„Що се тепаме, браче бугаре?!”

преди 9 месеца

В Битката при Сливница българските войски удържат историческа победа, която спасява от гибел младата ни държава. България дава 1 800 свидни жертви. С живота си се прощават 2 100 сръбски войници.

Вечна слава на героите!

В битката при Сливница българските войски удържат историческа победа, която спасява от гибел младата ни държава. България дава 1 800 свидни жертви. С живота си се прощават 2 100 сръбски войници.

Но досега твърде рядко сме обръщали внимание на друг фактор, допринесъл за победата на българското оръжие: нежеланието на сръбските войници да се бият за кауза, която им е чужда. В сръбската войска царуват униние, страх и съмнение в смисъла на цялата кампания. Част от сръбската интелигенция открито негодува срещу авантюрата на крал Милан, чийто ламтеж за още българска земя, подклаждан от Русия и Австро-Унгария, праща на безсмислена смърт хиляди млади сърби.

Подлата роля на Русия е оценена от П. Тодоров с думите: „Ако Русия не беше решила незаслужено да ни накаже, може би, Балканите не щяха да преживеят неговата (на крал Милан) авантюра. А без нея сръбско-българските отношения не биха се влошили до тази степен. Руската дипломация вложи много гняв и чувство спрямо една млада и неопитна държава. Оттук и онова наше дълбоко естествено огорчение, първата психологична опора на „Drang nach Bulgаrien“; на онази изкуствено създадена, предвзета наша външна политика и на онази вяра в централните държави; която се промъкна отначало много предпазливо, обхвана и овладя част от върховете на народа и на нашето управление, след това една част от самия народ и, чрез пламъка на голямата война, изгори най-хубавите надежди на българското племе”.


Бранислав Нушич (вторият отдясно наляво) през 1912 г. по време на Балканската война

Големият писател и хуманист Бранислав Нушич е в редиците на сръбските войски. Плод на негодуванието му срещу краля става сборникът „Разкази на един ефрейтор за Сръбско-българската война”. Нушич показва ужаса и безпомощността на сръбския селянин сред братоубийствената стихия на войната и изразява искрени симпатии към българския народ.

Малко по-късно, през 1887 г., за сатирично стихотворение Нушич бива осъден на двегодишен затвор. От затвора писателят излиза с още по–остро перо и с гражданска ярост срещу недъзите на обществото, които изразява в сборника с фейлетони „Странички от Пожаревацкия затвор”.

Преди генералното сражение, когато малобройните български роти водят прикриващи бойни действия и чакат подкрепления, няколко луди глави тормозят сръбските войски с нощни атаки. Подобни нестандартни бойни действия дават повод на сръбските войници да бягат от позициите си и бавно, след уговорки и заплахи да се връщат на първа бойна линия. На пияна глава кавалеристът Аврам Гуджев вдига ескадрона си през нощта и се втурва да сече палатките и часовите на спящите сръбски войници. Ужасени от стрелбата и от препускащите българи, сърбите бягат няколко километра навътре в страната си и повече от половин ден са събирани от командирите.

На другия ден полуизтрезнелият Аврам Гуджев е извикан при командирите на Сливнишката позиция и е заплашен с военен съд. Но като виждат резултатите от нощния му налет, младите капитани, учили военно дело заедно с нощния герой и хулиган, му изказват поощрение.

В Сръбско-българската война

за първи път излизат на бойното поле и организациите на Червения кръст от двете православни държави. Българският и Сръбският червен кръст установяват контакти помежду си, грижат се за ранените и болните, полагат усилия да не бъдат допуснати жестокост и безчовечни действия спрямо пленени или ранени бойци, а след войната съдействат за цивилизована размяна на пленници. Така за първи път на размирните Балкани две воюващи държави прилагат и спазват клаузите на първата Женевска конвенция от 1864 г.

Принос за спада на бойния дух сред сърбите дава и „народната” дипломация, водена в местните кръчми. След залез слънце малобройните кръчми около Сливница, Гургулят и другите села, край които са разположени войски, се препълват от българи и сърби. Без да се се договаряли, двете страни повтарят сцени, станали преди двайсетина години по време на Гражданската война в САЩ (1861-1864 г.). И там южняци и северняци пият заедно, намират общи познати, черпят се един друг и при раздяла си казват като парола и заклинание: „Ще се срещнем утре на бойното поле” (See tomorrow on battlefield).

И преди, и след Освобождението на България границата не е била охранявана особено старателно. А преди 1830 г., когато руски офицери чертаят картата на бъдещата сръбска държава и късат исконни парчета от историческото българско землище, в този район живеят само българи. Селяните от пограничните села неведнъж хващат и връщат на собствениците им избягали крави, волове или овце, търгуват земеделски инвентар, помагат си при природни бедствия. След като Сърбия получава самостоятелност, отначало по-плахо, а после все по-ожесточено сръбските власти започват да обезбългаряват отнетите от страната ни територии.

Та в онези студени вечери преди главното сражение сърби и българи си говорят човешки, пият дружно и псуват онова „кюлхане” Милан, хвърлило във война едни сиромаси срещу други. И българи, и сърби знаят песента:

Хай Милане, крал Милане,
с коя глупос ти си пошел
да се бийш с бугарете,
с бугарете, с наши братя.
Нихно царство седем годин,
наше царство от сто годин!
Ако да им надвийеме,
нищо не че да здобийеме:
сва Европа че ни сапре;
ако ли ни па надвия,
срам че ни е дур до века.
Не знаеш ли бугарете,
че са тийе твърдоглафци,
твърдоглафци, инатлии,
тъй са неска на бой силни,
не знаеш ли, ка се бихме,
ка се бихме сас Турция?

Очевидци си спомнят, че отначало сърби и българи пият мълчаливо, като на погребение. Когато настроението се повишава, някой от войниците поръчва кана вино на съседната маса, където седят войници на противника и пита за свои съседи или познати сред сърбите. Битът, миналото и езикът на хората са толкова близки, че се разбират без преводач.

– Па ти не си ли Йован от Пирот? – ще попита някой българин.

– Я сум брате. Па ти како си? – стиска ръката му мустакат сърбин.

– Епа како? Ни сум лепо. Тепаме се.

– Оти се тепаме, брате? Ща имаме да делиме? Бедни ора сме.

– Майцу му поебем Милану! – изръмжава някой от по-младите сърби и всички пият дано по-скоро да пукне Милан и тая война да се свърши…