Възможна ли е справедливостта?

преди 3 месеца

Темата за несправедливостта в обществото е необятна. Има различни разбирания що е несправедливост, но общият знаменател засяга неравенството на възможностите.

Първата разделителна линия е относно това дали несправедливостта се отнася до разлика във възможностите между индивидите или между социални групи като класите. Много дълго време – чак до 20 век, обществените науки третират несправедливостта само по отношение на резултата от различните възможности и неслучайно акцентът е върху справедливостта при разпределение на обществения продукт. В този дух класите се възприемат като нещо естествено и на тази база от началото на 19 век се търси някакво по- справедливо разпределение на икономическия резултат между тях, което дава живот на марксизма и различни леви движения, идейни предци на днешната левица. За тях несправедливостта е междукласова и затова има социална несправедливост. И до ден днешен (примерно френският икономист Пикети, смятан за новия Маркс) левите, но и повечето икономисти измерват несправедливостта като дял на труда (класата) спрямо капитала в БВП и търсят причина за проблемите на човечеството.

В края на 19 в. като контрапункт на Маркс се появява австрийската школа, където индивидът става фокус и както казва един от най- видните й последователи фон Хайек, „няма социална справедливост, тя е винаги индивидуална“. Всъщност философската база за такъв извод е известна много преди това. Един от най-големите писатели на всички времена Достоевски изследва този проблем в своя роман „Бесове“. Той започва своята обществена дейност, симпатизирайки на социалистите и на техния възглед, че хората се раждат равни, но обществото им дава различни възможности – основа за неравенството и несправедливостта, и затова обществото трябва да се промени. Писателят обаче преживява катарзис в затвора, когато, преди да бъде подложен на изпълнение на мнима смъртна присъда, бидейки в една килия с хора от най-ниските слоеве, осъзнава, че не е възможно хората да се раждат равни. И в „Бесове“ атакува идеята за радикална промяна, реинженеринг на обществото.

Всъщност двете идеи – за радикална промяна на обществото, така че „трудът“ да придобие своя справедлив дял в БВП (който според марксистите е 100%), и че съществуващото неравенство е естествено и следователно справедливо – заемат двете крайности на политическия спектър.

Едва през втората половина на 20 в. политическият център, по-често наричан днес либерали, започва да налага идеята за адресиране на неравните възможности през равния достъп до образованието. Но не както комунистите – всички да получават еднакво (идеологически натоварено) образование, а еднакво висококачествено образование – примерът на Финландия. Така се смекчава неравенството в комплект с доходната преразпределителна политика на държавата и към днешна дата това вероятно представлява най-добрият модел за равни възможности в едно общество.

Но все пак си остава – основа на консерватизма, естественото неравенство на способностите и справедливото на тази база неравенство. Както се казваше в началото на прехода от социализъм към капитализъм у нас: „Да преминем от несправедливо равенство към справедливо неравенство“. Равенството може и трябва да бъде само едно – пред закона.

И така, лявата визия за света търси справедливостта през преразпределение на икономическия резултат с цел постигане на равенство, дясната – през равенството само пред закона, а центърът – в комбинация от двете плюс акцент върху равенството при достъпа до образование.

Изглежда само на пръв поглед, че това са възможните опции. Но още не знаем дали биотехнологиите и генетичната революция няма да доведат и до относително равенство на … способностите. Тогава проблем ще стане достъпът до тези технологии.