Железният добряк

преди 2 месеца

Предлагаме на читателите на „Приоритети” един спомен за Тодор Кавалджие от нашия автор Иван Ибришимов, който в периода 1997-2002 г. бе секретар на президента Петър Стоянов. Материалът бе публикуван във в. „Българска армия” на 25 октомври 2013 г. в рубриката „Моите срещи”. Снимките са от личния архив на автора

Такъв си е и до ден днешен вицепрезидентът Тодор Кавалджиев – железен радетел за земеделското единство и борец за демокрация, и едновременно страхотен добряк. Няма да забравя, как след като лекарите го накараха да откаже цигарите, а аз трябваше да го уведомя за нещо в кабинета му, ми рече – запали си една цигара бе, Иване, да замирише на мъж в тази стая. После извади питие, сипа по малко и чак след това заговори за работа.

31 юли 1996 г. , 22 часа в с. „Екзарх Йосиф”. Тече предизборната кампания.
Тъмно, няма микрофони, но площадът пред кметството е пълен.

За кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов го посочи БЗНС, след което получиха подкрепата и на демократите на Стефан Савов. Аргументът им беше, че той е изключително популярен сред земеделските дружби в страната и вероятно ще донесе много гласове за кампанията през 1996 г. Какво ти популярен – той беше обичан и коленопреклонно уважаван след 11-те години по комунистическите затвори и лагери. Дори опонентите му от безбройните БЗНС-та говореха за него респект. Имах възможността лично да се убедя в последното, по време на пътуванията ни из страната. Същото забелязах и в чужбина – в Македония, Полша, Украйна… Няма да забравя топлотата с която се отнесе към него полският президент – социалистът Квашневски, когато лично го заговори за годините в затвора и лагерите. В Украйна бесарабските българи искаха да го носят на ръце, но преди това украински екипаж трябваше да го закара с кораб на подводни криле, тип „Ракета” от Силистра до Измаил, а после и обратно. Затова сега не искам да ви занимавам със земеделския деятел и политик Кавалджиев, а да ви разкажа за добрия човек – бай Тодор от село Главан, с когото имах щастието да се запозная и работя 5 години.

Посещение в Украйна

В посока Измаил всичко беше точно. Екипажът на Ракетата не беше голям – 4-5 човека, много дружелюбни, но със славянското самочувствие на стари речни вълци. Акцентирам върху самочувствието, защото то изигра своята роля по-късно. Дунавът беше спокоен, пълноводен, цепехме по течението и за има –няма 5 часа стигнахме до целта.

Посрещнаха ни скромно, но достойно и меко казано сърдечно. За първи път в Бесарабия пристигаше българска делегация на толкова високо равнище с допълнението, че 180 години назад във времето прасъселяните на бай Тодор са били разселени по тези земи и местните го приемаха за свой. С едно изречение – срещите със сънародниците ни бяха далеч по-емоционални и полезни от срещите с официалните ни домакини, до ниво вицепремиер. Поради липсата на подходящ хотел ни настаниха на борда на двупалубен туристически кораб с уютни каюти и оттам обикаляхме по градове и села, а на борда ни гостуваха официалните украински представители. Кавалджиев пътуваше с двамата си съветници, а моята задача беше да му помагам за медийните изяви и да се грижа за колегите журналисти.

И така – след официалните срещи, на които дружбата ни с Украйна се лееше като мед върху масло или като водка върху сельодка, в Болгород се видяхме и с представители на многобройните български общности.  С тях попихме, попяхме и дойде време за връщане по познатия маршрут – Измаил – Силистра. И оттук започва интересното.

„Ласточка” приходит

Екипажът вече ни познаваше и след добре свършената работа изпихме по чаша водка. Успокоиха ни, че въпреки плаването срещу течението, ще форсират малко двигателя и пак ще стигнем за броени часове. Потеглихме и както вървеше раздумката, малко след като навлязохме в румънски води се чу взрив като от бомба и от машинното забълва черен дим. „Ракетата” спря и течението взе да ни връща назад. Капитанът и моряците слязоха при машините и след малко започнаха да излизат черни като пернишки печки, с невесели физиономии. Оказа се, че се е скъсал някакъв вал, който не може да се поправи на място. Веднага се обадиха където трябва и малко по-късно от румънска страна предложиха да изпратят хеликоптер за вицепрезидента. И тогава Кавалджиев рече: „Капитанът не оставя кораба и екипажа си” и отказа хеликоптера. Малко по-късно, същинският капитан на кораба ни уведоми, че след няколко часа ще дойде някаква „Ласточка”, която ще ни вземе на буксир.

„Ласточката” се оказа бая голям туристически кораб с три палуби, по които бяха накацали десетки украински „ласточки”, които се занимават с куфарна търговия между двете страни. Привързаха ни странично. Буксирът продължи повече от 12 часа. През това време Кавалджиев ни позволи да се прехвърлим на големия кораб, където се развихри целонощен купон. Самият той, по настояване на охраната, стоически не мръдна от „Ракетата”, където прекара нощта. Украинките така и не повярваха, че с нас пътува вицепрезидентът на България и се усетиха чак като видяха кортежа, който ни чакаше в Силистра.И това е един от хубавите ми спомени с Тодор Кавалджиев – скромен и отговорен човек, който не изоставя приятелите си в беда.

През 2001 г., между двата тура на президентските избори, когато Петър Стоянов беше посочил за кандидат вицепрезидент г-жа Нели Куцкова, Тодор Квалджиев стаи болката, че не е предложен отново и призова: „Гласувайте за Петър Стоянов… България трябва да успее. Ако не го подкрепим, децата няма да ни простят това.”

Всякакъв коментар е излишен. 

Етикети: *