Закуска за ченгета

преди 10 месеца

От ляво надясно: Блага Димитрова, Франсоа Митеран, Копринка Червенкова и Светлин Русев
Снимка Фейсбук страница на „Онгъл“.

Тридесет години! От „историческата” закуска на „първите дисиденти” с президента Митеран. На онези златочели титани на мисълта и делото, които казаха „Къш!” на комунстическия змей и разтвориха хоризонта пред угнетения народ. Глори, глори, алилуя!

За 29-ти път ни прожектираха филмчето с 12-те апостоли, още млади, но сериозни писатели и  интелектуалци, които разменят мъдри мисли с мъдрия писател и интелектуалец чичко Митеран.

Може би този 19 януари 1989 г. беляза живота ни през следващите три десетилетия?

Сигурно. Ала не така, както очаквахме. Тогава никой не ни обясни КОЙ? и по чие предложение (ДС, как КОЙ?) бе подбрал „дисидентите”, закусили с др. Митеран. След десет месеца почти същите другари ораторстваха на първия свободен митинг пред „Александър Невски”. Всяка прилика с действителни лица съвсем не е случайна.

Някои от назначените за дисиденти лица запазиха достойнството си и свършиха нещо полезно. Но спомняте ли си приноса на Стефан Продев („Мили хора”), на академик Алексей Шелудко (физик), на журналиста Барух Шамлиев, на титана на мисълта Анжел Вагенщайн, на придворния художник Светлин Русев? „Това имАли, това дали ората”. Бедна страна, бедни дисиденти. Бедно Шесто.

По същото време, докато другарите от перестройката закусват, отец Благой Топузлиев е екстрадиран. На Петър Манолов няма да му дадат да припари до обществена трибуна и до СДС. Други несъгласни с режима са още в затворите, а стотици хиляди са мъртви.

„Подлостта тежи повече от златото“, твърдят учителите на родните перестройчици. Днес архивните кадри от онази закуска убедително напомнят, че сме били и оставаме лабораторен аквариум, стопанисван от 1944 г. насам от прецизни и безмилостни експериментатори. Част от опитните риби и морски свинчета напуснаха. Измъкнаха се през „Терминал 1” и „Терминал 2”. Мнозина възторжени участници в първите митинги на „свободата” се преселиха в „Бакърена фабрика”. В тихите гарсониери на гробищния парк. Изпълниха отредената им мисия да уплътнят настилката пред лимузините на промяната.

Малцина се укриват в социалните мрежи и в картотеките на НОИ. Стискат в зъби душата си и се опитват да оказват морална съпротива срещу лаборантите от Кремъл.

Но клики и котерии, маскирани зад абревиатурите на партии и икономически групировки, не ни оставят сериозни шансове. Помагат им певачки, чалгаджии и телевизионни шоумени, реалити-кушии, реформи заради стабилност или стабилизация заради реформи.

На държавното кормило се изредиха стотици спасители, месии и водачи. Спасение така и не настъпи, както е прозрял още Георги Марков.

Минаха 30 години. Побелях и се пенсионирах. Най-хубавото нещо, което ми се случи, вероятно са внуците. Които сигурно щяха да се родят и без Митеран, Анжел Вагенщайн и Копринка Червенкова.

Докато побелявах и трупах печал, узнах, че 38,8% от българското население са били ангажирани с информационни и други спомагателни дейности към репресивните служби на комунистическия режим.

Че онзи, който е идвал като освободител по земите ни, всъщност е плетял планове да ни пороби.

Че повечето от хората, закусвали във френското посолство, са имали втори, че и трети имена, записани в досиета и картончета.

Че НРБ, в която се родих и израснах, е била подразделение на ГУЛАГ, с телени мрежи и мини по границите, със съветска телевизия в петък, с банани и портокали преди Нова година.

Че талантливият мултипликационен филм „Ну, погоди” е краден от продукции на „Уолт Дисни”.

Че България приключва 30-годишен цикъл на „развитие” като най-бедната страна в Европейския съюз, шампион по инфаркти, инсулти и демографски срив. А българите продължават да се чувстват като най-нещастната нация в Европа и в първата десетка на планетата.

Че съдбовната промяна, поетично наречена „нежна революция“, представлява олигархична сделка за подялбата на власт и на собственост.

Че баснята за „мирен и безкръвен преход“ е съчинена на голф-игрищата на червени социолози-милионери.

Че историята от последните 75 години е хронология на катастрофиралото българско настояще. История на несъстоялото се бъдеще. История на отложеното щастие. Отложено за други десетилетия, за други хора. История на заболяването от стокхолмски синдром на цяла нация.

Узнах, че и днес България се управлява от прости, незаконно забогатели хора.

Разбрах, че осмо десетилетие най-старата държава в Европа преживява тежка хуманитарна катастрофа и се нуждае от незабавни, решителни и всеобхватни животоспасяващи мерки.

Нуждае се от сърдечен масаж и изкуствено дишане в критичните 5 минути историческо време. Защото след петата минута от поражението организмът изпада в клинична смърт и мозъчните клетки започват да измират.

Нахалникът Адам Михник пак се оказа прав: „Най-страшното на комунизма е онова, което идва след него”.

А онзи ден Копринка Червенкова се вайка, че ни управлявали „изключително прости хора”.

Така е.

Друг път внимавайте с кого закусвате, другарко Червенкова.

Етикети: * * * *