ВКР – сатърът на партията

преди 4 месеца

Нинова и Йончева да изучат истинският октопод на ДС,!

Лейтенант  Николай Йорданов като млад подводничар
на подводница „Слава“ (№ 82) през 1970  г.

Напоследък журналисти и участници ни проглушиха ушите с истински и фалшиви скандали. Малко встрани остава източникът Ангелов от историята „Ало, Банов съм“ с неговата „разузнаваческа“ дейност, от която е придобил способностите и навиците да записва обектите (враговете), а впоследствие колегите и дори началниците си. Нека прокуратурата да разкрива, каквото ще разкрива, но у мен веднага възникнаха асоциации с минали събития.

По време на службата си на различни длъжности във ВМС съм контактувал с доста офицери от т. нар. ВКР (военно контраразузнаване), наричани по-често „спецове“. Основна им роля бе да бъдат партийна полиция, която се занимаваше със следене, записване и докладване на действия и слова на офицери, старшини и матроси, които не са в съответствие с партийните канони и т. нар. комунистически морал.

Бяха част от ДС, която като октопод (Нинова и Йончева да изучат този октопод, който е истинският, а не техните фантазии) бе овладяла всеки елемент от обществото. Мога да назова имената на мнозина от тях, особено на свръхактивните в социалните мрежи, но засега ще се въздържа.

Основното задължение на „спецовете“ бе да вербуват доносници във всяко подразделение (взвод, рота, екипаж, цех, квартал). За тази цел им бяха предоставени помещения, помощници, коли, телефони, големи огнеупорни каси за съхраняване на документите и пълна информация за обслужваните подразделения.

Водещ принцип в „оперативната“ им дейност бе да не допуснат техните информатори/доносници да бъдат разкрити от най-често нищо неподозиращи командири и колективи. Как са организирали срещите си, как са получавали доносите е било плод на тактически умения и на оперативно „изкуство“. А количеството на доносниците и броят на доносите са били водещите им показатели в „социалистическото“ съревнование.

Трябва да отбележа, че са съществували най-тясно сътрудничество и обмен на информация между „спецовете“, политотделите и отдел „Кадри“ („Личен състав“). Информацията на „контраразузнавачите“ се подаваше на ЗКПЧ-тата за партийно въздействие, а в отдел „Кадри“ се подготвяха данни кой е надежден и кой – не особено. Затова в кадровото развитие на офицерския корпус нямаше възможност за никакви пробиви и напред вървяха само верни, проверени другари.

Спомням си като днес, когато влизах в кабинета на нашия „спец“ за разговор на кафе, той обръщаше листа с поредния донос на бюрото си с текста надолу и докато се ръкуваше с мен, с лявата ръка притваряше вратата на касата. Сядах на дивана срещу него, а насреща ми се пулеше портретът на Т. Живков, над главата ми висеше ликът на садиста Феликс Дзержински, а до него – знакът на КГБ с щит и меч.

След 1989 г. тези бойни другари отнесоха атрибутите си по къщи и вили. Но ако някой смята, че са променили начина на мислене и верността си към делото на КГБ, чийто филиал според др. Живков в изповед пред Ю. Андропов бе нашата Държавна сигурност, дълбоко се заблуждава.

Те продължават да изпълняват задачите си в новата обстановка, насочвайки усилия към разколебаване на вярата на хората в демокрацията и в цивилизационния избор на страната ни.

Някъде около 2000 г. в приятелски разговор колега от ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ ми разказа следната невероятна история. Няма да посочвам конкретни имена, защото още има живи хора сред участниците и доста мераклии да оспорват събитията.

И така:

„Ден-два преди производството ни в офицерско звание започнахме да събираме багажа си в помещението в Морско училище. Изхвърляхме боклуци и прибирахме ценните си вещи. Някой се натъква на тефтерче, набързо го преглежда, после внимателно прочита няколко страници и открива, че държи черновата на книжка на наш уважаван другар-отличник, в която последният е описвал най-подробно кой, кога и какво е казал или направил по време на занятия, в отпуск, в заведение, в тесен или широк кръг.

Запознава неколцина от  съвипускниците и след обсъждане решават да съберат всички и да прочетат писанията на своя „другар“, с когото 5 години са „яли от една бака боб“.

Капитан I ранг Николай Йорданов (прав, в средата, вляво от високия офицер с мустаци) заедно с колеги и подчинени от катедра „Тактика на ВМС и морски оръжия“ във ВВМУ  

Въпреки съпротивата на автора прочетохме съдържанието на цялото тефтерче и накрая възникна въпросът: какво ще правим по-нататък? След кратко обсъждане решихме единодушно: „Този човек няма право да се числи към нашия колектив. Никой няма да разговаря с него, няма да бъде канен на каквито и да било тържества и годишнини на випуска. Случаят няма да се докладва по команден ред, тъй като на всички е ясно, че това е официална линия на действие“.

Решението бе изпълнено. Нашият „другар“ бе назначен в поделение на ВМФ, преживя сериозни катаклизми в службата и сравнително рано напусна този свят.

Това е, приятелю. Така бе организирана нашата честна и безкористна служба в името на Родината“, завърши моят колега.

Странното е, че в случая „Ангелов-Йончева-Банов“ прозира наследството от уж отминали времена. Куриозното е, че тук става дума за изнудване и опит за лично облагодетелстване, при това не в едно, а даже в две министерства.

Хайде сега, как да не извадиш скелетите от гардероба, особено когато изобщо не са скелети, а мърдат, че и дърдорят?…

Етикети: * * * *