Ще прескочим ли вира на взаимното неразбиране?

преди 2 седмици

България и Северна Македония могат и трябва да прескочат бушуващия вир на разделение помежду си. Прякорът на войводата ни подсказва, че сме длъжни да го направим!

Оригиналната надгробна плоча.

Преди месец сред многото проблеми в отношенията между България и Северна Македония се появи и нов казус. Неизвестни лица подменят надгробната плоча на войводата  Велко Скочивирчето и няколко негови съратници загинали през 1904 г., когато село Клепач, Прилепско се е намирало под властта на Османската империя. На оригиналната плоча, на книжовен български език (според тогавашния правопис) е изписано: „Тѣ умрѣха за свободата на Македония и обединението на България”. Следва известният цитат на Ботев: „Тозъ, който падне в бой за свобода, той не умира”.

Изброени са имената на загиналите. Войводата е записан като Велко Скочивирчето – както е бил известен сред народа. Още двама комити – Костадин и Димитър от Битоля са записани с техния прякор Генимале (Гени маале се нарича една от махалите на града). Останалите четници, в съгласие с българската именна система са носили фамилни имена завършващи на -ов (ев) ако те произтичат от името на бащата или дядото (в случая това са: Милевъ, Гьорчевъ, Долнимановъ, Костовъ и Романовъ) и на -ски ако името просизлиза от мястото (в случая Берански, за когото е записано, че е от село Беранци). Новопоставената плоча е написана на съвременен македонски език. Фамилните имена на Милев, Гьорчев, Костов, Романов и Долниманов са изписани Милески, Гворчески, Романовски и Долнимановски (чието първо име е сменено от Недѣлко на Влеко). Променено е и малкото име на Берански от Димитъръ на Димитриja.

На новата плоча пише единствено, че комитите са загинали за „слобода на Македониjа”. Преведен е и цитатът на Ботевото стихотворение: „Тоj што паѓа во борба за слобода, не умира.”

Българското МВнР изпрати до македонското посолство нота, с която протестира срещу поредното похищение на българското историческо наследство в РС Македония. Македонското външно министерство отговори, че ставало дума за частен паметник на гроб и промяната била извършена от наследниците, в съгласие с църковното настоятелство на църквата „Св.Архангел Михаил“ в село Клепач.

Македонският световен конгрес и други македонски патриотични организации обявиха, че написаното на оригиналната плоча било подвеждащо. Тя била поставена през 1915 г. от българския окупатор, с цел да се подмени историята. Комитите според тях не загинали за никакво обединение на България. Следователно плочата е трябвало да бъде подменена.

Коя от двете страни е права?

За да си отговорим на този въпрос трябва да сме наясно с отговорите на серия други въпроси:

  1. За какво са се борили загиналите погребаните в село Клепач комити?
  2. Кой и кога е поставил плочата?
  3. Как и защо тя е оцеляла поне до 2020 г.?
  4. Кой и защо я е подменил?

Може би най-трудно ще намерим безспорен отговор на първия въпрос. Без съмнение комитите са се борили за освобождение на Македония. Но доколко обединението ѝ с България е било важен за тях приоритет и доколко идеята за автономия е била върховният идеал, е тема по която може и трябва да се води жива дискусия, но по която едва ли някога ще постигнем единомислие. Имаме всички основания обаче да мислим, че комитите са разглеждали езика си като български. Или поне, нищо не ни дава основание да мислим, че според тях говорите в Македония  „всъщност” били отделен език. Какво ни дава основание да мислим така? И по това време е имало личности, които са отричали българския характер на местните говори и са призовавали към кодифицирането на македонски език, но те не са били част от освободителната организация. Година по-рано Мисирков е призовал своите събратя: „Да се откажем от нашия пръв дълг да се борим за политическа свобода, да разрушим всичко, направено досега, и да почнем все едно от азбуката”. И добавя, че: „Българската боя на движението е главната причина за неуспеха. Ако е така, какво се иска от македонската интелигенция, за да се улеснят нещастията на македонците от сегашната нещастна авантюра?”

От дистанцията на времето можем да заключим, че „българската боя” на комитите не може да бъде поставяна под съмнение, макар да е спорно дали са се борили за „обединение на България”.

Не така стоят нещата за хората поставили плочата. За тях свободата на Македония и обединението на България очевидно са били неделими. Появиха се предположения, че плочата е поставена през 1915 г., по време на Първата световна война, когато село Клепач е под контрола на Царство България. Дали обаче плочата е поставена от българските власти, или от местните хора?  Не друг, а външното министерството на Република Северна Македония дава уверения, че става дума за частен гроб. Плочата очевидно е поставена от роднини на загиналите, които ги помнят. Но тогава на практика всички са били за „Обединена България”. Никой не е мислел за автономия! През 1915 всички крила на освободителното движение воюват на страна на България, убедени, че тя е влязла в общоевропейската  касапница заради тях. Гьорче Петров става кмет на Битоля. Димитър Влахов – губернатор на Косово. Няколко години по-късно Димо Хаджидимов, ще напише, че идеята за автономия на Македония: „Все пак си остана само идея българска, докато най-после изчезна и като българска. Нито гърците, нито турците, нито друга някоя националност в Македония възприеха тоя лозунг. Нещо повече: обявиха се против него, против автономната идея.”

Ако предположим, че плочата е била поставена от „българския окупатор” и написаното на нея не е отговаряло на чувствата на местните хора, е логично да предположим, че те биха я свалили при първа възможност – примерно през късната есен на 1918 г. Само че плочата оцелява режимите на Кралство Югославия, на Социалистическа Федеративна Република Югославия. Непокътната е и през първите близо 30 години на независима Македония. Изглежда през всичките тези епохи плочата е била известна само на местните хора и убегнала вниманието на централните власти.

Но защо днес сред местните хора – някои от които може и да са потомци на комитите погребани под плочата се постига консенсус около желанието тя да бъде подменена?

Подобно развитие може да бъде обяснено само с неочаквания конфликт между България и Северна Македония кулминирал с налагането на българското вето за започването на преговори на нашата съседка за присъединяване към ЕС.

През 2017 г. беше подписан „Илинденският” Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. В него България и (тогава) Република Македония признаха, очевидното – а именно, че имат обща история. Но Договорът си остана мъртва хартия. Официална София всъщност не прие идеята за „обща история” и настоя, че България (евентуално с македонските българи) е единственият правоприемник на „българската” история на Македония „до 1944 г.”. От тук и претенцията, че в РС Македония крадат или унищожават „нашето“ (на Р България) културно наследство. От РС Македония пък не спряха с опитите да „доказват”, че всъщност нямало обща история. Жителите на Македония (в мнозинството си) никога не били българи (не само в съвременен смисъл, но и според разбиранията през епохите), никога не определяли совите говори като български, никога не приели книжовния български като свой и никога не се борели за „Обединена България”.

И понеже плочата свидетелства за обратното, тя трябва да бъде премахната. Македонците трябва да се самоубедят, че тя е чужда, подметната, а не отразява етап от развитието на съзнанието на техните предци.

Новата плоча

Това е губеща тактика, защото надгробната плоча от Клепач далеч не е единствените свидетелство, че през 1915 г. Македония е била населявана предимно от българи и поне за онзи момент идеите за автономия са били забравени!

Посегателството срещу плочата не е посегателство срещу културното наследство на Република България – макар тя да е негов сънаследник. Посегателството е основно срещу културното наследство на самата Република Северна Македония. Това е акт на жестоко самонараняване!

За съжаление не можем да не признаем, че днешната Република България има вина за това македонците да искат да разрушат и подменят собственото си културно наследство. Защото историята не свършва през 1915 г. След три години свръхчовешко усилие на Българската държава и на македонските българи (тогава мнозинство от населението в земите на днешната Северна Македония), всичко завършва с горчиво поражение. Част от хората – интелигенцията и почти цялата освободителна организация  поемат към България, но друга част остават по домовете си. Десетилетия наред „крият” плочата от сръбските власти. Но в крайна сметка, след много перипетии те успяват да се спасят от това да живеят под чужд суверенитет, като изграждат своя нация. Като започват „от азбуката“.

Историческият спомен никога не съвпада с историческата истина, но в случая с Македония промяната е драстична.

След 1991 г. България помогна на Македония да утвърди своята независимост, но не разбра травмата преживяна от тези хора, нито гордостта от това, че все пак са успели да изградят своя нация. Не подкрепи усилията им да консолидират своята съвсем реална идентичност. Защото е крайно нереално да очакваме македонците да се завърнат към идентичността на Велко Скочивирчето и неговите другари, още по-малко към идентичността на хората издигнали надгробната плоча в тяхна част. Но с малко помощ, разбиране и любов, много от македонците може и да осъзнаят, че не е нужно да рушат свидетелствата за идентичността на своите предци, защото така не консолидират своя идентитет, а напротив – подлагат го на страховит риск!

България и Северна Македония могат и трябва да прескочат бушуващия вир на разделение помежду си. Прякорът на войводата ни подсказва, че сме длъжни да го направим!

Етикети: * *