Винету и Поразяващата ръка като заплаха за комунизма в България

преди 5 месеца

Минало несвършено

Карл Май Снимка Дойче веле

В годините непосредствено след 9 септември 1944 г. в Несебър, днес Стария град, става нещо твърде показателно. Временни жители, интернирани за „противообществени прояви“, започват да се събират на площада при старата чешма. Не са престъпници, а просто „уличени“ от новата власт в нелоялност и изпратени принудително да живеят и да работят на Острова, както тогава наричат стария Несебър.

В онези времена градчето е забравено от Бога. София е невероятно далеч, а новините от Бургас пристигат рядко и дозирани, защото местната власт и другите граждани са предупредени, че около тях сноват „особени“ хора, некомунисти, „врагове на партията и народа“.

Те обаче искат да общуват. Срещат се на малки групи, тихо си говорят, коментират актуални събития, зареждат се с енергия. Така поддържат пламъчето на надеждата, че все някога ще се завърнат при близките си същества, че все някога кошмарът им ще свърши, че все още са живи.

Точно на мястото, където се срещат интернираните, комунистите решават да направят зрелищно аутодафе (изгаряне на книги) на творби, чийто автор е… Карл Май. Вече никой не помни защо именно „бащата“ на Винету и на Поразяващата ръка е бил сметнат за най-страшна заплаха за комунистическия строй. Никъде не са отразени замисълът, ходът и финалът на идеологическата операция. Но оцелели жители на Несебър помнят, че от градската библиотека и от къщите на хората са били изнесени и изгорени десетки томове на Карл Май.

Току-що проходилият в България комунистически режим следва кървавите стъпки на своите главатари  от СССР. Освен че изтребват десетки хиляди българи, стратезите на „новия“ строй изгарят от амбиция да заличат всякакви следи от националната историческа и културна памет, която не са побира в марксистко-ленинските канони. Така невинният и в редица отношения наивен германски романист се оказва опасен според нечий надзирателски манталитет.

Корица на романа „Винету“ с рисунки на индианския вожд (вляво) и на Поразяващата ръка Снимка Уикипедия

Днес разбираме, че не юношеските романи на Карл Май са били проблемът на несебърските комуняги. Истината, която пари и днес, е, че без страх, насилие и жертвоприношения комунизмът не може да съществува. Защото такава е природата му – репресивна, насилническа, садистична, умъртвяваща.

Днес площадът и чешмата в Стария град са почти същите като преди 75 години. С шарени сергии, поток от забързани туристи, детска гълчава и разноезична реч. Пак тук се срещат побелели хора, видели и две, и двеста, преживели културния и политически геноцид на „най-справедливия и хуманен строй“. Те са последните носители на паметта, че след 1944 г. някой е повторил средновековните изстъпления на Инквизицията и на всяка власт, готова да гори книги и човеци, за да наложи гените си в телата и душите на потомците.

Беше 1992 г., когато възрастни жители на Несебър ни разказаха за гротескното аутодафе. Оттогава минаха 27 години, а толкоз малко неща се промениха и в държавата, и в нас самите.

Толкоз малко, че никой не би могъл да гарантира дали и къде отново няма да пламнат клади с книгите на мислители, заклеймени от нечия диктатура.

Етикети: * * *