Заветите на Владимир Буковский

преди 4 месеца

Павел Матвеев: Русия няма никакъв друг вариант на по-нататъшно съществуване update: 05-12-2019 (16:02)

Писателят дисидент Владимир Буковский

Изминаха 40 дни от момента, в който Владимир Буковский напусна този свят. Вече изминаха – или едва сега изминаха? За всеки e различно. Трудно е да се отговори на този въпрос еднозначно.

Когато в последните дни на октомври по информационните канали потече потокът с некролози и възпоминателни статии от автори – приятели и съмишленици на Буковский, за определено време възникна усещане за края на тази история. Действително със смъртта на този човек, чието име беше символ за много хора, от техния живот изчезна безвъзвратно нещо значимо. Възможно e това да беше чувството на лична съпричастност към събитията, към които беше съпричастен и Владимир Буковский. Може би това не е повече от баналния „ефект на присъствие“ – усещането за пребиваване в общ свят, в обща историческа епоха, в общо езиково пространство с този човек. Но e възможно и още нещо, което е трудно да се впише в утвърдените до насищане формулировки. Впрочем 40 дни от смъртта му са точно на 5 декември, което може да се стори странно или символично – на всеки различно.

Пети декември, както е известно, е ден необикновен. Тази дата е общопризнат рожден ден на съветското дисидентско движение. То се роди през 1965 г., когато в столицата на СССР за първи път от 40 години се състоя несанкционирана от тоталитарния комунистически режим демонстрация. Няколко десетки московчани, основно студенти от МГУ и различни хуманитарни институти, се събират вечерта на този ден на Пушкинския площад, за да изискат от управниците на СССР да спазват собствената си конституция, и обезпечат гласност на предстоящия съд над писателите Андрей Синявский и Юлий Даниел. Писателите бяха арестувани за това, че имаха „наглостта“ да пишат не това, което искаше съветската власт, и не само да пишат, но и да публикуват своите съчинения извън пределите на териториията, на която тази власт съществуваше. Узнавайки за това, прогресивно мислещата московска общественост (повярвала за дванадесетте години, изминали след смъртта на Сталин, че нищо подобно на превръщането на хората в ГУЛАГ на прах в тази страна повече никога няма да се случи) беше крайно възмутена и реши, че е неин дълг да изкаже своето възмущение. А формата на това възмущение бяха лозунгите „Искаме гласност от съда над Синявский и Даниел!“ и „Уважавайте Конституцията – основния закон на СССР!“, издигнати от  демонстрантите, придошли на Пушкинския площад. Опитът за протест беше незабавно потушен от наводнилите площада кагебисти и щурмовици от т. нар. комсомолски оперотряди. Но важен беше самият факт, че хората не се побояха да излязат на улицата и открито да се противопоставят на произвола на режима.

Владимир Буковский, имащ най-непосредственото отношение към организацията на тази демонстрация, не успя да вземе лично участие в нея поради това, че три дни преди провеждането й бе хванат от кагебистите направо на улицата, след което без всякакво следствие и съд беше вкаран в психоболница, където беше задържан почти 8 месеца. Точно така постъпиха наследниците на Феликс Железни и с няколко други активисти на опозицията. Това на лубянски жаргон се наричаше „провеждане на профилактична работа по предотвратяване на организиране на противозаконни събрания“. Служителите на Лубянка никога не мислеха за това, че в резултат от такава „профилактична работа“ нарастваше ненависта на хората към режима, по отношение на който тя се провеждаше. Те приемаха напълно сериозно, че ще управляват и ще потискат народа за вечни времена. За това те не мислят и сега, явно по същата причина.

* * *

Тези забележки обаче имат не толкова историко-мемориален, колкото историко-аналитичен характер. Затова и всичко казано по-натаък ще е поглед не към миналото, а към бъдещето. Точно така и Владимир Буковский в своите многобройни интервюта, които даваше през последните години от живота си – както до поразилата го в края на 2014 г. много тежка болест, от която се спаси по чудо, така и впоследствие, говорейки за бъдещето на своята родина, обръщаше внимание на това какво очаква Русия в най-близкото бъдеще. И на него това бъдеще му се струваше изключително мрачно.

През декември 2017 г. в интервю с немския журналист Борис Райтшустер, разсъждавайки за това, което става в Русия в онзи момент и какво ще се случва по-нататък, Буковский твърдеше:

„Ние живеем в кризисен период на държавата, а не на системата. Системата, разбира се, накрая ще се спука и ще рухне, но и държавата след това“.

И развивайки своята мисъл, поясняваше:

„Сега ще започне разлагането на държавното. Ще започне да се разпада вече и самата Русия, и то не само по национален признак, но и по икономически региони. И този процес на разпад ще стане необратим, при това, без да може да бъде спрян. Защото в тази страна вече няма никакви общи интереси, в различните й части също.

Москва е ненужна на Далечния изток. Там хората са в съседство с Япония и Южна Корея, те могат да живеят прекрасно, търгувайки с тези две богати и промишлено развити страни. А Москва само им налага заповеди, обира ги с данъци и толкова. Затова за тях да станат независими или квазинезависими е нормален ход, нормално развитие на събитията. Дори само политическият център да започне да отслабва, а това ще стане скоро вследствие на икономическата криза, то регионите ще започнат да гледат да се откъснат – голяма е центробежната сила. Затова и разпадът на Русия е неизбежен.”

Тези думи са от вида, за които е прието да се казва: „Умри Денис, но по-силно от това няма да напишеш“. Забележителен израз, роден от афористичното мислене на великия княз Григорий Потьомкин, автор на гениалната концепция „потёмкинских деревень“, който често се използва в случаите, когато нещо произнесено или написано изглежда като аксиома – твърдение, приемано за истина, без да са нужни доказателства.

Действително пред Русия няма никакъв друг вариант за по-нататъшно съществуване освен разпад. Най-малко поради това, че сегашна Русия се явява като недоразпадналата се през 1991 г. съветска империя. Ако тази страна се представи условно във вид на загнила зелка, то може да се използва следното сравнение: тогава, през 1991 г., от нея се разпаднаха горните слоеве, листата, съвсем загнили и загубили връзка с основата, а сега, почти три десетилетия по-късно, това, което е останало от зелката, също е загнило до половината, ако не и повече, и скоро съвсем ще се разпадне. Към края на този процес ще остане само кочанът, стеблото под название „Велико Московско княжество“, чиято граница на изток ще минава някъде в района на Нижний Тагил.  

„Много мрачни са фантазиите Ви” – могат да заявят на автора отделни особено впечатлителни читатели. Като че ли май са породени отнякъде далеч, може би от щата Мичиган? И отчасти ще са прави.

Ето какво каза неотдавна публицистката Евгения Албац, която не може да бъде обвинена нито в симпатии към управленския в Русия крадлив чекистки режим, нито в липса на прилично образование:

„[Аз] никога не съм вярвала в някакъв разпад на Русия. Струва ми се, че тези заплахи бяха измислени само за да се установи автокрация. Именно с това Путин дойде на власт през 2000 г. – че той ще укрепва Русия и няма да позволи тя да се разпадне. <…> И всички тези опасения имаха и имат една задача – да ни убедят, че за спасението на държавата е необходима твърда ръка <…> Как е възможно да се говори за разпад на Русия, ако абсолютното мнозинство – деветдесет процента от регионите, са региони, които не могат да съществуват без трансфери (т.е. икономическа помощ) от центъра. Така е построена данъчната руска система и разпределението на федералния бюджет, че всички региони зависят от тези субсидии, които идват към тях от Москва. Техните представители отиват в Москва с протегната ръка и просят – дайте ни малко пари!“

Като слушаш това, те поразява откъде у един неглупав човек се е появила такава бъркотия в главата. Вероятно публицистката Евгения Албац мисли с категории, веднаж и завинаги усвоени от нея във времената на брежневско-андроповската й младост. Тоест във времената, когато в очите на онези представители на съветската интелигенция, които люто го ненавиждаха и мечтаеха да доживеят до деня, когато съветската власт ще падне, Съветският съюз изглеждаше не империя, поробила както пограничните области, така и собственото си коренно население, а преди всичко една моноетническа страна с диктаторска форма на управление. След това те бяха твърде огорчени и доста раздразнени, когато във връзка с отслабването на властта на имперския център тези региони започнаха неусетно да се разпръскват в различни посоки – само по-далеч от Кремъл. Така се отделиха балтийските страни, които навремето са били присъединени със силата на оръжието, а добре устроеното им население – подложено на неимоверно разграбване и геноцид. Така се откъснаха и задкавказките страни, с които навремето империята се отнесе по същия начин. Така отпаднаха и средноазиатските държави, които бяха колонизирани чрез огън и кръв от Русия още преди нашествието на болшевиките. И разбира се, отдели се и Украйна, чийто народ столетия наред съществуваше като малкия брат, напътстван от големия и при появата на който и да е следващ Богдан Хмелницки биха го набили на кол, ако би изявил желание за съединяване с Московското царство.

Само жителите на огромния Сибир и неголемия (по население) Далечен изток нямаше къде да избягат от Съветската империя.
Преди разпада там нямаше някаква квазидържавност и те не се чувстваха като отделен народ спрямо руснаците, живеещи на запад от Уралския хребет. В това обаче беше тяхната главна трагедия, защото онези, които бяха от тази страна на Урал, ги грабеха в продължение на предходните 70 години, продължиха да ги грабят и след разпада на Съветската империя, продължават и сега. А другите мълчат и понасят всичко това.

* * *

Ако някой си мисли, че свободата в Русия ще дойде отвън, от прословутия цивилизован Запад, който живее разумно и отговорно по законите на установения “капитализъм с човешко лице”, то дълбоко се заблуждава. Това никога няма да стане. Свободата може да дойде в Русия единствено отвътре. Само след като достатъчно голямо мнозинство осъзнае най-накрая, че не трябва да се краде и да се търпи унижението, че не бива да се допуска издевателството, което осъществява съществуващият режим, че главните черти на руския национален манталитет – непоносимата склонност към безчестие и неизменната готовност към предателство – трябва да се изгорят в самите нас като с нагорещено желязо и шлаката да се измете с твърда метла. И че мястото на тези, олицетворяващи чекисткия грабителски режим, е в затвора. Или в моргата.

И разбира се, този народ е длъжен да осъзнае, че Сибир не е Русия. Иначе нищо няма да постигне и ще продължи да съществува, както досега.

За което всъщност от много години говореше и пишеше самият Владимир Буковский.

Превод от руски Илия Бекчиев

Етикети: * *