Спасени или оцелели?

преди 4 месеца

Трудови дружини или концлагери? Истини за събитията около съдбата на българските евреи в България (1941-1944г.)

През 2007 г. България се върна сред развитите европейските страни и народи. За годините след войната една история трудно си пробива път, многократно изкривявана и фалшифицирана. Докато за социалистическа България спасяването на близо 50 000 евреи бе дело на Партията и лично на другаря Тодор Живков, то за демократична България то бе приписано колективно на българския народ, който бил толерантен, на интелигенцията, която протестирала, на Църквата, чиито архиереи не се поддали на нацисткия натиск и т.н. Професор Габриеле Нисим пък осветли важната роля на бившият подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев. Между впрочем странно защо трябваше да дойде един италианец в София и да изрови из архивите личността на Пешев, а не се намериха български историци, които да свършат това… Странно защо и книгата на Нисим не бе преиздавана близо две десетилетия…. В последно време някои среди в София готвят нова „версия“ на историята с евреите, в която важно място заемат Вълка Горанова и нейни другари – партизани, а така също и тезата, че „българските евреи не били спасени, а оцелели“.

Със защитата на дисертационния ми труд си дадох дума, че като учен, като европеец, ще защитавам Истината, като ще чета без емоции документите и ще анализирам като безпристрастен анализатор историческите източници. В една моя научна публикация през 2018г. написах, че „спасяването на евреите от старите предели на Царството не е еднократен акт, а целенасочен и продължителен процес, в който вземат участие общественици, политици, държавни институции, църковни дейци и др.“. Истина е обаче, че нито българският народ, нито партизаните и БКП, които са били в нелегалност по това време, нито другарят Живков, който дори не е бил в София по време на онази майска манифестация на българското еврейство, нито дори Димитър Пешев, който макар и да е бил част от мнозинството в тогавашното Народно събрание, можеха да спасят своите сънародници от еврейски произход. Колкото и подписки да правят, колкото и да протестират. В един едноличен режим властта произтича от „най-високото място“ в лицето на тогавашният държавен ръководител на Царство България – Борис III. Интересни в тази посока са контактите по оста равин Даниел Цион – Петър Дънов – царският съветник Любомир Лулчев – цар Борис III. За тази връзка вече съм писал. За нея специално ми разказаха български евреи в държавата Израел. Сега ще си позволя да продължа напред по темата, тъй като се опитват да натрапят поредната неистина за онези събития – тезата,  че „евреите в България не били спасени, а оцелели“. В подкрепа на тази неистина започнаха да се появяват паметници с табелки към тях – първо в Брезник, където четем надписа: „На евреите от трудовите групи, жертви на Холокост 1941-1944 г.“, а година по-късно – през юли 2019г., и в Неделино, в чиито новопостроен градски парк има отредено място на сходен мемориален знак със същият текст. И на двете места на откриването присъстват членове на еврейската организация в България, както и видни представители на изпълнителната, законодателната и местна власт. В началото на 2020г. във Военния клуб група общественици и историци участваха в кръгла маса, чиято основна цел бе да се разгледат процесите, свързани с трудовите дружини и участието в тях на българските евреи в периода 1941-1944 г. Необходимостта от подобни конференции и дебати се налага, тъй като е крайно време тези събития, личности и процеси да бъдат детайлно проучени. Години наред, България и нейните държавни ръководители, учени, цялото ни общество, не успяха да направят истински и безпристрастен, подчертавам безпристрастен, прочит на онези събития. Прочит, който да включва и трагичната съдба на онези евреи от Македония и Тракия, в пределите на Югославия (Народна Република Македония ще се появи по-късно) и Гърция, но също така и съдбата на хора като Стефан Клечков, един непризнат и до ден днешен за праведник от „Яд Вашем“ мъченик. Тези събития и до днес тънат в мъгла, разсейвана, от време на време, от малкото изследователи, дръзнали да пишат по темата.

Да се върнем на въпроса за евреите, които били „оцелели“ и трудовите „лагери“, които определени среди у нас се опитват да  представят за „концлагери“, където се е полагал „нечовешки (робски) труд“.  В следващите редове ще приведа документи и спомени за онези събития. На база на тях ще дам и своята безпристрастна оценка на изследовател.


Как бяха създадени трудовите дружини (групи)? Заповедите на ген. Антон Ганев разкриват, че Царство България е третирало равно всички трудоваци и е полагало санитарни и други грижи за тяхното здраве.

От 1 май 1941 г. до есента на 1944 г. всички мъже от еврейски произход на възраст между 20 и 46 години са били част от т.нар еврейски групи (еврейски трудови дружини). В поверителен доклад на тогавашното Министерство на войната от 5 март 1941г. се казва:
„С влизането в сила на Закона за защита на нацията, наложи се, щото много евреи, имащи мобилизационно назначение във войската и извикани на временно обучение в същата да бъдат освободени от служба. Същите при така създаденото за тях благоприятно положение, се завърнаха по домовете си и необезпокоявани вече от каквото и да е задължение към страната, свободно се отдаваха на своите мирновременни занаяти, предимно търговия и започнаха да трупат богатства за сметка на ония българи – войници, които извикани в редовете на войската отстояват интересите на Родината. Естествено, че това обстоятелство не остава незабелязано от тези последните, които нескрито започнаха да изказват недоволството и възмущението си от освободените от служба евреи….За да се внесе чувство на една по-голяма справедливост, Дирекцията в една конференция с Директора на труда, Началник щаба на трудовите войски, Началника на Първо военно окръжие и Началника на временната трудова повинност, обсъди най-щателно създаденото със Закона за защита на нацията положение, и намери за уместно и в духа на чл. 21, буква „г“ от Закона за защита на нацията, да се препоръча като най-удобна мярка за сега:  да се ангажират в полезна за страната работа всички евреи, имащи мобилизационно назначение във войската, като за целта преминат на разпореждане на трудовите войски…“[1]

Още по-любопитни са заповедите, които издава русенецът ген. Антон Ганев, командир на трудови войски. В своя заповед от 18 април 1941 г. той „извиква на обучение всички запасни чинове евреи…, които ще бъдат разпределени в 1,2,3,5 и 7  трудови дружини..“. В последваща негова заповед от 24 април с. г. се заповядва: „Повиканите на обучение в частите на трудовите войски евреи …ще имат еднакво съответно служебно положение с това на трудовите офицери, подофицери и войници. Трудоваците – евреи ще имат всички задължения и ще се ползуват с всички права, каквито имат трудоваците – българи“. Това нещо е много важно – евреите – трудоваци са имали всички задължения и равни права с трудоваците – българи. Тогавашната българска държава не е правила никакво разграничение на верска основа. Това си проличава от следващата заповед на ген. Антон Ганев от  16 юли 1941г., в която четем, че се разрешават 15 дни домашен отпуск, в т.ч. и на запасните трудови кандидати – от еврейски произход“. Да, всички са третирани равно. Но не е само това. Тогавашната българска държава се е грижела и за здравето на трудоваците, което проличава от заповед от 22 юли 1941г., в която се настоява за полагането на непрестанни и най-настойчиви грижи за запазване здравето на трудовите войници. Тогавашната държава е изисквала те да бъдат хранени и с вкусна храна. Това се доказва в редица документи. Така например командира на Трета трудова дружина в село Неделино, Златоградско, в своя Наредба от 14 септември 1941г. заповядва:  „Първата и най-важна грижа за всеки командир да бъде приготовляването за трудовите войници на вкусна и питателна храна. Доброкачествени продукти и зеленчуци се дават в достатъчно количество. Остава да се създадат добри условия за приготвяне, от тези продукти, на вкусна чорба…Да се подберат добри и опитни готвачи“. Командира на 5-та трудова дружина на гара Чепино, Пещерско, в своя заповед посочва протокол от 30 август 1941г., в който са констатирани наличните в складовете на дружината продукти:

По-горе цитираните заповедите показват едно – евреите- трудоваци са имали равни права с останалите, хранени са с питателна храна, полагали са се санитарни грижи за тях. По време на проучванията си никъде не намерих документи, които говорят за робски труд и тежки условия. Но нека оставим българските документи от архивите и да се позовем на спомените на евреите от онези времена.  На първо място ще си позволя да спомена за разговорите ми с инж. Самуил Ардити, които години наред водехме при неговите посещения в страната ни. Ардити, малкият син на Бенямин (Буби) Ардити – дългогодишният депутат от български произход в Кнесата, носител на най-високото отличие на българското външно министерство, остана до последно един Дон Кихот в представянето на историческата истина. В един от многото разговори, проведени в централен столичен хотел по повод трудовите дружини, той спомена пред мен:  „Българските евреи сме спасени! Не оцелели, оживели..спасени! …За Сомовит..като че ли в България е имало тези лагери като в Полша. Там бяха 400 човека. Там режима отначало е бил мъчен, но после се е подобрил. Чел съм книгата на равина Даниел Цион. Той също е бил в лагера.…. Да, имахме грижи, тревоги, но останахме с живота. Аз съм писал на много места. Тук беше лятна колония. Когато заминахме за Израел се срещнахме с другите евреи от Европа. Тук беше лятна колония. Например моята съпруга е родена във Варшавското гето. Там беше мъчно.“[2]. Освен с инж. Самуил Ардити, имах възможност да проведа и разговори с български евреи в Тел Авив, Израел, при едно от моите пътувания. Повечето от тях днес са на преклонна възраст, но пазещи топли чувства към страната ни. Хора, които  с радост ми показваха картички и монети от България. От български евреи се сдобих с и с една книга, която е била отпечатана през 1975г. в Бат- Ям, Израел, но никога не е била издавана в България – „Недовършеният път на Негово Величество (из спомените на един от много от еврейските трудови лагери)…странно… Автор е Реувен Бенаройо, български евреин, трудовак, прекарал години в трудовите дружини  между 1941г. и 1944 г. Тя е ценна от гледна точка на това, че нейният автор е пряк участник, свидетел на случващото се събития. Още в предговора автора посочва: „Но общо, старанието ми е било да се приближа максимално до обективната картина, за да може този материал наистина да бъде автентично отражение на откъс от дадена епоха…“. През 1941г. той е трудовак в Церово (намира се в Искърското дефиле) и подробно описва дейността, която с другарите му е трябвало да вършат: „Работата ни се състоеше главно в пробиване на дупки за взривяване на скали….Някои отиваха по обектите , но не работеха, защото си имаха свои наемници, на които плащаха, за да изпълнят акордите им. Други отиваха да играят покер с подпоручик Станчев и винаги „губеха“.[3] И още: „В неделни дни с увеселителния влак от София, на тумби прииждаха жените на войниците, с техните майки, балдъзи, приятели и приятелки. Те носеха със себе си варени кокошки, месо за печене, пастел с месо, моркови, дроб езици, салами – какви ли не деликатеси. Ако се преброеха дайретата сигурно щяха да се окажат една дузина. След обикновената размяна на привети и описание на изминалата седмица, близките се разполагаха на някаква полянка или в самото село. След пищният обед, настроението се повишаваше и групичките започваха да се сливат, дайретата да образуват трио или квартет, певците –хор и срещата се превръщаше в пищен панаир и пикник, където кръшните хора отстъпваха на кючеците.“[4]

Срещи с жените си, музика – това са част от нещата, които се случват в тази трудова дружина, описани от нейния автор. Все едни неща, които трудно бихме обвързали с концлагери и „тежък робски труд“.  Но нека да прочетем какво се случва и на следващата година, когато авторът отново е извикат като трудовак, но в друга трудова дружина: „Нашата работа се състоеше в изкъртването на скали и разширяването на шосето, „закърпването“ му – както се казваше и свързването на град Пещера с Неврокоп или както ние го назоваваме – Ню Йорк…“[5]

Бенаройо споделя, че в новата му трудова дружина, в която труд полагат около 400 човека, цели пълен мързел и другарите му не вършат никаква работа. Цитирам: „До началството в Министерството на пътищата и градоустройството стигна сигнал, че в нашата 6-та група е пълен провал – не се върши никаква работа, пък и няма перспектива да бъде извършена и за в бъдеще. И действително – ние бяхме преминали всякакви граници. По часове стояхме строени на лопатите си заети в оживени политически спорове, мръсни вицове и подначалникът просто ни се молеше: „Поне да се чуе малко желязото!“ – казваше той. За форма, ние се размърдвахме малко, лениво повдигахме кирка, две и пак продължавахме нашият народен университет като някои по-нахални наши събратя, се скриваха зад близката горичка и продължаваха покера и барбута си…“[6].

През 1943г. Бенаройо е разпределен в Ихтиман. Там се прокарва ново трасе от три километра, а авторът с гордост пише, че ръководи 5 човека, с които „нивелирахме шосето, запълвахме празнотите, прекарвахме макета и след одобрение засипвахме с пласт пясък, за да се затегне чакъла.“[7]. Докато се трудят, евреите удрят с камъчета по вагонетките и пеят… През м. юни 1943г. две събития се случват в дружината, където работи автора. Тогава на посещение пристигат бившият министър – председател Никола Мушанов и митрополита на Пловдив Кирил. Авторът пресъздава разговорите, които двамата провеждат с трудоваците: „„…драги съграждани евреи, искам да ви съобщя, че в разговор с Царя получих тържествено обещание, че нито един евреин в бъдеще не ще бъде изселен от България. Аз ви обещавам, че ще бъда нащрек щото това обещание да бъде изпълнено, макар че още тежки дни могат да дойдат в живота ви…“[8], заявява Мушанов.

Още по-категоричен е пловдивският митрополит Кирил: „бях лично при царя. Протестирах за мерките, които е взел да изсели евреите от София. Казах му, че който посегне на евреите, наказание от Бога ще го сполети. Казах му още много други тежки слова. Той ми отговори, че взетите мерки са временни и евреите скоро ще бъдат върнати по техните местожителства (това стана след една година приблизително) и никакво изселване извън пределите на България не ще бъде предприето.“[9]. Но нека да видим какво се случва на митичната дата 9.9.1944г. в трудовите дружини:

„9 септември завари лагера само с двама обитатели: Соломон Капон и Буко Давидов. Както се казва, че те „заключиха“ лагера и се прибраха в Кнежа, където по това време се провеждаше голям митинг….“[10]

Изводите, които прави Бенаройо, на база 4 годишното си пребиваване по трудови дружини, дават трезва оценка за това какво са представлявали те:  „Вярно е, че не може и да стане никакво сравнение между атмосферата в еврейските лагери през 1941г. в сравнение с 1942г. и особено с 1943г. Но ясно е, че и през четирите години еврейските принудителни трудови групи не могат да бъдат сравнявани и с един процент дори – със страданията, трудностите, мъките , опасността, ужаса и заедно с това – величието на хората там – лагерите на смъртта, под ръководството на Гестапо в Освиенцим, Дахау, Аушвиц и прочие и прочие.“[11]. Един български евреин – трудовак, ясно пише, че трудовите дружини не могат да се равняват дори и с един процент на концентрационните лагери на Гестапо в Освиенцим, Аушвиц и Дахау! Признателността на Бенаройо се прокрадва през цялата книга, но най-трогателни са едни от последните редове в нея, където авторът пише дословно:  „Недовършен остана пътя на Негово Величество. Жизненият му път. И пътят, който в негова чест и име трябваше да настелят еврейските принудителни групи….Българските евреи бяха спасени изцяло – на 1 септември 1939г. – началото на Втората световна война – в България живееха към 50 хиляди евреи. На 9 май 1945 година – краят на Втората Световна война – в България също живееха към 50 хиляди евреи. Нито един евреин от България не е бил унищожен като евреин, нито пък е бил изпратен на смърт извън границите на страната…“[12]

След краят на Втората световна война голямата част от българските евреи емигрираха и поставиха основите на държавата Израел. Доброто им образование и възпитание, което получиха в Царство България, им даде възможност да се реализират пълноценно в израелското общество, упражнявайки различни и престижни професии. Някои от тях строяха пътища, други станаха уважавани лекари, трети – богати занаятчии и т.н. Част от тях създадоха и футболния клуб „Макаби Яфо“, в който първоначално от 11 играчи 10 са били с потекло от България…имало е и един арменец. Все още живите в Израел, вече на преклонна възраст, си спомнят онези събития с благодарност към малка България и нейният държавен ръководител.


[1] Поверителен доклад на Министерство на войната, дирекция Гражданска повинност от 5 март 1941г. Военно-исторически архив В. Търново

[2] Разговор със Самуил Ардити, София, личен архив на автора

[3] Бенаройо, Р. Недовършеният път на Негово величество (из спомените на един от много от еврейските трудови лагери), Бат- Ям, Израел, с..10

[4] Пак там, с. 12

[5] Пак там, с. 21

[6] Пак там, с. 25

[7] Пак там, с. 50

[8] Пак там, с. 70

[9] Пак там, с. 70

[10] Пак там, с. 94

[11] Пак там, с. 18

[12] Пак там, с. 95

Етикети: *