Спорът не е какъв е бил Гоце Делчев, а за характера на днешната македонската държава

преди 3 години

Миналото е непроменимо, но историческият спомен е част от политическата реалност и се променя непрекъснато.

Възстановеният паметник на полковник Каварналиев

По време на честването на втората годишнина от подписването на Договора за добросъседство и приятелство между България и Северна Македония премиерът Борисов постави срок до октомври Съвместната историческа комисия да си свърши работата или най-малкото да излезе с предложение до двете правителства как личността на Гоце Делчев да бъде чествана и изучавана. Загатна, че ще му е крайно неприятно именно той да вдигне ръка за вето за членството на Северна Македония в ЕС, и изрази убеждение, че това няма да се случи.

Макар, че не друг, а президентът на Северна Македония вече бе заявил в прав текст, че няма съмнение, че Гоце Делчев се е определял като българин, македонската делегация в съвместната комисия продължава с опитите да търси по-нееднозначни определения.

Това поставя България пред значима дилема. Да удари с юмрук по масата, да настоява за шоково разрешение на въпроса или, условно казано, да сложи крак в отворената врата, да направи невъзможно каквото и да е връщане назад, но и да покаже такт, загриженост, разбиране и готовност да помогне на съвременните македонци да открият себе си.

Чуват се гласове, че България нямало какво повече да прави в тази комисия, щом македонската страна отказва да приеме най-очевидното заключение, което показват наличните документи – т.е. да спази правилата на познавателната дисциплина, известна като наука.

Историята е наука за миналото и то е непроменимо. Но никой не помни Гоце Делчев или Илинденско-Преображенското въстание. Милиони помнят уроци и предавания за тях и най-вече ритуали, свързани с тях, а именно те изграждат колективния исторически спомен. Той е неразделна част от политическата реалност и се променя непрекъснато.

Ако се водеше чисто научен спор за това какъв е бил Гоце Делчев, той щеше лесно да бъде разрешен. Науката изисква да приемем най-простата теория, която обяснява това, което показват документите, с които разполагаме.

„Българската“ теория (споделяне къде публично, къде в частни разговори и от много македонци) безспорно е най-убедителна. Гоце се ражда в българско семейство (след разрушаването на Кукуш баща му бяга в България и получава пенсия за това, че е отгледал синове, жертвали се за българската кауза) и както още през 90-те години на 20-ти век отбеляза македонският премиер Любчо Георгиевски, Гоце никога не е говорил за „македонска нация“, за македонски език и за македонска църква. По всичко личи, че за Гоце тези въпроси са били вече решени и е оставал само въпросът за политическото освобождение на Македония и на Одринска Тракия. Той се записва в организация, наречена Български македоно-одрински комитети, и довежда в нея много от приятелите си от Военното училище в София, някои от които нямат никаква връзка с  Македония. Близък приятел е с Пейо Яворов, който поставя в устата на заточените „гемиджии“ идеалът: „А Вардар Дунав и Марица, Балканът, Странджа и Пирин“… 

Ако „македонската“ теория настоява, че мнозинството от населението на географска Македония от векове е формирала  самобитна културна и езикова общност, различна от българската, то тя не намира никакво потвърждение в личността и делото на Гоце Делчев. Македонската делегация в комисията е наясно с това и не се опитва да убеди никого, че Гоце е бил етнически македонец. Това, на което те формално държат, е, че той отстоява автономизъм в освободителното движение.

Според председателя на македонската делегация в комисията Драги Георгиев погледът на България и Македония към Гоце бил различен и двете страни имали аргументи. За Георгиев било най-важното, че Гоце се е родил в Македония и е загинал за нея. Той отстоявал идеята за автономия на Македония и това показвало силна македонска идентичност. Но, признава Георгиев, съществуват документи, които свидетелстват, че той се е декларирал като българин.

Само от това изказване трябва да ни стане ясно, че спорът не е какъв е бил Гоце Делчев. Спорът е каква е била Македония преди малко повече от век.

България няма проблем с автономизмът на Гоце Делчев.

Неотдавна историкът Стефан Дечев забеляза, че дори лидерът на българското ВМРО БНД Красимир Каракачанов не твърди, че Гоце Делчев се е борил за „велика“ България.

Автономизмът  има много обяснения. Като се започне от геополитическата обстановка в края на 19-ти и началото на 20-ти век, когато всички Велики сили и всички балкански държави са против създаването на „велика“ България, и се стигне до българската народопсихология. Както често се казва, българинът си обича родината, но си мрази държавата. Макар като кадет да е дал клетва пред българския княз, Гоце Дечлев вероятно го е недолюбвал.

Ако проблемът беше свързан с автономизма на Гоце, той отдавна щеше да бъде решен.

Проблемът обаче е друг. За съвременното македонско общество е трудно да приеме, че преди век мнозинството от техните предци са били етнически българи.

Петър Тодоров – член на македонската делегация в комисията, отсече:

„Ако Гоце Делчев, една от най-значимите личности,  бъде прогласен за българин, македонците няма да имат основание да го честват.“

Тодоров не е единствен.

Използвайки нецензурен език, известният журналист Бранко Тричковски преди време написа на своята FB страница:

„Бил македонец. На оная ми работа бил македонец. Да се каже, че е бил македонец в днешния смисъл, е като да каже, че е използвал смартфон, за да се свързва с Централния комитет. Бил е българин. Бил е македонец в смисъла, в който аз съм овчеполец“.

Но не призовава Македония да признае българските си етнически корени, а точно обратното – да се откаже от „мита за ВМРО“, включително и от Гоце!

Само и само за да запази мита за някаква македонска самобитност, оцеляла под повърхностната българщина на възрожденците и на комитите, за да намери своята реализация в „народноосвободителната война“ срещу българския фашистки окупатор, довела до формирането на македонската държава – първо в рамките на Югославия, а след 1991 година и като независима страна.

Само че тази операция е трудна, почти невъзможна. Възрожденците и комитите, най-вече Гоце Делчев бяха прекалено дълбоко вплетени в историческия разказ на новоформираната македонска идентичност и те не могат да бъдат изхвърлени от нея.

Представянето на Гоце като есенциален българин и функционален македонец поставя под съмнение целия мит за македонската културна самобитност в исторически план.

Идентичността не е научна категория. Тя се гради на митове. Тези митове обаче са част от политическата реалност.

Спорът за Гоце Делчев не е исторически, а политически. Той е за характера на съвременната македонска държава. По конституция тя е „на македонския народ“ и на части от други народи – албанския, сръбския, турския…

Признаването, че средновековната, възрожденската и ранната модерна история на Македония е българска, в очите на македонците променя характера на държавата. С подобно признание Северна Македония се превръща ако не в клонка от общобългарското стъбло, то най-малкото в чисто гражданска държава, за каквато са се борели много от комитите.

Гоце Делчев безспорно е бил българин, но в никакъв случай не е бил етнонационалист.

Такива обаче са много от неговите съвременни български и македонски последователи.

Преосмислянето на същината на днешната македонска държава – процес, който можем да наречем „деюгославизация“, няма да се случи бързо и шоково. България ще направи стратегическа грешка, ако окаже брутален натиск върху комисията и върху президента и правителството на Северна Македония. Изказванията на президента, на премиера и на членовете на комисията вече направиха връщането на страната към старите позиции невъзможно. Самото нейно съществуване и дебатите около работата й съдействат за разбиването на табутата. Възстановяването на паметника на полковник Каварналиев край Дойран – взривен от югославските власти, беше друг незапомнен жест на добра воля.

Ще е много глупаво България да пропилее създалите се възможности . Никога през последните 30 години Македония не е била така отворена за сътрудничество. Ако изключим 1992 г., България рядко е имала смислена и последователна политика по македонския въпрос. Ако подложим президента Пендаровски, премиера Заев и комисията на брутален натиск, резултатът отново ще е плачевен. Заев и Пендаровски присъстваха на честването на 11-та годишнина от създаването на единствената организация на македонските българи в страната. Но за българските власти като че ли там не съществуват хора със запазено българско самосъзнание. А какво по-естествено от това те да бъдат включени в историческите дебати, които да стават все по-публични?

Можем само да се надяваме, че здравият разум ще надделее и България, оценявайки сложността на проблема, няма да се хване в капана, поставяйки ултиматуми и срокове, а ще заложи на бавната но необратима трансформация, която се случва в нашата югозападна съседка.