Това, което Москва не успя да постигне чрез стратегически натиск върху Атина и Скопие, го получава като подарък от България

преди 2 години

Когато в условия на криза се заема позиция, този, който се опитва да остане по средата "пере пешкира" заедно с победения

Ognyan Minchev
Снимка Интернет

Отново се опитваме да играем на границата на възможното. На границата на мислимото. Опитваме се да избегнем неизбежни рискове и си създаваме максимални рискове за самите себе си – за собствената си сигурност, за собствения си образ пред света и в частност – пред нашите партньори и съюзници.

Светът, в който живеем, се променя бързо и тази промяна носи нестабилност – особено в граничните зони на геополитическо съперничество, една от които обитаваме и ние. През 90-те години и в началото на 21 век беше възможно – друг е въпросът доколко бе допустимо от гледна точка на собствения ни интерес – да се комбинира стратегическата ориентация на България към Европа и атлантическия свят и остатъчната зависимост от Русия – енергийна, институционална… Днес подобна зависимост е все по-рискова за българския национален интерес.

Русия практикува стратегия на системна дестабилизация на източната част от Европа с цел своето завръщане на световната сцена като „велика сила“. Опорните позиции на Русия на Балканите, които са ключов елемент за тази стратегия, са Сърбия, Република Сръбска в БиХ … и всяка друга страна, която може да бъде откъсната от системата на колективна сигурност и колективно развитие на Запада и Европа в частност.

Русия се провали в опитите си да откъсне окончателно от Запада Черна гора, като осуети членството й в НАТО и преговорите за членство в ЕС. Вторият провал бе в Македония – провалиха се опитите на Москва да удържа безвремието на клептократичния режим Груевски, да блокира разрешаването на спорните проблеми между Македония и Гърция, да провокира безсмислени спорове и конфликти между София и Скопие. Европейските и атлантическите партньори подкрепиха Скопие и Подгорица в стремежа им да се присъединят към системите за сигурност и развитие на НАТО и ЕС. По този начин Сърбия и Република Сръбска бяха обкръжени от стратегическото пространство на Запада – бе ограничено пространството на Русия за дългосрочна дестабилизация и отпадане на балканския регион от интеграционните процеси в евроатлантическия свят.

Какво прави България с приемането на руските оферти за строителство на „Турски поток“ и АЕЦ „Белене“ на българска територия? Накратко – предлага териториално пространство и институционална подкрепа на Русия за реализация на нейната стратегия на интервенция и дългосрочна дестабилизация на Балканите.

България няма значима роля за „Турски поток“ освен като транзитна територия, през която ще бъде обезпечена стратегията за монополни енергийни доставки на Сърбия и на Унгария, чийто премиер Орбан има все по-значими проблеми с европейските партньори на страната. С изграждането на АЕЦ „Белене“ с руска технология и все по-очевидно – с руски инвестиции, както и с „Турски поток“, стратегическият енергиен монопол на Русия върху България се утвърждава и придобива дългосрочна и необратима перспектива.

Така от гледна точка на енергийната стратегическа инфраструктура България се превръща в част от пространството на концентрирано руско влияние на Балканите. Оста Москва – Белград получава сигурен териториален коридор през България и включва София към това на практика геостратегическо пространство на руско влияние на Балканите. Това, което Москва не успя да постигне чрез стратегически натиск върху Атина и Скопие, го получава като подарък от България. Нека бъде ясно – с руските енергийни проекти в България ние правим стратегически, не само икономически избор.

Как съвместяваме тези свои действия с членството си в евроатлантическата общност? Някой би казал – защо Германия може да си позволи „Северен поток“, а ние не можем да си позволим „Южен – Турски поток“? „Северен поток“ също е обект на оживени дискусии в западната общност, но при равни други условия една тръба от Русия до Германия има по-малко стратегически потенциал за дестабилизация на Европа, отколкото една тръба от Русия до Балканите. България заема изключително уязвима за самата себе си позиция в раздвояването между западната си стратегическа принадлежност и утвърждаването на руския енергиен монопол в страната.

Банално би било да припомняме широко известни факти – агресията срещу Украйна, спешната необходимост от укрепването на източния фланг на НАТО, превръщането на Черно море в „руско езеро“, където лавинообразно нараства руското военно присъствие. Ако Б. Борисов си мисли, че ще съхрани някакъв илюзорен неутралитет на България в тази ситуация с детински рисунки на платноходки и чайки в Черно море, той много се лъже. Не можем да заблудим никого. (Не коментирам позицията на Радев – тя е открито проруска по принцип.)

Когато в условия на криза се заема позиция, този, който се опитва да остане по средата, „пере пешкира“ заедно с победения. Кой е по-вероятният победител в драматичната конфронтация между режима на Путин и Запада? Какъв е скритият дневен ред на българския премиер в опитите му да постигне невъзможното – да пласира България като стратегическа позиция „поравно“ в двата лагера, които са изправени един срещу друг в едно дългосрочно и – надявам се – непреминаващо в активна враждебност съперничество между Москва и западния свят?

Не са сериозни аргументите, че видите ли, днес Западът бил разединен, че ние ще бъдем с тази част от Запада, която иска компромис, а не конфронтация. Ние сме на границата. Повтарям – сега заемаме позиция на набеден наивник между окопите на двете страни, в „ничията зона“. Чия ще бъде тази ничия зона утре? Какво ще стане с България?


От ФБ профила на автора. Заглавието е на редакцията

Етикети: * * *