Къде сбъркахме по време на прехода?

преди 3 месеца

За институционална смяна на посткомунистическата система

1. Полусмяна на комунистическата система на власт
Малко преди да бъде свален от всичките си партийни и държавни постове, самият главатар на комунистическия режим Тодор Живков постави основната задачата на посткомунистическия преход – системата да се промени така, че по същество да си остане същата – външно „пазарна“ и „демократична“, но под ръководството на Партията. Неговите наследници успешно извършиха поставената от своя главатар задача.
30 години след „голямата промяна“ в обществото ни се утвърждава убеждението, че нито демокрацията ни е пълноценна и работеща, нито пазарът ни – свободен и ефективен. 30 години след „смяната на системата“ ние непрекъснато се убеждаваме, че системата е различна и в същото време по същество си е останала същата.
Защо е така?
В годините на прехода се осъществяваше на приливи и отливи политическа промяна по смяна на социалистическата система – тоталитарна политическа и командна икономическа със система, в която се преплитат пазар с командни отношения и фасадна демокрация с олигархични зависимости.
Основният принцип на демократичното общество – свободата, се осъществи, но само в идеологически смисъл, при това непълно и противоречиво. От една страна, се появи противоречието между предоставените политически свободи и съзнателно допуснатата анархия при тяхното осъществяване. Казано разбираемо – неограничената от правила и закони свобода естествено се изроди в безредие и анархия, т.нар. свободия. От друга страна, когато тази предоставена на народа свобода засягаше корените на старата социалистическа система, тя веднага се смазваше с решителни диктаторски методи. Примерите са много по времето на всички граждански протести от 30 години насам – от ликвидирането на палатковия лагер и подпалването на партийния дом от „неизвестни“ активисти през 1990 г. до „нощта на белия автобус“ при последните мащабни протести през лятото на 2014 г. против правителството на „Тройната коалиция“ винаги протестът се смазваше с безпрекословни полицейски мерки, щом заплашваше устоите на маскираната посткомунистическа система.
Единственото, което е видно и до днес, бе получената свобода на изразяване в медиите, макар че след 2003 г. бавно, но неотклонно медийната свобода в България започна да ерозира и да се изражда в свобода само за защитаващите посткомунистическата олигархия основни обществени и частни медии. Другите политически промени – създаването на многопартийна система и политически плурализъм, премахването на ограниченията пред свободното предприемачество, сами по себе си са продукт повече на стихийно преодоляване на социалистическия тоталитаризъм, но не са достатъчни за изграждане на ново, наистина пазарно общество и нова, наистина демократична система.
Това, което винаги спъваше истинската смяна на системата, бе липсата на политическа воля тя да се осъществи, както и неразбирането какво и как трябва да се направи.

2. Започната, но недовършена институционална промяна
Комунистическата система не претърпя последователна и необратима промяна в институционален смисъл. Това означава, че демократичните институции започнаха да се изграждат, но тяхното изграждане стигаше до определен предел и после имаше връщане назад.
С други думи, старата система бе гримирана и реновирана, но по същество си остана същата.
В книгата си „ Защо нациите се провалят? Къде са корените на силата, просперитета и бедността“ изследователите Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън се спират на съществените цивилизационни разлики между единни в езиково, етническо и културно отношение държави, но коренно различни в резултатите от своята дейност – едните са с процъфтяващи икономики и демократични блага, а другите тънат в мизерия и анархия или диктатура.
Удивителна е разликата в начина на живот и манталитета на единни преди народи, разделени от държавни граници – Източна и Западна Германия, Северна и Южна Корея, град Ногалес, разделен между Мексико и САЩ, намиращите се на един остров държави Хаити и Доминиканска република и др.
Между говорещи един език части от един народ, с обща история и култура и при едни и същи природни условия се е появило огромно цивилизационно различие, стигащо включително до промяна на манталитета.
В крайна сметка сме свидетели на коренна разлика в модела на развитие, което в единия случай води до неуспешно развитие, бедност и диктатура, а във втория – до просперитет, демокрация и успешно обществено развитие.
Защо са толкова фрапантни разликите при един и същ национален, етнически и културен състав на населението между Северна и Южна Корея, Източна и Западна Германия, разделеният град Ногалес между САЩ и Мексико, Хаити и Доминиканската република и пр.?
Отговорът на Аджемоглу и Робинсън е, че разликите се дължат на качеството и ефективността на изградените публични институции. Не икономическите отношения сами по себе си, не и силовото налагане на политическа воля – публичните институции са определящите фактори на обществено развитие.
Но какво представляват публичните институции?
Още преди 26 века в древноиндийските съвети към владетеля „Аркашастра“ е отбелязано, че без институции и правила обществото се превръща в джунгла, където господства върховният хищник.
Публичните институции не са сградите и хората, които работят в публични организации като парламента, правителството, съда, полицията и пр. Според Дъглас Норт в неговата книга „Новият институционализъм“ публичните институции са трайно действащите правила, по които се развива едно общество и се организира държавата. Институциите първо са организации, които трайно са установени и функционират по определени правила. Още по-важно – институциите са фактическите, а не формалните правила, по които действат публичните организации. И нещо изключително важно, за което настояват Аджемоглу и Робинсън – институциите трябва да са инклузивни, а не екстрактивни, като първите стимулират развитието, а другите пречат на обществото да постигне благосъстоянието, към което се стреми. Институциите са инклузивни, когато са отворени и включват хората в тях, като стимулират тяхната творческа активност и участие. Екстрактивните институции са затворени, изключващи населението от активно участие в икономическия и политическия живот и източващи обществените богатства.
Тази теза е много важна и иновативна в обяснението на степента на развитие на всяко едно общество.

3. Как се изграждат нови институции?
Нека се спрем на примера с развитието на България след рухването на неуспешната система на съветския комунистически модел, наложен силово над народа и страната ни след 1944 г.
Обяснителните модели
И до днес в публичното пространство доминират два външно противоположни, но сходни в същността си модели на мислене, обясняващи промяната у нас след 1989 г. Първият модел е осъвремененият класически марксистки обяснителен модел, който разбира общественото развитие при определящата роля на икономическата база по отношение на политическата надстройка. С други думи – ако създадем икономическата база от частна собственост това ще произведе автоматично и съответно „капиталистическа“ политическа надстройка, заедно със съответните „капиталистически“ институции.
Другият обяснителен модел е пряко противоположен на първия, но води до същия по същество извод. Той предполага по анархолиберални рецепти премахване на всякаква държавна намеса във всички обществени сфери, защото „държавата е лош стопанин“, което изключва необходимост от институционалното изграждане на „капитализъм“ по простата причина, че той ще се развие от само себе си само ако се премахне политическата, т.е. държавната намеса!
Тези две доминиращи тези доведоха до множество провали опитите за изграждане на свободна пазарна икономика /свободната пазарна икономика някои забравят ,че също е институция /там, където трайно е осъществена/!/, и на истински демократични държавни институции. Те доведоха до фасадна пазарна икономика и до фасадна политическа демокрация, които много лесно могат да бъдат демонтирани, ако „модерни“ неокомунисти и/или неонацисти биха превзели цялата видима публична власт.
Тезата, която защитавам е: свободният пазар и изобщо икономическите отношения сами по себе си не могат да изградят публичните институции, които управляват едно общество.
В основата на тяхното изграждане са властовите отношения, политическата воля да се изградят по определен модел демократични обществени институции – парламент, правителство, полиция, следствие, прокуратура, съд, тайни служби, армия, данъчни служби, здравеопазване, образование.
Публичните институции определят поведението на хората. Те могат да ги стимулират да бъдат активни и предприемчиви в живота си граждани, но могат и да ги превърнат в безгласни поданици, от които нищо или почти нищо не зависи.
Примерите са много – Парламентарната институция създава законите и осигурява тяхното спазване чрез парламентарния контрол над дейността на правителството, което трябва да осъществи на практика като изпълнителна власт тяхното осъществяване в живота на обществото. Но когато парламентът като основна институция на парламентарната демокрация е само фасада на решения, които се вземат на друго място, той естествено губи своя авторитет и се превръща в марионетка, която заслужава само презрение. Същото е и със съда, прокуратурата, следствието, полицията, армията, медиите, църквата и пр.
Затова и изграждането на нови държавни институции е тясно свързано с промяна на модела, по който се развива обществото. Например ако, както е в нашия случай, държавните институции отгоре до долу са тежко бюрократизирани и неефективни, това може да се промени не само и единствено със смяната на хората – макар и това да е необходимо и се нарича лустрация, проведена умно по различни критерии – политически, юридически, интелектуални и образователни, но то не е достатъчно. Трябва да се променят правилата, по които действат хората в тези институции. Корупцията може да се ограничи до минимум едновременно с институционалната промяна. Достатъчно е да се прекъсне порочната връзка между бюрокрация и корупция, чрез създаване на система на ефективен междуинституционален контрол, който да замени сега действащият фактически само вътре-институционален контрол.
Смяната на старите институции с нови чрез смяна на хората и смяна на правилата, по които те действат са две условия, без което никаква институционална промяна не може да се осъществи.

4. Институционалното сътрудничество
Но необходимо е и нещо трето – институционално сътрудничество.
В условията на демокрация то е както вътре-институционално, така и между самите демократични институции.
Това може да заблуди доста хора, че междуинституционалното сътрудничество напомня тоталитарната теза за единство на властта в ръцете на една партия или на един диктатор. Всъщност между тях няма нищо общо. Тоталитарното разделение на властта е чисто функционално и е подчинено на единната тоталитарна репресивна власт.
В условията на демокрация разделението на властите – законодателна, изпълнителна, съдебна, медийна – е, както го определят класиците „сдържане и уравновесяване“, взаимен контрол, а не противопоставяне, както е при нас.
С други думи разделението на властите трябва да се организира така / като взаимно сдържане и уравновесяване/ и да не води до разкол и война между демократично изградените нови институции. И това се гарантира именно чрез създадения съзнателно демократичен междуинституционален ред.
У нас по време на прехода се получи нещо съвсем различно – властите се разделиха, но едновременно с това и съзнателно противопоставиха една на друга уж в името на „демокрацията“. Всъщност с това мнимо разделение се постигна скрито тяхното единство под шапката на една нерегламентирана и незаконна, но фактическа власт на посткомунистическото задкулисие, съставено от представители на най-реакционните и мафиотизирани комунистически тайни служби, източващи и до днес общественото богатство.

5. Възможен ли е „мирен преход“ без инклузивни институции?
И тук естествено възниква въпросът – как трябваше да се направи в условията на „мирен преход“ смяната на комунистическата система с демократична? Как можеше да стане това, без да се приложи насилие, при положение, че цялата политическа, икономическа и медийна власт е в ръцете на тоталитарната партия, макар и обявила, че вече е станала „за една нощ“ „демократична“?
И изобщо – каква е ролята на насилието в структурирането и функционирането на обществените отношения и институционалното изграждане?
Политическото насилие е познато в цялата писана история на човечеството. Неговите проявления са видими и осезаеми на всички обществени нива, във всички епохи и в различни политически режими. Разликите се проявяват в зависимост от целите на използване на насилието.
Доминиращ и до днес мит е максимата – Демокрация може да се изгради само с мирни и демократични средства!
Наистина ли е така? Ами ако „бившият режим“ се съпротивлява? Ами ако силите на диктатурата са по-силни от силите на демокрацията -политически, икономически или военно? Ами ако разпалят гражданска война в своята съпротива срещу демократичните промени? Няма да прилагаме насилие спрямо тях в името на мира, така ли?
Цялата политическа история и на най-напредналите демократични народи показва, че демокрацията се е извоювала в продължение на десетилетия и дори столетия с поредица от бунтове, въстания, революции, граждански войни и с реки от кръв! Освен това вече победила, демокрацията не е пълна „свобода, братство и равенство“, а също така и властови режим със свои правомощия за легитимно прилагане на насилие. Принципите и ценностите на демокрацията – политическа свобода, равенство пред закона, политически плурализъм, свобода на организиране и пр. се ограничават от действащото законодателство, което се ръководи от принципа : Всичко, което не е забранено, е разрешено!“ /Противно на тоталитарния принцип – „Всичко, което не е разрешено, е забранено!“/
Демокрацията не е следователно беззащитна и ако сме достигнали до положение тя да не може да се защити /например поради самоубийствен за нея ултралиберализъм, ограничаващ институционална намеса или от многобройните и външни и интимни неприятели днес/ – тя не заслужава да съществува!
Демокрация, която не може да се защити не струва и пукната пара!
Забравихме ли комунистическата закана от началото на прехода: „Ние тази власт с кръв сме я взели и само с кръв ще я дадем!“
Е, след като не се „проля кръв“ на виновните за комунистическата катастрофа по време на „мирния български преход“ към свобода и демокрация, може ли да сме сигурни, че силите на комунистическото минало не са доминирали и по време на целия преход, и след него, и, както все по-отчетливо виждаме, особено днес?
Всъщност политическото насилие – което се проявява и като институционално /а не само като „спонтанно“/ може следователно да бъде в две посоки – да изгради демократични институции – чрез декомунизация и умно проведена лустрация, но и чрез търсене на съдебна отговорност за политическия терор и икономическата катастрофа, до която доведе съветският социализъм у нас, или до реставрация по същество на тоталитарната система с всички произтичащи от това последствия.
Смисълът на политиката е не борбата за власт, а в това да е в състояние да решава обществени проблеми и конфликти като създава и осигурява функционирането на публичните институции, като действащи правила и закони, даващи възможност за проспериращо обществено развитие. От древна Атина , през Римската република и дори Византийската империя до модерната либерална демокрация този принцип на институционално изграждане и развитие се нарича хармония. Тя се проявява във взаимодействието между управляващи и управлявани и между различните властови институции, например между политическа и духовна власт, между различните политически по своя характер власти и пр.
Такава хармония спира най-силната мотивация за придобиване на власт от хора с ниско образование и култура, но същевременно проявяващи решителност и безскрупулност по отношение на използването на насилие за постигане на своите цели. Единствената ефектива превенция срещу този стремеж към овладяване на лостовете на демократичната власт от незнаещи и непригодни да я използват за обществено полезни цели хора и организирани авторитарни партии е демократичната институционална организация и култура. При липса на такава, властта на бруталните и безскрупулните политици и партии е открит.

6 . В какво сбъркахме по време на прехода?
Да се върнем към началото на промените. В какво сбъркахме?
Системата на тоталитарна власт бе институционално закрепена чрез основния си принцип – ликвидиране на гражданските свободи и демокрацията едновременно с ликвидиране на частната собственост, пазара и свободното предприемачество чрез превръщане на публичната власт в безразделна частна собственост на тоталитарната партия, т.е. на нейната номенклатура.
Затова някои марксисти определят този тип социализъм като система на всеобща частна собственост (за разлика от националсоциализма, при който се запазва пазарът и частната собственост, но тотално се ликвидира политическата свобода и демокрацията). В продължение на 45 години тази тоталитарна система създаде съответните институции, които да я обслужват – на първо място тайните репресивни служби на режима, на които са подчинени полицията, следствието, прокуратурата и съда, изградени също върху принципа на единоначалието. А най-отгоре стоеше Партията, с нейния огромен апарат, обслужващ „новата господстваща и експлоататорска класа (по Милован Джилас) – комунистическата номенклатура, начело със Секретариат и Политбюро и най-отгоре с главатар, над който беше само Господ – в българския случай – само СССР.
Тази институционална уредба бе разрушила не просто българската държава, а българското общество, превръщайки го чрез терор и разрушителна корупция в безволева маса от безпомощни в гражданско отношение поданици. Като единствена политическа партия със закрепена в конституцията ръководна роля, комунистическата управляваща класа – номенклатурата бе пълен монополист и върху знанията и уменията за структуриране и управление на институциите на българската държава. Никой друг не бе допускан и на пушечен изстрел от държавнически и дори обикновени политически знания и умения. (Дори в издадения от Партиздат за пръв път чак през 1987 г. „Политически речник“ липсваше основополагащото за политическата наука понятие „власт“!)
И тъй като Партията бе овладяла държавната власт чрез преврат, опряна на щиковете на чужда окупаторска армия, то комунистическата държавническо-институционална експертиза бе силно ограничена и деформирана. Фрапантни примери: В инструкцията при възникване на пожар във всяко българско посолство в чужбина указанието е първо да се уведоми съветския посланик и съветските служби. Да не говорим , че и у нас като във всяка окупирана страна БКП действаше като чужда колониална администрация и към всяко министерство и държавно ведомство бе и прикрепен човек на съветските тайни служби. А и до днес парите на посолствата ни в целия свят са депозирани в … задгранични руски банки. Дори новите парадни полицейски униформи се шият в Руската федерация срещу скромната сума от … 20 000 евро! Да не говорим за грандиозния посткомунистически грабеж , при който само от руските енергийни проекти, само за последните 15 години досега България е претърпяла загуби и пропуснат ползи за над 25 милиарда лева!
Освен това в нашето общество, на няколко поколения бе внедрявано съзнателно онова „грубо политическо суеверие“ /както го нарича самият създател на социалистическото движение у нас Димитър Благоев/ каквото е русофилството. Заедно с комунистическата идеология то задаваше основните и доминиращите идеологеми, митове и легенди, които и досега доминират българското масово съзнание, подло възраждани и манипулирани от посткомунистическите медии, политици и идеолози.
Тази идеологическа каша не бе само в главите на масата посткомунистически българи. Тя бе и в моделите на мислене на новия политически елит. Там липсваха рационални идеи за демократично институционално строителство. Рекрутираната от тайните комунистически служби нова политическа класа трябваше да бъде невежа в най-важния сектор – държавното строителство, институционалния градеж. След 30 г. „преход“ тези липси станаха още по-фрапантни. Най-новата политическа класа във времето на популизма след 2001 г. се оказа, както и при комунизма, без собствени традиции на държавно строителство и държавническо национално съзнание.
И това не бива да ни учудва. През времето на съветската окупация чрез кървав терор бе избит или прогонен целия предишен български елит – политически, стопански, културен. Унищожен бе до крак, чак до последното българско село! Ликвидирана бе и основата, положена още от Възраждането – триадата на възрожденския ни интелектуален елит до последното българско село, градче или махала – даскала, попа и кмета. Те бяха заменени с неграмотния партиен секретар, крадливия милиционер и пияния кмет. Всичко това разруши българския дух и превърна българите в съветски поданици. Последвалият период на тотално промиване на мозъците предотвратява всякаква възможност за възникване на алтернативни политически идеи и проекти.

7. Могат ли комунисти да станат демократи?
Замяната на сталинистката съветизирана номенклатура от времето на първоначалния грабеж на властта и народната собственост /1944-1962/ по времето на Живков, особено след 1978 г. се обогати с ново поколение технократи, с повече национална отговорност от предишните отявлени комунисти и русофили. Но това не променя съществено положението и режимът до последния си ден остана закостенял и тоталитарен (напр. не бе се „демократизирал“ в авторитарна посока, както в Полша след 1981 г.)
Липсата самостоятелно държавническо мислене и поведение се отрази пагубно за времето, когато външните условия се промениха радикално. Рухването на комунизма, имплозията на тоталитарната система падна като гръм от ясно небе върху стария тоталитарен комунистически елит. Разпада на държавата и най-вече на Съветския съюз, на която дължаха своята безпрекословна власт и привилегии им подейства като ядрен удар. Всъщност съветската система се разпадна поради собствената си политическа закостенялост и невежество за справяне с новите предизвикателства.
На практика „реформаторите“ на комунистическата система не отиваха по-далеч в идеите си от идеите на техните наставници в съветското ръководство, което започна „перестройката“ на Горбачов. За кой ли път с „братска съветска помощ“ те свалиха от власт своя несменяем главатар, но липсата на държавническо мислене им изигра много лоша шега – твърде бързо загубиха инициативата под напора на неподозираните досега демократични сили, останали в българския народ въпреки 45 годишния политически, институционален и идеологически терор.
Но осъществилите дворцовия преврат достатъчно добре познават механизмите и функционирането на съществуващата съветска институционална структура. Те прекрасно знаят какво трябваше да премахнат, за да стане промяната необратима. Но съзнателно не го направиха, защото това значеше да загубят властта, т.е. всичко свято за тях.
Освен това те нямаха нито знанията, нито уменията да осъществят в обществен интерес необходима радикална промяна. Те не желаеха смяна на системата, а преустройство на старата институционална система така, че те да останат вечно на власт. / На предложения от екипа на Ран и Ът през 1990 г. проект за спасителни реформи на фалиралата социалистическа държава, Андрей Луканов отговаря така: „Да осъществим тези реформи не можем, защото означава да паднем от власт“./
Или както казваше д-р Желев много преди начало на промяната – „Да очакваме тоталитарист да стане демократ е все едно да очакваме хищник да почне да пасе трева“.

8. Планиран провал на посткомунистическата демократична опозиция?
Още по–отчайващо бе, че лидерите на нововъзникналата буквално от нищото първа демократична опозиция също имаха елементарни и смътни представи как реално и трайно да се смени комунистическата система и изгради нова демократична система, с нови институции и нов институционален ред.
Така на Кръглата маса бе зададена матрицата на една перестроечна по замисъл и хибридна по своя характер в бъдещото развитие политическа и институционална система, която и до днес не може да бъде променена, защото бе и конституционно закована.
Опозиционните на комунизма демократични сили, осъществиха политическо обединение, но бяха достатъчно невежи и неумели в решаването на въпросите по институционалното изграждане на демокрацията и пазарната икономика. Резултатът от сблъсъка на силите на комунистическото статукво и на демократичната промяна до 1997 г. бе не само нулев, а политически и икономически хаос, аномия и институционална деградация. Този резултат е естествено неизбежен, макар и неосъзнат от участниците в промените.
Възникналият след 1989 г. институционален вакуум създава благоприятната среда за разпад на старите институции без нови да са създадени. Това доведе и до разцъфтяване на неограничаваното от държавата криминално насилие. То се дължи не само на възникналата стихийна аномия, но бе и напълно съзнателно подготвена чрез отказа на правоохранителната и съдебна система да работят в новите нетоталитарни условия, когато изчезна партийният и държавен контрол над тяхната дейност. Документирано е, че така наречените силови групировки са създадени от офицери и агенти на комунистическите служби с цел да засилят хаоса и предизвикат в крайна сметка носталгия по „спокойните“ времена на социализма. По същия криминален начин освен силовите групировки, комунистическите служби узурпираха чрез неограничената си власт цялата обществена собственост и създадоха модел за икономическо господство в новите „капиталистически“ условия – модела Мултигруп, който по същество действа и досега, макар и с нови „корпулентни“ действащи тела.
Ако силовите групировки действаха като компенсационен механизъм, който служи за оцеляване на бивши спортисти и изхвърлени от службите офицери в условията на липсващи или зле функциониращи публични институции, то икономическите групировки осъществяха грабежа на общественото богатство единствено и само в интерес на пръкналата се от бившата номенклатура нова посткомунистическа олигархия.
Огромният антицивилизационен ефект от този механизъм за оцеляване и грабеж е, че той се проявява чрез жестоките закони на естествената селекция. Оцеляват не всички, а само тези, които могат да се адаптират в условията на възникналата социална джунгла.
Как реагираха на това развитие представителите на демократичната антикомунистическа опозиция? Как противодействаха на тези антицивилизационни разрушителни действия на посткомунистическата власт и формиращата се посткомунистическа олигархия?
Никак – те просто в повечето случаи се „уреждаха“ като се кооптираха към властта, без да направят усилие да я променят по същество. Те нямаха нито компетенцията, нито волята за това – да променят системата из основи. Получили малко власт под натиска на народа, лидерите на демократичната опозиция първо се изпокараха и после бързо загубиха политическата инициатива и постепенно общественото доверие. Представители в огромното си мнозинство на социалистическата интелигенция, във властта те в по-голямата си част се проявиха като „диария“ – както сполучливо ги бе определил още пред промените глупавия според тях главатар на комунистическия режим Тодор Живков.
Това, което предопредели успеха на представителите на комунистическите служби в двете си тайно свързани основни разклонения, превърнали ги с времето в ефективна мафия – криминалното и икономическото – бе именно липсващите в демократичната опозиция качества – готовност за подчинение на политически авторитет, знание как да придобият и съхранят контрол над обществените активи и организационна дисциплина. Това са абсолютно необходими качества, осигуряващи възможност за политическа и социална доминация. Точно те липсваха, а и досега липсват в разпасаната, хаотична и небрежна демократична опозиция. Грабежът не е приватизация
Грандиозният посткомунистически грабеж – трансферът на държавната собственост от публични в частни ръце е грабеж, защото до 1997 г. се осъществяваше без правила и действащи закони. Не приватизацията е престъпна – престъпен е механизмът, по който ставаше този трансфер. Той няма нищо общо с приватизация по простата причина, че, както се и оказа, загубата на властови контрол при такава „приватизация“ води и до загуба на контрол над собствеността. С други думи става дума за преход не към гарантирана, „свещена и неприкосновена“ частна собственост , а за олигархично завладяване на активи, които се губят моментално, щом властта престане да подкрепя и вземе на мушка съответния олигарх. Примерите от последно време с Цветан Василев и погромът над „неговата“ банка КТБ са много показателни в това отношение. Така че тези, които са спомогнали публична собственост да бъде буквално разграбена или просто унищожена трябва да се сърдят на себе си, а не на демокрацията, каквато просто в икономическата сфера не съществува.

9. Хаотични реформи и опити за реставрация до 1997 г.
Трансформационният процес в страните от Източна Европа не протече системно, но най-хаотично той протече може би в България .
Политическите реформи в периода 1990-1997 г . се ограничиха до създаването на новата конституция, в които бяха утвърдени основните формални правила , по които следваше да се развива демократичното общество. Те бяха бавни и принудителни, под натиска на улицата просто защото управляващата до 1991 г. бивша комунистическа партия не желаеше тези промени и направи отстъпки само в такава степен, че да не загуби реалната си власт дори когато изпадна в края на 1991 г. в опозиция. Краткото едногодишно управление на първото правителство на СДС, свалено с помощта на създаденото от комунистическите служби ДПС отприщи процеса на криминализация, връщане назад и разпад на институциите, породил връщането на власт на бившите комунисти след изборите в края на 1994 г. Тяхното управление за по-малко от две години предизвика просто втори фалит на държавата. Той бе породен от хаотичния и противоречив начин, по който се извършваха икономическите реформи.
Икономическите реформи започнаха в началото на 1991 г. с либерализация на търговията (ценообразуването) без обвързването и с подходящи мерки по финансова (макроикономическа) стабилизация. Като най-важна цел на прехода се преследваше разбиването на монопола на държавата във всички възможни области. Това доведе до редица пропуски в процеса на приватизация. Самата правна уредба премина през няколко етапа, като най-напред бе приет Закона за приватизацията от 1992. Целта му беше да се създадат условия за прозрачна и ефективна приватизация, при равнопоставеност на инвеститорите, и осъществяване на след-приватизационен контрол. Държавното участие в капитала на всички търговски дружества се считаше за обявено за приватизация от момента на влизането в сила на Закона, без да се държи сметка, къде това има и къде няма икономически смисъл. Изключение се правеше за административно включените в обширен списък-приложение предприятия, за които се изискваше специално разрешение. Нямаше нормативна яснота, какво и как ще се прави с тях по-нататък. Така целият приватизационен процес не доби нужната прозрачност, а се сведе до груба намеса на политическия елит в процеса.
Политиката на върналата си властта БСП през 1995-1996 г. доведе до хиперинфлация и крах на българската банкова система, при което се затвориха повече от половината банки. Спестяванията на селението бяха брутално ограбени. Настъпи държавен фалит и страната бе изправена през зимата на 1996-1997 г. пред настъпване на формен глад и тотален разпад.
Постигнатото национално съгласие за отстъпване на властта от БСП доведе до управление на СДС и икономическа стабилизация, породена от проведените болезнени реформи , за които демократичната общност плаща и досега висока цена.
Сам по себе, си преходът се състои от две страни – едната, свързана с промяна във формалните институции, и другата – неформална, свързана с начина на мислене на хората. Съответствието между променените формални институции, от една страна, и неформалните институции, идеологии, социални норми, от друга, е сред ключовите фактори, определящи транзакционните разходи, както и реално осъществените реформи в дадена страна.
Периодът 1990 -1996 г. се характеризира с либерализацията на търговията и цените и имитации на реформи. Конфронтацията и незрялото поведение на посткомунистическия политически елит задържаха институционалните промени и направиха висока цената на прехода. Време на криминално присвояване на богатите български дружества и декапитализиране на икономиката чрез източване на държавните предприятия от подставени лица и фирми, на входа и изхода им. Поява на първите български олигарси. Време на задълбочаваща се международна изолация на България, в политически и финансов аспект. Провал на редица споразумения с МВФ и СБ. В резултат на всичко това, образно казано, българският преход стартира с фалстарт. Загубиха се първите седем години, а понятието реформа се превърна в почти мръсна дума. България изостана далеч след други бивши социалистически страни в развитието си.

10. Институционалната промяна 1997-2001
Без съмнение по признанието на много членове на комунистическата олигархия единственият период, в който сериозно бе разклатена тяхната власт бе по време на правителството на ОДС през 1997-2001 г. Това правителство дойде на власт след втория в рамките на по-малко от 7 години фалит на държавата, прекрасно организиран от комунистическата партия и нейните тайни служби.
Най-тежкият, най-трудният, но и най-същественият период на прехода бе по време на управлението на правителството на ОДС. Постепенно бе овладяна катастрофата от управлението на БСП, започнаха истински реформи и икономиката започна да се съвзема. Законодателно се осъществиха промени в целия обществено-икономически живот – в икономиката, финансите, социалното осигуряване, здравеопазването, в публичния и частния сектор. Извърши се основната част от приватизацията. Закриха се фалиралите, нерентабилните, губещи предприятия, натрупали огромни задължения и съществуващи, благодарение на държавни дотации под различни форми. Мащабната данъчна реформа приравни данъчната ни система към най-добрите европейски образци. Създаде се благоприятен бизнес климат и рязко започнаха да се увеличават чуждестранните инвестиции. В крайна сметка, за пет години България успя да навакса, до голяма степен, изоставането си по отношение на растежа на БВП и достигна и надмина по темпове на развитие централноевропейски страни, оставяйки далеч назад зад себе си Румъния. Но тези болезнени реформи с тежки, непопулярни мерки имаха много висока цена. Първо, защото концентрираха социалните негативи в 4, вместо в 12 години и повишиха социалната цена на промяната повече от три пъти.
И, второ, защото при извършването на финансовата стабилизация, въвеждането на валутен борд и приватизацията на банковата система не остави възможност за държавата да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискалната и паричната политика или да влияе върху кредитирането и регулирането на лихвеното равнище за да провежда целенасочена структурна политика за развитието на икономиката.
Но ако в сферата на политическата икономическата промяна имаше бурен напредък, то в сферата на съдебната реформа се установи трайно изоставане. Не бе проведена по същество съдебна реформа и то на двете системи – правоохранителна и правосъдна. Правова държава бе изградена напълно формално, без да се види съдържанието, което се вкарва в нея.
На първо място не бяха осъдени виновниците за двата фалита на България – през 1990 г. и 1997 г., организирани от комунистическата номенклатура и нейните престъпни тайни служби
На второ място не бе извършена декомунизация – на образованието, на администрацията, следствието, съда , прокуратурата, тайните служби.
Не бе осъществена съдебна реформа, защото наивно се смяташе, че не бива да се бута независимата съдебна система и да има политическа намеса в съдебната власт при положение че тази власт не бе нито декомунизирана, нито лустрирана – разчиташе се наивно на това че прокурорите, следователите и съдиите формално са напуснали комунистическата партия. Да, но в по-голямата си част те не бяха напуснали и комунистическия си манталитет, готовността си да обслужват силните на деня, а това бяха лицата от бившата номенклатура и нейните силови криминализирани структури..
Но най-важният фактор, който проваляше опитите за реформи бе липсата на обществено доверие в държавните институции. От една страна, това недоверие бе наследено от комунизма, но от друга, се натрупа допълнително поради честите провали на посткомунистическия преход.
„По време на прехода, пише Иван Костов, когато хората не виждат напредък, търсят смяна на управляващите, а не смяна и надграждане на институциите. Търсят отговор на въпроса „Кой“, а не на въпроса „Защо?“. И така обезсилват институциите и партиите си. Публичното линчуване, на който и да било, не е начин за решаване на нито един проблем на държавата. То е саморазправа.“

Етикети: * *