Ще дойде 10 ноември и за Корнелия

преди 9 месеца

Нито един лидер на столетницата не остана низвергнат, оплют, изключен и сатанизиран

Т.нар. кървав пленум на БСП на 11 ноември мина без капка кръв. Вътрешнопартийната опозиция сви знамената в очакване на по-добри времена. Верояно тези знамена ща бъдат развети на 26 януари догодина, за когато е насрочен поредният партиен конгрес. Или – което е по-вероятно – за дните след 26 май, когато са евроизборите, на които се очаква БСП да претърпи поредното си поражение. 

Въпреки корнелиологията – по думите на Георги Коритаров. Според него „корнелиология” означава такава социология, която се появява удобно точно преди участието на Нинова в „панорама” и ден преди кървавия пленум – че БСП вече е първа политическа сила. Да припомним, че агенцията, която снесе тази „новина” е АФИС и че тя е собственост на член на НС на БСП. Коментарите са излишни.

Може би най-тежкото обвинение срещу лидерката е, че решенията в БСП се взимат от 5-6 души, което е в остро противоречие с твърдението, че БСП не е лидерска партия и че била най-демократичната в България. После решенията се свеждат на Висшия съвет, който кога разбрал, кога не разбрал за какво иде реч ги гласува и хоп – те стават решения на цялата партия. Които после пък се пращат за изпълнение на депутатите. Тази добре позната от миналото практика се нарича демократически централизъм – решенията на малцинството отгоре са  безусловно задължителни за мнозинството отдолу. Ама нали БКП се отказа от него на 14-ия си извънреден конгрес през януари 1990 г., ще каже някой. Да де, ама това бе БКП. Тайно и полека, демократическият централизъм си се завърна в партията-майка, ако въобще някога я е напускал.

Нинова се размина засега с вътрешнопартийния импийчмънт

Но Румен Овчаров я предупреди, че не й остава много време да тръгне в правилната посока. Иначе я очаква съдбата на всички досегашни лидери на столетницата, без тази на основатели й Димитър Благоев – Дядото. Така или иначе обаче и нейният 10 ноември ще дойде.

Защото ако има някакво постоянно явление в 127 годишната история на Столетницата, това е фактът, че нито един нейн лидер не остана низвергнат, оплют, изключен, сатанизиран и обвиняван в изкривяване на партийната линия, която самият той е наложил и която цялата партия е била принудена да следва.  И в крайна сметка – свален от онези, които най-много са му се кланяли, мазнели, цитирали и величали.

За да започне тяхната ера, която е единствено правилната. И така – до следващия пръв партиен ръководител.

Така е – партията е права, когато съгреши дори, както е казал един поет.

Само основателят на партията Димитър Благоев бе пощаден във времето, въпреки че след болшевизирането на тесните социалисти през 1919 г. никой не го е питал за нищо и онези, които той отгледа под крилото си, го превърнаха в обикновен фигурант. Известна е позицията на Дядото за Септемврийското въстание през 1923 г. – ние тая партия 30 години я градихме, те за 3 дни я съсипаха.

Георги Димитров бе вождът и учителят на българския народ, героят от Лайпциг, победил и доубил фашисткия звяр, създателят на Отечествения фронт, издигнал животворната българо-съветска дружба

чак до висотите на слънцето

положил началото на социалистическа България, на индустриализацията и колективизацията, на първите дву-три и петлетни планове. На негово име се кръщаваха градове и язовири, пионерски и комсомолски организации, издигаха му се паметници, а мавзолеят му в София цели 40 години бе храм за комунистите. После самите те се отказаха от него, изнесоха го от храма и вече никой от социалистите нито го споменава, нито би желал да му се припомня кой е Димитров.

След него Вълко Червенков бе въздигнат в култ, устройваха му бурни овации и скандирания, величаеха го като достоен продължител на безсмъртното дело на Георги Димитров, възхищаваха се на неговата далновидност да построи плавателен канал между Панчарево и Павлово, на негово име се кръщаваха университети, академии, той бе корифей в литературата, той бе идеологът-цензор, наложил брутално в нея т.нар. социалистически реализъм.

Но… За една нощ Червенков бе свален, култът към него обявен за вреден, потъна в забрава и името му стана табу.

Тодор Живков, който дойде на неговото място,  бе най-големият блюдолизец на Червенков, но на свой ред той бързо стана пръв партиен и държавен ръководител, човек от народа, построил две Българии, виден деец на международното комунистическо и работническо движение,

вдъхновител на животворната априлска линия

на строителството на развитото, зрялото и прочие социалистическо общество, на безброй концепции и докладни записки,  вдигнаха му паметник преживе … и така 35 години. После за един месец бе свален от всички постове, изключен от партията, обвинен за всички извращения и деформации, арестуван и съден в кокошкарски процеси.

Петър Младенов стоя начело на БКП/БСП твърде кратко и бе изхвърлен от този пост, както и от президентския/председателския, от своите. Времената бяха такива.

Александър Лилов бе смятан за втори човек в Партията след Живков, величан като Стратега, като лидерът, не допуснал преименувалите се за една нощ комунисти да се разцепят, който облъчваше партията като Кашпировски с неговото „Единство”. Направи от БСП модерна лява партия, социалистическа от социалдемократически тип или обратното- кой вече ти помни, пък и има ли значение, написа й програма за новите времена.  И за благодарност беше низвергнат на един конгрес и му бе заявено в прав текст, че партията няма нужда от Дън сяопиновци като него.

Жан Виденов буквално бе пометен от заговорници от най-висшето ръководство. Седмица преди 10 ноември 1996 г. 19 видни социалисти публикуваха отворено писмо срещу председателя на партията и премиер на страната.

Стана ясно, че Виденов е пътник

 и той сам си подаде оставката по Коледа. На него му бяха прехвърлиха всички вини за проваленото управление. Но и до днес партията не е дала оценка за неговото управление, може би защото после същите хора от това управление ги виждахме и виждаме при следващи и по-следващи управления, като Румен Овчаров и Румен Гечев, например. Но те не са виновни, за всичко е виновен лидерът.

Георги Първанов бе величан от същите тези, които го изключиха – до един негови креатури от „Позитано” 20 и от страната – като най-успешният български политик на прехода, единствен с два мандата като президент. Когато започна да критикува единстено правилната партийна линия на лидера Станишев, го застигна съдбата на предшествениците му.

Станишев стоя на поста доста дълго, загуби всички избори – повече от 10. Но се окопа здравата в Брюксел и сега битката е дали партията му ще го номинира отново за водач ва евролистата. Войната тепърва предстои, но според мен Сергей няма да я спечели.

И най-вероятно може да го сполети съдбата на останалите лидери на партията.

Михаил Миков стоя начело на столетницата твърде кратко, за да свърши нещо съществено, освен да загуби едни парламентарни избори.

Ще дойде и редът на Корнелия. Вместо да сипе огън и жупел по вътрешнопартийната опозиция, по-добре е тя  да се отгледа в най-близкото си обкръжение. Там вече някой я дебне, крои й шапката  и е започнал да плете мрежите си под прикритието на най-голям ласкател, който става на крака и ръкопляска на всяка дума на лидера си, който я гледа в очите и предугажда всяко нейно желание и мисъл.

Така преминава партийната слава.