За Q като Я и за геополитическото място на България в света

преди 2 месеца

Нека да научим децата си да обичат нашата азбука и нашата литература именно защото са различни и специфични, като същевременно не се чувстват откъснати от света. И не трябва да позволяваме на страни внесли нашата азбука да използват този факт , за да всяват съмнения в нашата цивилизационна принадлежност

„Под игото“ на издателство „Жанет 45“

Ако трябва да разкажем дългата и сложна история на България с няколко изречения, тя би могла да звучи така: Половинчати опити да станем част от Западния свят, последвани от набези от „степите“ и завоюване откъм Мала Азия. И отново, и отново.

Това се е случило след опита на княз Борис I да приеме християнството от Рим, това се е повторило след унията, сключена от цар Калоян с Ватикана. Дали сега не сме по средата на цикъла след опита на възрожденците да изградят европейска България и нашествието на Съветската армия през 1944 г.?

Когато направихме своя цивилизационен избор и станахме членове на ЕС и на НАТО, мислехме, че сме сложили край на порочния цикъл. Но ето, че се чуват гласове като тези на проф. Людмил Георгиев, който до 2010 г. беше член на ръководството на ДПС.

В интервю по БНР той заяви:

„Европейският съюз и НАТО са “чужди тела в българската цивилизационната матрица, защото не са нашата цивилизация“. Ние сме, колкото и да звучи парадоксално, субект на цивилизация чрез кирилицата, т.е. българицата и православието, но ще дойде време, ми се струва, когато тези структури ще се разпаднат и следващите политически елити най-вероятно ще търсят покровителство било в Москва, било в евразийски съюз“.

Можем да спорим с него по всички точки. Но най-важното е да си дадем сметка, че нито една евразийска империя – нито Княжеството на Святослав през 10 век, нито Златната орда (опустошила България през 13 век), нито съветската империя, строила същото през 20 век, не е била в състояние да разпростира силата си на Балканите задълго – най-много за няколко десетилетия. Завоеванията откъм Мала Азия обаче са траели с векове.

Изгубим ли пълноправното си членство в западните съюзи, протекция откъм степите няма да дойде.

Твърдението, че кирилицата ни обвързва с „Евразия“, е най-малкото спорно. България е експортирала, не е привнесла „българицата“. А колкото до православието, то ни е било натрапено, но тъй като никога не сме имали традиционен католически или протестантски противник, в рамките на християнството никога не ни се е налагало да демонстрираме някаква православна различимост. Нашите католически и протестантски сънародници никога не са имали колебание в своята българска идентичност.

Затова, убеден съм, повечето българи са дълбоко разочаровани от хладния прием, който БПЦ се готви да окаже на папа Франциск I.

Така или иначе на всички народи, които ползват азбуки, различни от латиницата, им се е налага да употребяват и тази „международна“ азбука. Ние обаче го правим „неграмотно“ и това създава значим, често незабелязан проблем.

Когато някакво отношение или практика съществуват в обществото и те не бъдат регламентирани със закон, обикновено се стига до крайно нежелани последствия.

Мнозина бяха възмутени, когато преди две години  издателство „Жанет 45“ издаде първия български роман „Под игото“ на „щльокавица“.

Но не си дадохме сметка, че  проблемът е по-дълбок от едно издателско хрумване. Той е в цялостната наша неспособност да анализираме тенденциите и проблемите, пред които е изправена България, и да търсим начин за тяхното решение.

От десетилетия животът, технологиите и общуването в широкия свят изискват използването на латинската азбука за определени цели. Преди около двадесет години президентът Петър Стоянов повдигна въпроса на публично обсъждане. Последва вълна от гневни патриотарски нападки. Президентът дори беше обвинен в национално предателство.

Задълго не беше въведен никакъв регламент и използването на латинската азбука продължи стихийно.

На табелите Велико Търново се изписваше по три различни начина. С появата на ес-ем-есите всеки трябваше да импровизира. Стигна се до нелепици – „Q“ беше ползвано за „я“!

С приемането на България в ЕС и нуждата от стандартизирано изписване на имената в документите по време на „царското“ правителство най-накрая беше приета официална транскрипция.

Тя обаче създаде повече проблеми, отколкото реши.

Обратният превод от нея е невъзможен! Да кажем, че Радан Кънев получи диплома в чужбина и поиска да му я преведат. Преводачът няма да знае човекът Кънев ли е или Канев.

Фундаменталната грешка произтече от това, че авторите на транскрипцията явно си бяха поставили за цел не как да адаптират латиницата за писане на българския език – нещо, което те вероятно са искали да не поощряват, а как човек, говорещ английски, да може да прочете дадено българско име най-близко до начина, по който то се произнася. Това, разбира се, е невъзможно и ненужно. Чужденците няма и да се опитат да произнесат нашите имена. За тях е важно само те да бъдат изписвани еднакво навсякъде. Няма универсално правило за какви звуци да се ползват латинските букви – „J“ например се чете като „Ж“ на френски, като „Й на немски, като „ДЖ“ на английски и като „Х“ на испански. Но да ползваш „Q“ за „Я“ си е направо щуротия.

С така приетата транскрипция се задълбочи и един зловещ антибългарски процес – глототомията, или откъсването на македонските говори от българския език. В Македония латиницата се ползва паралелно от десетилетия, а след разпада на Югославия буквите с диакритични знаци просто бяха изоставени и заменени със съчетания – „ж“ „ш“ и ч“ се изписват zh, ch и sh. Нищо не пречеше в България да се въведе същата транскрипция, прибавяйки “y” за „ъ“ – като „й“ и „ь“ се отбелязват с „j” . “C” разбира се трябваше да остане за писане на „ц“ независимо от мястото в думата, както е в цяла Източна Европа. Е, ако искахме да изглеждаме малко „по-европейци“, можеше да изписваме „кс“ с „х“, а „кв“ с “qu”. Днес може би е късно за радикална промяна в транскрипцията, но вероятно ще се налижи да направим това, което искахме да избегнем. Ще трябва да въведем някакъв диакритичен знак на „а“ когато трябва да се прочете като „ъ“.

Кирилицата, или „българицата“ е част от нашето най-съкровено наследство. Но ние няма да я предадем като ценност на децата си, когато надаваме вой срещу употребата на латиницата.

Напротив, нужно е децата да учат в училище как да пишат „грамотно“ и на тази азбука, когато се наложи, но при спазване на строги правописни правила.

Нека да научим децата си да обичат нашата азбука и нашата литература именно защото са различни и специфични, като същевременно не се чувстват откъснати от света. И не трябва да позволяваме на страни, внесли нашата азбука, да използват този факт, за да всяват съмнения в нашата цивилизационна принадлежност.

Феноменът „шльокавица“ е продукт на нашето тесногръдие и провинциалност. Крайно време е да изградим стратегия как да бъдем българи и същевременно неделима част от свободния Западен свят!

Етикети: * * * *