Терминалът край Александруполис и съдбата българска

преди 4 седмици

Колкото и да е важна цената на газа, далеч по-важно е мястото на България в света.

Неведнъж в нашата история сме изпускали от поглед големите, стратегически значими императиви и сме проигравали безценни исторически шансове. Неведнъж сме отказвали да платим цената за тяхното постигане и в крайна сметка сме плащали превисока цена за неспособността си да оценим историческия момент.

Българските пишман патриоти често се бият в гърдите и припомнят, че през Първото и през Второто българско царство България е стигала до три морета, но някак забравят тъжния факт, не никога не сме се превърнали в „държава мореплавател“, а именно такива страни са натрупвали огромни богатства и са тласкали науката и изкуствата напред!

След Балканската война, при подписването на Лондонския договор за мир през 1913 г. изглежда, че България е на път да преодолее своята континентална затвореност. В Лондон получаваме за югоизточна граница линията Енос–Мидия, а Гърция настоява границата ни с нея да мине на около 20 километра от Солун. Имаме шанс да консолидираме широко егейско крайбрежие, което включва пристанищата Дедеагач (Александруполис), Порто Лагос и Кавала.

Но не би.

Влизаме в серия от войни, които не можем да спечелим. След първата катастрофа, някак запазваме Дедеагач и Порто Лагос, а дори и след втората ни се предлага свободен икономически достъп до морето, от който сами на практика се отказваме, определяйки го като „недостатъчен“.

През 1941 година, когато Гърция е притисната до стената, не реализираме шанса за мирна ревизия срещу отказ да пропуснем Вермахта през своя територия.

Загубата на излаза на Егейско море прави страната ни прежалима в очите на “морските демокрации“ и България става лесна плячка на Сталин през 1944 г.

Винаги съм подчертавал, че ако бяхме избегнали националните катастрофи, вероятно щяхме да избегнем и най-страшната – деветосептемврийската.

И все пак съдбата продължи да се усмихва на България и ни даде шанс да ревизираме последиците от националните катастрофи.

През 1915 г., след като Османската империя ни направи териториална отстъпка, имаме граница с Турция, която е опредена без сила или заплаха със сила. (Процес, завършен през 1999 г. след подписването на изгодното за България споразумение за морската ни граница с Турция).

През 1940 г. отново без употреба на сила или заплаха със сила успяхме да си върнем Южна Добруджа.

През 1989 г. получихме шанс да възстановим пълния си суверенитет от Съветската империя, макар да е спорно доколко реално сме се откъснали от тежката си енергийна и уви, психологическа зависимост от Москва.

През 1991 г. Македония, заради която водехме две войни и загубихме Беломорието, обяви независимост и с помощта на България успя да я консолидира. Това би трябвало да е предостатъчна ревизия за бъдещо нормализиране на отношенията ни със Сърбия, доколкото тя престане да проектира зловредно влияние по Вардарската долина. Тогава наивно си мислех, че след Милошевич, Сърбия бързо ще се освободи от воденичния камък, наречен Косово и ще концентрира всички свои усилия за запазване на съюза си с Черна гора, включително и като се опита да измести гръбнака на своята инфраструктура по посока на черногорските адриатически пристанища и така сръбско-българското съперничество в Македония ще остане в миналото. (Днес там стърчат само недовършени колони за виадукти). Очевидно на Балканите не само ние правим стратегически грешки.

През 1999 г. в „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“ писах:

„Геополитическите успехи на България и евентуалният щастлив край на българската национална сага (ще настъпи…) ако установим с Македония отношения на стратегическо партньорство и ако в сътрудничество с Гърция договорим суеверен излаз на Егейско море.

Единствената страна, с която България има граници, наложени от външни сили, и с която никаква ревизия не е постигната, е Гърция. Но ние сме длъжни да си дадем сметка, че границите ни с тази страна са такива изцяло поради грешки на българските държавници в миналото. Но в отношенията с Гърция съществуват и възможности да отидем още по-далеч. Да направим така, че всяка от страните да има жизнен интерес от запазването на териториалната цялост на другата.

България безусловно се нуждае от свободен излаз до Егея. Тя никога не се е отказала от това си право, дадено й по Ньойския договор. Но е малка вероятността България да го получи, ако настоява за едностранна отстъпка от страна на Гърция. Днес обаче Гърция проявява също така открит интерес за икономически достъп до Черно море, където гръцката култура е съществувала от хилядолетия. Ако България получи свободна комуникационна линия до Егея, а Гърция до Черно море (като продължение на нейната Виа Игнатия) , Северна Гърция от преграда към Средиземноморието ще се превърне в един южен защитен вал на България пред евентуални предизвикателства идващи откъм Мала Азия. За да фиксира по-здраво едно подобно геополитическо наместване, всяка от страните би могла да предостави на другата на края на свободната комуникационна линия по една свободна зона, а защо не и по едно малко суверенно присъствие на съответното море, подобно на суверенните присъствия Сеута и Мелила, които Испания има на Африканския бряг. Така границите ни и с Гърция ще отговарят на изискванията на ООН да бъдат договорени без сила или заплаха със сила.“

Едва ли съм очаквал моето предложение да се превърне в национална доктрина, но не съм чул по-добро за преодоляването на последствията от националните катастрофи.

Висш гръцки политик, в частен разговор ми каза:

„Идеята ти е прекрасна, но има непреодолим дефект. Вашата дъжава е прекалено слаба. Не можем да се доверим, че вие ще си гоните вашите интереси и няма да ни предадете в полза на враждебна сила“

И до днес нямам отговор.

Когато преди години Гърция прояви значим интерес за построяването на петролопровода „Бургас – Александруполис“, от който България няма абсолютно никакъв интерес, никой в София не посмя да предложи на Атина „пристанище срещу пристанище, трасе, срещу трасе.“

Дори днес, когато терминалът за втечнен газ край Александруполис е вече реалност, България е доста колеблива.

От пресслужбата на Европейската комисия съобщиха, че със средства от ЕС в размер на 33 млн. евро ще се финансира изграждането на трансграничен междусистемен газопровод с дължина 182 km между Комотини, Гърция, и Стара Загора.

Вместо да търси всевъзможни начини за ангажиране на България в изграждането и надграждането на терминала и да прави сондажи за решаване на въпроса за цялостния суеверен икономически и геополитически излаз на Егейско море, убеждавайки Гърция, че е в нейн интерес да приеме подобно споразумение, заплащайки всяка възможна цена и давайки на Западните съюзници всяка възможна гаранция, че България никога няма да бъде маша в ръцете на Кремъл, българският премиер като че ли се пазари.

„Ако разликата в цената е неизгодна за нашата икономика…Представете си го практически – вкарваме в страната по-скъпия американски газ, кой ще го вземе, ще купят по-евтиния руски. Ако те имат програма за дотиране, а те имат, да можем да имаме конкуренция“ – зави той, цитиран от Дневник.

След това обясни, че Тръмп бил бизнесмен. После каза, че след като купуваме F-16, можем да поискаме нещо.

Няма нищо лошо в това да се пазарим за цената на газа. Може да го правим и с руснаците.

Само че наличието на по-скъп газ е по-добро от никакъв и наличието на алтернатива – скъпа или евтина, освобождава страната от заплахите, че гражданите ни ще прекарат студена зима.

Колкото и да е важна цената на газа, далеч по-важно е мястото на България в света. Дали ще сме част от затворената сърцевина, често доминирана от брутални „земни“ империи, или ще сме част от богатия синджир на крайморски търговски нации.

Това ще определи съдбата на България. И тя е неразривно свързана с това дали ще имаме наша стъпчица на крайбрежието около Александруполис.