Стево „Коминтерна“, или искрен приятел на българите?

преди 7 месеца

Ако България продължи да гледа с едното око към Москва, факторите довели до духовното откъсване на македонците от българския народ ще продължат да оказват императивно влияние!

Новоизбраният президент на Северна Македония Стево Пендаровски

Отношението към новоизбрания президент на Северна Македония поделя не само македонското общество, но и македонските българи. Рядко някъде е имало българска общност, която да не била поделена, като това, разбира се, важи в най-голяма степен за българите в България. Не случайно Гоце Делчев в известното писмо до Кольо Малешавски посочва подялбите като основната причина българите да преживяваме неуспехи и катастрофи.

За част от българите в Македония, най-вече за Българския културен клуб в Скопие, избирането на Стево Пендаровски за президент е огромен исторически шанс. На 13 април той заедно с премиера Зоран Заев направи безпрецедентен жест към македонските българи, като посети честването на 11-ата годишнина от формирането на Българския културен клуб в Скопие – една от малкото, да не кажа, единствената действаща, доскоро полулегална, организация на македонските българи – и заяви, че да се чувстваш българин в Македония е легитимна позиция.

Още на 17 юли 2018 г. в предаването „Само истина“ по македонската телевизия „Канал 5“  Стево Пендаровски заяви:

Ние не сме единствените македонци. (…) Вие и аз познаваме хора, които живеят в този град, в тази държава и се чувстват българи.

И макар да се изрази пеоративно –

нямало да правят ДНК анализ“,

все пак призна, че всеки можел да се чувства, както иска.

Македонският журналист с българско самосъзнание Виктор Канзуров обаче не е особено ентусиазиран от избора на Пендаровски за президент и не вярва скоро да станем свидетели на искрена промяна в отношението на македонската държава към България и към българите. На своята Facebook страница той припомни за статията на Стево Пендаровски „Направен избор“, публикувана в някогашния скопски седмичник „Граждански“ на 22 декември 2012 година.

„Наскоро пристигна една добронамерена забележка от възрастен читател, че в моята спорадична критика към комунистическата система съм бил минимизирал приноса на Комунистическата партия на Македония за формиране на държавата. Моето убеждение е, че горепосоченото обвинение рефлектира едно от нашите най-големи погрешни следвоенни схващания, с които широко злоупотребяват някои наши съседи, които по онова  време не сме можели да избираме. А именно с резолюцията по македонския въпрос на Коминтерна от 1934 г. Тя не произвежда, а санкционира (легализира) един вече установен факт – македонското национално съзнание е било безспорно, макар и без своя държава в този момент. В общи линии и в историческа перспектива е правдоподобно на комунизма да се дава кредит за насърчаването на солидарността между хората и за по-справедливо разпределение на социалните ресурси. Идеологията обаче сама по себе си няма нищо общо с формирането на македонската държава. Всеизвестна истина е, че болшевиките са овладели, но не са формирали руската държава. Или с други думи – хората, които са се борили за собствена държава, са го правили, защото са били македонци, а не защото са били комунисти. Никой не оспорва факта, че първият президент (председателят на Президиума – Методий Андонов Ченто) никога не е бил член на партията.“

Канзуров прибави и свой коментар:

„Предлагам на колежките и колегите – български журналистки и журналисти, при първата възможност за интервю с новоизбрания държавен глава на Република Северна Македония или на някаква пресконференция с него да зададат въпрос на Стево „Коминтерна“ Пендаровски: Как е възможно искрено да строят добросъседски отношения, когато смята, че България „няма потенциал да осъществи доминация на „нейната“ историческа истина по отношение на македонския въпрос“. Когато недипломатично разсъждава, че Република България е страна, за чийто „външен образ европейците имат сравнително отрицателно мнение“. Когато категорично твърди, че през 1934 година „македонското национално съзнание е безспорно и без собствена държава в този момент“. Когато визира българите като съседи, „които навремето не сме могли да избираме“ и които широко злоупотребявали с ролята на комунистите в създаването на македонската държава. Когато за бившия български президент Росен Плевнелиев и за някогашния български министър-председател Сергей Станишев пише, че едва ли не са хора с македонски етнически (а не регионален) произход, понеже масовата македонска публика така разбира неговия намек.“

За Виктор Канзуров е странно, че въпросните асимилирани/българизирани (според „логиката“ в намека) – Плевнелиев и Станишев,  дори подкрепиха Стево „Коминтерна“ Пендаровски на президентските избори в Северна Македония (Плевнелиев с присъствието си, а Станишев задочно, с видеопослание) на едно предизборно активно мероприятие на, както той го определя, „т. нар. СДСМ“ (партията на Заев и Пендаровски).

Какво можем да очакваме от новия президент на Северна Македония?

Дали той ще се утвърди като искрен приятел на България и българите? Дали ще позволи на македонските българи легитимно да отстояват своите възгледи за историята? Или ще полага всички усилия за пропагандиране на някакъв „македонски“ прочит на историята, според който през вековете съществувал македонски народ, който говорел на македонски език, но българите – съседи, които македонците не можели да избират, се опитвали да го окупират и асимилират?

Този прочит на историята е, разбира се, несъстоятелен, но той е подхранван от също така несъстоятелния „български“ разказ, според който Коминтернът е откъснал част от българския народ. В България всички опити на комунистическия режим да отчужди македонските българи и да ги превърне в „малцинство“ се провалиха и оставиха незначителни следи.

Ключовият фактор за формирането на македонската нация е силовото откъсване на по-голямата част от Македония от българския народ и невъзможността да се постигне национално обединение или автономия „с българска боя“. Тези събития далеч предхождат решенията на Коминтерна. През 1913 и 1918 г, сърбите не легитимират анексията на Вардарска Македония на основание на македонизма. И за цяло едно поколение македонизмът е преследван (макар и не толкова жестоко, колкото българизмът).

Македонизмът се привижда на много от носителите му през периода между войните като „компромис“ с Югославия. Тя да спре да ги сърбизира, а те да се откажат от българщината и да станат лоялни югославяни. Македонизмът получава допълнителен тласък от засилващото се възприемане на България като чужда държава от поколението, отраснало в Югославия, което е говорело вкъщи на местния диалект, без да има достъп до литературния български и е било обучавано на сръбски в училище.

Това е и времето, когато Европа се поделя идеологически, а рефлексията на идеологическата подялба в Македония придобива и „национален“ характер.

Стига се до това, което можем да наречем „Македонската гражданска война„.

Тези македонци, за които запазването на българското самосъзнание е най-висша ценност, нямат други съюзници освен фашистите и нацистите. Това неизбежно ги дискредитира. Коминтернът предоставя на „прогресивно мислещите“ (според изкривеното определение на тогавашната западна интелигенция) изход – македонци – нито сърби, нито българи. Да пише народът, както говори!

В един от блестящите романи на Миле Недолковски „Подгряване на вчерашния обед“ (по който е направен единственият засега българо-македонски филм) през 1941 г. македонците масово развяват български знамена, с които да посрещнат българската администрация. Но един местен комита забранява на дъщеря си да развее знамето, което са крили повече от 20 години. Оправданието му е, че „царят и правителството на Филов го продали на Хитлер и Мусолини“.

Не бива да забравяме, че първият президент на „Народна Република Македония“ Методий Андонов – Ченто през 1941 година подкрепя присъединяването на Македония към България, но отказва да се сътрудничи на българската администрация. Той, разбира се, не е бил член на комунистическата партия и след кратко пребиваване на предимно церемониалния пост е жестоко репресиран от комунистите.

Драмата на силовото откъсване на част от македонците от българската национална тъкан е сложна драма, която разкъсва семейства. За мнозина като Ченто, като Венко Марковски или като Методий Шатаорв Шарло – лидерът на македонските комунисти, който се опитва да ги присъедини към БКП, е било безкрайно трудно да вземат страна.

Глупаво е ние, българите, да повтаряме, че обявяването на македонците за отделна нация е най-голямото престъпление на българските комунисти. Напротив, може да се твърди, че именно „македонизацията“ предпазва Вардарска Македония от тотална сърбизация.

Най-голямото престъпление на българските комунисти е, че те, освирепели за социален реванш, през август и септември 1944 г. правят всичко възможно, щото Съветският съюз да ни нападне и окупира, за разлика от финландските си колеги, които подкрепят президента Манерхайм в усилията му да избегне съветската окупация.

Македонизмът оживя не защото комунистите го наложиха със сила, макар изстъпленията в тази насока да са безспорни! Той оживя, когато Тито изведе Македония от Съветския блок, а България деградираше и дегенерираше зад Желязната завеса. Тогава родителите в Македония прецениха, че няма смисъл да обясняват на децата си какви са били бабите и дядовците им. А за поколението, което беше социализирано като македонци, е безкрайно трудно и унизително да приеме, че предците му са принадлежали към народ, на който те са гледали с презрение и съжаление.

Президентът Пендаровки демонстрира твърдо желание да превърне Северна Македония в достоен член на ЕС и на НАТО. Ще бъде ли той искрен приятел на България и българите, или ще посвети усилията си на опити за доказване, че в корените си македонският народ няма нищо общо с българския?

Това, колкото и парадоксално да звучи, зависи от България. Ако се утвърдим като основна опора на западните демокрации на Балканите, ако наистина сме си научили урока и това, че сме били съюзник на кайзерова Германия и сателит на Хитлер и Сталин ни служи като обеца на ухото, като срамни периоди в нашата история, ако образът на България в очите на европейците и американците се подобри, то сближаването ни с Македония неизбежно ще доведе и до сближаване на историческите спомени.

Но ако Северна Македония се утвърди като достоен член на НАТО и на ЕС, а България продължи да гледа с едното око към Москва, факторите, довели до духовното откъсване на македонците от българския народ, ще продължат да оказват императивно влияние!

Етикети: * * * *