Завинаги млади, завинаги в полет

преди 9 месеца

27 години от гибелта на капитан инж. Дойчин Бояджиев и на капитан инж. Емил Тодоров

На 28 януари 1992 г. в 18.55 часа със самолет МиГ-21ум с бордови № 31, в изпълнение на упражнение 124 от Курса за бойна подготовка загинаха първокласните военни пилоти капитан инж. Дойчин Бояджиев и капитан инж. Емил Тодоров. 

Вече 27 години в Карлово, в София и на други места запасни и кадрови офицери, бивши членове и приятели на Българската офицерска легия „Раковски”, почитат паметта на двамата храбри летци и незабравими бойни другари. И не само. Правим панихида на отлетялата си младост, на несбъднатите надежди и несторените реформи. Отново и отново измерваме живота си с аршина на двамината млади мъже, които завинаги останаха на 34.

Почнем ли да говорим за тях, дочувам дрезгавия глас на Владимир Висоцки: „Он садился на брюхо, но не ползал на нем”.

Първокласен военен пилот, Дойчин Бояджиев бе избран от съдбата да стане първият и най-успешен председател на легия „Раковски”. В апогея си легията събра близо 4 000 млади, по-възрастни и още по-възрастни офицери, пожелали да участват в съдбовните промени в българската държава, а не само да търкат униформени гащи и да въртят службомера.

Младата военнопрофесионална организация настоя за спешна и истинска деполитизация на Българската армия, за извеждане на партийните организации от поделенията, за законодателни, социални и професионални промени, които да превърнат военнослужещия в истински войник на Отечеството.

Организацията спомогна на разумни цени да бъдат закупени жилищата от военния фонд, в които намираха подслон действащите офицери и сержанти. Развързаните цени на свободния пазар вече бяха превърнали покупката на гарсониера в недостижима цел за обикновения човек.

Вляво, зад войника, е леля Мария Бояджиева, майката на Дойчин. С бяло яке (облегната върху жената с червено) бърше сълзите си съпругата му Милена.

После се състояха невидими за цивилния гражданин сражения, в които млади и офицери от средното поколение влязоха в челен сблъсък с бивши и настоящи шефове, с генерали от съветската школа, разположени на различни шкафове и етажерки в Министерството на отбраната.

Червени човечета с червени носове трепереха от злоба и старческа немощ, пръскаха слюнка, докато сбираха невчесаните си мисли и настояваха да бъдем арестувани, уволнени и дадени под съд за… За нещо си. Нещо, което не им харесваше. Което не бяха и сънували, че ще чуят от довчера безропотните подчинени.

Дойчин пристигаше от Узунджово след нощно рали с колата си, участваше в нервни диспути с министри и заместник-министри във военното ведомство, после препускаше за срещи с лидери на политически сили, даваше изявления за телевизии и вестници, арбитрираше бурните заседания на Координационния съвет, спореше за текста на телевизионна декларация след „По света и у нас” и се понасяше към Хасково, за да подремне в откраднати минути и рано сутринта да бъде на летището.

И така седмици, месеци, година. Боледуваше на крак. Летеше, живееше с ритъма на своето поделение и с пулса на колегите от Видин и Бургас, Русе и Симитли.

През 1991 г. се кандидатира като независим кандидат за народен представител в Хасковския избирателен район. Превърна предизборната си кампания в диалог с униформени и цивилни граждани за смисъла, посоките, целите  и темпото на още незапочналата военна реформа. Която така и не дочака.

Катастрофата на самолета бе разследвана от комисия от Щаба на ВВС. „Черните кутии” бяха овъглени и не можеха да предоставят информация за последните им мигове. Свидетели разказваха за огън, изригнал от соплото на изтребителя. Други бяха категорични за заговор срещу момчетата, които се опитали да разобличат далавери с гориво. Съмненията и недомлъвките бяха потулени зад академичното заключение на комисията, че най-вероятната причина за гибелта им е „грешка при пилотирането”. Човешка грешка, която е дежурното и най-вероятно обяснение при липсата на обективни данни.

Паметна плоча за Дойчин Бояджиев в Алеята на воинската слава в Карлово

Останаха болката и неизбледняващите спомени. Срещите с рано посърналите съпруги и с бързо порасналите деца. Огорчението, че след водопади от думи, множество намерения, решения и програми резултатите са повече от жалки. Да, станахме член на ЕВРОМИЛ (Европейската асоциация на военнопрофесионалните съюзи), прокарахме повече от 300 предложения в първия след 1958 г. Закон за отбраната и въоръжените сили (1995 г.). Пратихме в забвение сталинските устави и отношения към гражданите в униформа, но…

И днес, 27 години след смъртта им, българската войска е все така безоръжна, недоокомплектована и зле мотивирана, пращана да гони Михаля от фалшиви пророци и полуатлантици, лъгана и водена за носа от бездарни, ограничени, мазни и страхливи човечета, получаващи едновременно пенсия и заплата, и маскирани като политически ръководители и военни лидери.

Бог да ви прости и повече летателни часове в небесните селения, крилати момчета!

Простете ни беззаконието и безгръбначието, с които доживяваме дните си!

Етикети: * *