Защо трябва да тачим Стамболийски?

преди 8 месеца

Днес се навършват 140 години от рождението на големия български държавник.

Стара е поговорката, че понякога не виждаме гората заради дърветата. Напоследък всяка година около 1 март и  9 юни  много пишман десничари се надпреварват да оплюят управлението на Александър Стамболийски като „оранжево-червено“ и да представят превратаджиите като „спасители на демокрацията“ в България. За днешните „леви“ анализатори като Андрей Райчев пък Стамболийски е „фашизоид“!

Лексиката не е много по-различна от тази на комунистическата пропаганда, която описваше деветоюнския преврат като „фашистки“. Крайната цел на оплюването на големия българин е, разбира се, разбиването на демократичния консенсус в България и изваждането на проводниците на руското проникване у нас от изолация.

За да разберем трагичната съдба на Стамболийски, трябва да разгледаме цялата модерна история на България.

Както казваше учителят ми по рисуване – да вървим от общото към подробностите.

През последните 150 години България преживява няколко периода на възход и точно когато изглежда, че е намерила своето достойно място в света, се случва катастрофа.

С учредяването на Екзархията постигаме културно-просветна автономия в рамките на етнонационалните си граници, но последвалото Освобождение е съпроводено с териториално разпокъсване. По-късно реализираме Съединението на Княжество България и Източна Румелия, обявяваме независимост, а след Балканската война постигаме огромен геополитически пробив. Получаваме неоспорван излаз на Егейско море. Запазваме го дори след първата национална катастрофа от 1913 г., която БЗНС прави всичко възможно да бъде избегната.

Следва най-блестящият час на Стамболийски!

Както е известно, България се включва в Първата световна война на грешната страна след битката при Марна, когато за целия свят е ясно, че войната няма да е неколкомесечна разходка, а ще продължи дълго и ще бъде спечелена от коалицията, която разполага с повече ресурси. Това със сигурност не са Централните сили. А след германското нападение над неутрална Белгия за света няма съмнение кой е агресорът!

През 1915 година заради усилията си да предотврати надвисналата над страната национална катастрофа Стамболийски е осъден на доживотен затвор! Впоследствие, когато мрачното му пророчество се превръща в трагична реалност, той застава начело на държавата. Тогава България е на път да загуби най-голямото си достижение от Балканската война – излаза на Егея.

Стамболийски вижда ясно, че запазването на суеверен излаз на Бяло море е най-важният приоритет на нашата страна и насочва всичките си усилия в тази насока. Все пак според Ньойския договор Западна Тракия е поставена под контрола на съюзниците, а не е анексирана от Гърция. На България е обещан свободен достъп до свободното море.  

Тогава се разгаря война между Гърция и обявената от Кемал Ататюрк Турска република, която завършва катастрофално за гърците. С посредничеството на Коста Тодоров Стамболийски е на път да договори малък териториален излаз за България на Бяло море! Превратът от 9 юни обаче проваля последния шанс на страната ни да затвърди огромния пробив, извършен по време на Балканската война!

Стамболийски осъзнава, че само ако запазим излаза си на Егея и се свържем тясно с „морските“ демокрации, имаме шанс да извадим страната от хватката между Москва и Белград. Наясно е, че от двете държави болшевишка Русия представлява по-голямата заплаха и в този контекст се опитва „да флиртува“ с династията на Караджорджевичите. Дори предлага България да се включи в състава на Югославия с ясното съзнание, че така българите, с тези в Македония, ще се превърнат в най-големия народ в Кралството. Разбира се, в Белград не се хващат на тази отчаяна „въдица“ и си поставят за задача първо да асимилират Македония, преди да посегнат към България.

Но да се обвинява Стамболийски за трагичната съдба на македонските българи, е проява на отказ от здрав разум. Щетите в Македония вече са нанесени и Стамболийски няма никаква вина за това!

След свалянето от власт и убийството на Стамболийски на България все пак е предложено да „наеме“ територия от 3 квадратни километра до днешния Александрополис за 100 години, където да изгради свое пристанище, свързано с България посредством жп линия, оперирана от чужда фирма.

Почти сигурно е, че Стамболийски би договорил по-добри условия.

Но правителството на Цанков глупашки отхвърля и тази минимална концесия, която по-късно е можело да бъде предоговорена – например не 3, а 10-15 квадратни километра, не под наем, а под български суверенитет, свързана не чрез оперирана от чужда фирма жп линия, а чрез българска суверенна комуникационна линия – в замяна на стратегическо съюзничество между София и Атина.

Превратаджиите отказват офертата като „недостатъчна“ и така окончателно отрязват България от свободните морета! Днес от дистанцията на времето можем да предположим, че ако страната ни беше запазила някакво присъствие на Егейско море, нямаше да бъде оставена на Сталин след Втората световна война!

Заветът на Стамболийски  е да бъдем част от голямото семейство на демократичните народи, а не да се обвързваме с велика сила, която оспорва международния ред.

След Лондонския договор за мир от 1913 г. това е било сравнително лесно. Стамболийски предлага да потърсим място в семейството на демократичните народи дори след Ньойксия договор, когато България е жестоко наказана. Това отново е признак на неговата проницателност. В днешно време, след връщането на Южна Добруджа, след утвърждаването на независимостта на Северна Македония и интеграцията ни в ЕС и в НАТО спазването на този завет е далеч по-лесно и разбираемо.

Но дали като нация си научихме урока?

Заветът на Стамболийски е изключително актуален днес, на фона на вчерашното предателство от страна на президента Радев на единството на страните от Източна Европа и фантазиите, че можем да „материализираме“  нещо от заиграването с безобразничещия режим на Путин!

През 1915 година поехме по път, който ни доведе до загуба на излаза на Егея. Не тръгваме ли днес по път, който може да ни извади от ЕС и НАТО?

Във вътрешнополитически план Стамболийски е обвиняван, че е унищожил демокрацията и е въвел еднопартийна диктатура.

Всъщност по негово време не е забранена нито една партия. Закрити са само няколко опозиционни вестника и което е най-важното, не е екзекутиран нито един политически опонент, макар земеделски министри да са били убивани в атентати!

Разбира се, понякога правителството на БЗНС действа безцеремонно, но сме длъжни да погледнем събитията в по-общ контекст. Либералната демокрация през този период е в пълно отстъпление в целия континент.

Стамболийски е не акселератор на прехода към тоталитарна диктатура, а спирачка пред масовата радикализация!

Той се опитва да адаптира България към новите европейски реалности, като съхрани максимално постиженията от времето на Възраждането! Реформите на Стамболийски не са фронтален удар срещу конституционното управление, а опит за запазване на максимален брой свободи в рамките на общия за епохата уклон към по-значима роля на държавата!

Не управлението, а свалянето от власт и убийството на Александър Стамболийски  довеждат до хаос, метежи и атентати, инспирирани от Москва, за да се стигне до истинското посегателство срещу многопартийната демокрация след преврата от 1934 година и до завладяването на България от Съветския съюз през 1944 година.

Александър Стамболийски  се опитва да предотврати точно тази съдба на България и заплаща веднъж със свободата си, а втория път с живота си!

Затова днес, когато се навършват 140 години от неговото рождение, трябва да си спомним за неговата смелост и решителност и да оценим по достойнство както неговите постижения, така и неговата саможертва!

Етикети: