина стане част от Косово, а пътят през нея е поставен под международен контрол, от това България може само да спечели. Ще се стигне не само до сближаване между България и Северна Македония, но и между България и Гърция.

Както неведнъж съм подчертавал, ако Гърция и България си разменят суверенни пристанища на Егейско, респ. на Черно море, както и комуникационни линии до тях, всяка от страните ще има жизненоважен интерес от запазването на териториалната цялост на другата и двете заедно да парират евентуални заплахи от югоизток.

Но за да бъде трайно съществуващото решение на териториалния „Македонски възел“, трябва да бъде „развързан“ и преплетеният възел от разкази, легенди и митове. Трябва да сме наясно как се стигна до популяризирането на разказа, представен от Мария Маргаронис, и как да го оставим в миналото.

След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание един все още малко известен македонски интелектуалец Кръсте Мисирков (който през 2000 година е обявен в Скопие за най-великия македонец на 20 век) достига до мрачно заключение.

Според него, макар мнозинството от населението на географска Македония да се определя като българско и да изпраща децата си в български училища, нито присъединяване на цяла Македония към България, нито автономна Македония с „българска боя“ (с български училища и църкви) са били реални възможности. Всички балкански страни, в т.ч. и Румъния, както и повечето велики сили биха се противопоставили, включително и с военна сила. Десет години преди нейното избухване той прогнозира Междусъюзническата война!

Това, което Мисирков не предвижда правилно, е реакцията на българските власти. Според него

„България до сегашното въстание нямаше политически опит за решението на Македонския въпрос, ето защо всички маневри да го решат излязоха ялови. България досега не знаеше, че решението на Македонския въпрос не е изключително в София, ами е колкото в София, толкова и в Белград, т.е. в съгласието между София и Белград. Такова съгласие досега се броеше за държавна измяна, но сега, когато българските дипломати изпитаха своето безсилие и при най-големите свои усилия да решат Македонския въпрос, ще се найдат ред български дипломати, които ще погледнат на това съгласие като на неизбежно зло“ (К. П. Мисирков. За македонцките реботи, 1903 г. с. 17).

Затова той си задава логичния въпрос:

„Българската боя на движението е главната причина за неуспеха. Ако е така, какво се иска от македонската интелигенция, за да се олеснят нещастията на македонците (причинени) от сегашната нещастна авантюра?” (Има се предвид потушеното въстание).

Мисирков предлага да се работи за нова, различна славянска македонска идентичност.

„Македонската интелигенция … трябва да говори помежду си на централното македонско наречие, което трябва да се въведе във всички религиозни и национални пропаганди и в турските школа като задължителен предмет. Това наречие има да става литературен език на македонците.”

През 1913 и 1915 година България не приема подялба на Македония и влиза в поредица от отчаяни войни, но те завършват с катастрофи. Мисирков се отказва от идеите си и завършва живота си като директор на гимназията в Габрово.

И ако много от българите в териториите, присъединени към Гърция, са прогонени, то във Вардарския край те са подложени на жестока сръбска окупация. Македонското освободително движение се фрагментира. За тези, за които е най-важно да запазят своята българска идентичност, няма други съюзници освен фашистите и нацистите. За свой вечен срам демократична Европа подкрепя белградския суверенитет над Вардарския край.

„Левите“ приемат Мисирковия проект. Но вместо обединение на „македонските славяни“ (по Мисирково време разделяни между мнозинство от българи и малцинства от сърбомани и гъркомани) се стига до жестоко поделяне на повечето македонски български семейства. Развихря се това, което в други материали съм наричал „македонска гражданска война“. През 1941 г. изглежда, че печелят „десните“.

През 1944 година победата на „левите“ изглежда пълна и безапелационна.

След Втората световна война българската кауза в Македония изглежда не само съкрушена, но и дискредитирана!

Създаването на македонска идентичност не се възприема като проект – „били сме българи, но вече сме македонци“, а като откровение – „винаги сме били македонци, българите са се опитвали да ни окупират и  асимилират!“. За добро или за лошо именно тази доктрина гарантира на Македония статут на Република в Югославия и улеснява последвалата независимост. (Косово не получава такъв статут, защото се приема, че косоварите са албанци и имат друга „матична“ държава и независимостта е все още оспорвана.)

Тази доктрина изигра своята основна роля – извеждането на земите на Северна Македония от „международно признатите граници“ на Сърбия и Югославия, в които македонските българи попадат след героична съпротива през 1913 и 1918 г.

След повече от сто години македонската идентичност е вече неразделна част от политическата реалност, но „Македонският възел“ няма да бъде решен без „пенсионирането“ на разказа на Мария Маргаронис.

Днес бе направена важна крачка в тази посока.

По време на официалното си на посещение в България министърът на външните работи на Северна Македония даде съвместна пресконференция с министър Екатерина Захариева.

В пряк текст той каза, че България и Македония имат много общи исторически моменти и личности.

В Договора пише, че имаме обща история, която свързва двете държави и техните народи. Не виждам защо личностите, случките, периодите, когато имаме обща история, трябва да ни разделят, когато може да ни свързват. Ние ще изпълним препоръките в Договора не за България, а заради самите нас. Когато Македония и България не са близки, това е антиисторическо“ (т.е. противно на завещаното ни от историята).

Някой да си спомня подобни изяви от македонски държавници през последните 30 години!?

Всъщност идеята, че общото минало трябва да ни събира, а не да ни противопоставя, беше изразена най-напред от президента Петър Стоянов преди двайсетина години и тогава той беше обвинен, че бил „романтик“.

Преосмислянето на историята е бавен и мъчителен процес. Но днес всички – българи, македонци, гърци, албанци, имаме интерес да приемем историята такава, каквато е била, и „Македонският възел“ да бъде разплетен или разсечен.

Историята е единственото нещо на света, което не може да се промени. Всеки добросъвестен историк може да се увери, че бащата на министър Никола Димитров проф. Димитър Димитров е абсолютно прав, когато пише в „Името и умът“:

„Ние, македонската нация, сума и съвременен продукт на тази драма, нямаме причина да се срамим от себе си, от дванадесетвековната етнобиография под „номиналното обозначение“ българи. Срамът е на Европа, най-вече на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария; на Сърбия и Гърция затова, че един народ, който е удържал половин милениум под турско политическо робство и още толкова, че и повече под гръцка духовна доминация, го разпокъсаха поради собствени егоистични стратегии, на дял от него инжектирайки му гръцкия и сръбския шовинизъм, „възпитавайки“ го да си намрази името и рода.“

Приемането на историята, каквато е била, ще спомогне за стратегическото сближаване на България и Македония, ще върне на гърците славата на античното Македонско царство и ще позволи на македонци и албанци да съжителстват като равни.

Етикети: *