Зоран Заев направи важен жест към България

преди 6 месеца

Дълбоко вкоренените балкански проблеми остават и решението им изисква „висш пилотаж“ от българска страна.

Премиерът на Северна Македония Зоран Заев посвети наградата, която получи на Конференцията по сигурността в Мюнхен на Бойко Борисов. „Споразумението на Македония с България направи възможен договорът с Гърция“, заяви той.

Това, разбира се, е точно така. За да разберем защо е така, трябва да се върнем повече от сто години назад. Тогава Балканският съюз, съставен от България, Сърбия, Гърция и Черна гора, прогонва Османската империя от сърцето на Балканите. И макар Сърбия и Гърция да предлагат на нашата страна всичко, от което тя реално се нуждае – Одринска Тракия, Западна Тракия, широк излаз на Егейско море, плюс градове като Кавала, Кукуш и Щип, България не приема да изостави Скопие, Охрид Битоля, Воден и Лерин. Следват две войни, в които Българската армия и на практика всички фракции от Македонското освободително движение се сражават рамо до рамо и проявяват чудеса от храброст. Но всичко завършва с поражение. Гърция успява да анексира „своята“ провинция Македония с център Солун и макар по признание на гръцките историци тогава гърците там да са били малцинство, днес след като е било изселено част от населението и са били заселени голям брой гръцки бежанци от Мала Азия, тя е вече неделима част от страната.

През 1913 г. Сърбия успява да анексира земите на днешна Република Северна Македония и през 1918 г. ги включва против волята им в Кралството на сърби, хървати и словенци, приело по-късно името Югославия.

Драги Георгиев вижда ролята си в Съвместната комисия по-скоро в това да отстоява позиции, отколкото да търси истината!

Следват две десетилетия на жестока сръбска окупация и на отчаяна българска съпротива. Но саможертвата на Мара Бунева, на Владо Черноземски и на безброй други герои не успява да доведе до освобождаване на Македония.

Във фрустрираното националноосвободително движение настъпва разцепление. Това е ерата на тежки идеологически борби в цяла Европа. За свой вечен срам европейските демокрации – Великобритания и Франция, подкрепят териториалната цялост на Югославия. Тези македонски българи, за които най-важният приоритет е запазването на българщината, нямат други съюзници освен фашистите и нацистите. Щат не щат, те са определяни като „десни“, понякога дори като „фашисти“.  „Левите“ от своя страна предлагат компромис с Югославия – Македония да стане отделна република в обща федерация, а македонците отделен народ – нито сърби, нито българи. За част от поколението, отраснало с локалните говори у дома, школувано на сръбски и напълно откъснато от българската култура, този компромис изглежда смислен. Да пише народът, както говори.

Така се стига до това, което може да се определи като „македонската гражданска война“. В хода на Втората световна война през 1941 година изглежда, че първата група триумфира. Дори лидерът на македонските комунисти прави постъпки за присъединяване към БКП. Но през 1944 г. втората група взема връх. Много доказани българи или поне хора с осъзнат български произход като Методи Андонов – Ченто, Панко Брашнаров и Павел Шатев се включват в ръководството на новоформираната Югославска република с надеждата да запазят каквото могат от своята култура, но повечето от тях скоро са изхвърлени и подложени на репресии. След разрива между Тито и Сталин обаче България деградира зад Желязната завеса, докато Югославия заема привилегирована позиция между Изтока и Запада. Повечето македонци приемат Югославия за своя.

Когато през 1991 година Югославия се разпада, реално беше постигната ревизия на договорите от Букурещ (1913 г.) и Ньой (1919 г.)

Гърция нямаше как да не е смутена от тази ревизия. През 1991 г. тя непрестанно предлагаше да се признае независимостта само на Словения и Хърватия и да се запази една по-малка Югославия, обхващаща Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и „Скопие“. Тези планове не успяха, до голяма степен заради смелия ход на България да признае всички републики, обявили независимост.

Гърция, която до 80-те години на миналия век поощряваше утвърждаването на отделна „славянска“ македонска идентичност, заяви, че никога няма да признае държава, в чието име се съдържа думата „Македония“. Оправданията бяха доста нелепи – гърците обвиняваха Скопие в иридентизъм.

Всъщност гръцката политика преследваше две цели. Едната беше да запази „търговската марка „Македония“ за своята провинция. Както посочи Сотирис Георганас в скорошна статия за „Катимерини“:

Това, от което гърците се интересуват, е установяването на ясна връзка в съзнанието на средния американец или европеец между гръцката провинция Македония и славната древна Македония.“

Втората, вече не толкова открито изказана цел, беше задържането на Македония „в пакет“ със Сърбия, за да не се допусне прекалено сближаване между София и Скопие.

Докато между България и Македония се водеха тежки спорове, Гърция спокойно можеше да държи бариерата за прием на Македония в НАТО и ЕС спусната.

За да накара Ципрас да приеме не само името Северна Македония, но и обозначенията „македонски език“ и „македонци – граждани на Република Северна Македония“, Заев трябваше да дойде първо в София и да положи цветя пред паметника на цар Самуил.

През всичките години, при все че в Гърция съществуваше почти пълен консенсус да не се допуска поява на държава с името „Македония“, винаги се намираха и гласове, които повдигаха контратезата:  

А голяма България и голяма Албания по-добър вариант ли е за Гърция?

Подписването на Договора за добросъседство между Македония и България се оказа достатъчен стимул за Гърция да се опита да надиграе България. В Договора от Преспа се говори не само за „добросъседство“, но и за „стратегическо партньорство“ между Атина и Скопие.

Не са малко и факторите в самата Македония, които през годините бяха убедени, че спорът с Гърция е по-лесно решим, отколкото този с България.

Гърците искат да не сме македонци. Ако ще да бъдем тунгизци!“ – заявяваха те. „Българите искат да признаем, че сме или поне че сме били българи.

В резултат от исторически наслагвания мнозинството днешни македонци не искат да признаят това, независимо дали е истина, или не.

Наскоро виден член на Съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси, създадена с Договора за добросъседство, определи мисията си като борба и отстояване на позиции, а не като научна дейност, която цели намирането на истината.

В скорошно интервю за сайта „Локално“ той заяви:

„Това, което ние – както в  Комисията, така и в обществеността на Македония, чувстваме, е усещането за триумфализъм в България, че сега е моментът да докажат, че македонците до 1944 г. са българи, а след това стават македонци. Ако идеята е да се наложи такова заключение, в което една страна ще бъде показана като победител, то Комисията няма да даде резултати.

Това е дълбоката същност на проблема.

Георгиев и много други мислят, че ще е поражение за Македония, ако признае, че част от българския народ – такъв, какъвто е бил преди стотина години, след като пряко волята му е бил откъснат от останалите българи и в условията на гражданска война, поражения и изолация на България от света, е развил своя идентичност.

Но ако е станало точно така?

Ако тази научна теория най-хармонично обяснява историческите данни и документи, защо приемането ѝ да бъде поражение за македонците? Защо не откровение? Защо не освобождение?

Тук се сблъскваме с най-тежкия психологически проблем. Ако приемат, че е било така, значи македонските управници по време на Втора Югославия са били лоши. Те са фалшифицирали историята, залели са езика и азбуката с чужди и новоизмислени букви и думи… Били са предатели или в най-добрия случай са търсели адаптиране на страната към наложена ѝ среда, отричайки се от себе си!

Това е трудно за преглъщане. За огромното мнозинство от  македонци, включително за премиера Заев, споменът от Втора Югославия е „златният век“. Затова Георгиев и други се опитват отчаяно да „докажат“, че подмяната на идентичността тогава е била утвърждаване на някакви уж съществували по-дълбоки корени на някаква мистична македонска „самобитност“. А българщината на предходните поколения била някак повърхностна, привнесена, частична…

За да се излезе от безизходицата, е нужен не компромис, а катарзис.

Голямата задача на България е да накара македонците да се почувстват достатъчно уверени в себе си, за да направят тази решителна стъпка. Да се почувстват победители от това, че развенчават митологията от югославския период.

Няма да е никак лесно. От българска страна е нужен висш дипломатически пилотаж, внимание и чувствителност.

България също така трябва да убеди Гърция, че сближаването между София и Скопие не само че не е заплаха за нея, но напротив, може да доведе до засилване на сътрудничеството и съюзничеството.

По принцип съюзничество е възможно само когато всяка от страните смята, че е в неин интерес другата да постигне целите си.

Неведнъж съм предлагал България и Гърция да си разменят суверенни пристанища на Егейско и на Черно море и суверенни комуникационни линии до тях. Когато това се случи, България ще разглежда гръцкия суверенитет върху цялата нейна северна територия не като бариера пред Егея, а като рубеж, който да я предпазва в случай на евентуални предизвикателства от югоизток, които двете страни ще могат да парират заедно. А и няма грък, който да не мечтае страната му да се върне на „Понта“.

Не бива да пропускаме и друга важна промяна в геполитическата картина около „македонския възел“. Сърбия, която през 1913 г. анексира земите на днешна Северна Македония, ще се превръща във все по-незначителен фактор край Вардара, а албанците, особено след независимостта на Косово, ще стават все по-голям. Сърбия в един момент може да осъзнае, че ще е по-добре за нея да придобие истински съюзник в София, като се откаже от все по-непостижимата цел да има сателит в Скопие.

Балканският пъзел може и да се нареди и да последва „скандинавска“ стабилност!

За да помогне на македонците да преживеят така нужния катарзис, България трябва да докаже, че не само не оспорва, но подкрепя тяхната модерна идентичност, стига тя да се откаже от историческите фалшификации.

Но за да не се срамуват македонците да признаят българските си корени, България трябва да изглежда добре, да се утвърди като основна опора на западната цивилизация на Балканите. Само така ще можем да съвместим възрожденския идеал на нашите предци от двете страни на Осогово.

Жестът на Зоран Заев заслужава похвала. Но докато се стигне до така необходимия катарзис, ще са нужни още много усилия.